Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 463   гр. София, 09 април 2010 г.   В  И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и девета година в състав :     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Савка Стоянова                                     ЧЛЕНОВЕ: 1. Юрий Кръстев                                             2. Жанина Начева     при секретаря …… Н. Цекова ……………………………………. в присъствието на прокурора … Михайлова ………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 503 по описа за 2009 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Настоящето производство е по реда на глава тридесет и трета, част VІ от НПК, образувано по искане на осъдената Л. П. Б. за възобновяване на наказателното производство по в. н. о. х. д. № 2263/09 г. и отмяна на решението от 24.02.09 г. на Софийския градски съд. Искането се основава на разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. В него са изложени съображения за несъставомерност на деянието, а в допълнението подробно са развити доводи за съществени процесуални нарушения. Настоява се за отмяна на въззивното решение и прекратяване на наказателното производство, а като алтернатива – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд. В съдебно заседание защитникът (адв. Матеева) поддържа искането за възобновяване на наказателното дело по писмено наведената аргументация в него. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че искането е неоснователно, тъй като липсват съществени нарушения. Върховният касационен съд, след като обсъди искането, съображенията, развити устно в съдебно заседание, и извърши проверка в рамките на изтъкнатите основания за възобновяване, намира следното: С присъда от 13.05.2008 г. по н. о. х. д. № 1389/07 г. Софийският районен съд е признал подсъдимата Л. П. Б. за виновна в това, на 6.09.2000 г. в гр. С. противозаконно да е присвоила чужда движима вещ, която владеела, поради което и на основание чл. 206, ал. 1 НК е осъдена на три години лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок от пет години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. В тежест на подсъдимата са възложени разноските по делото. С въззивно решение № 273 от 24.02.2009 г. по в. н. о. х. д. № 2263/08 г. Софийският градски съд е изменил присъдата, като е намалил изпитателния срок на три години. В останалата част е потвърдил присъдата. Процесуално допустимото искане е НЕОСНОВАТЕЛНО. Според основната теза на осъдената, когато по нейна молба първоинстанционният съд е установил, че досъдебното производство е надхвърлило срока по чл. 368, ал. 1 НПК и щом прокурорът е внесъл обвинителния акт на 1.02.2007 г., т. е. след изтичане на законово предвидения едномесечен срок по чл. 369, ал. 3 НПК, Софийският районен съд е бил длъжен да прекрати незаконосъобразно образуваното съдебно производство (н. о. х. д. № 1389/07 г.), вместо да разглежда делото в открито заседание и да се произнесе по същество с присъда, изменена единствено в частта за наказанието с решението на Софийски градски съд. Освен посочените данни за процесуалното развитие, които намират място в искането за възобновяване, по делото се установява също, че след депозираната молба по чл. 368, ал. 2 НПК в нито един момент от съдебно производство, в което е участвала лично и със свой защитник, осъдената Б. не е поискала прекратяване на наказателното производство. Пред въззивният съд тя е упражнила правото си на обжалване срещу осъдителната присъда на Софийския районен съд с искане да бъде оправдана, тъй като не е извършила престъплението, за което е било повдигнато обвинение. Не е навела аргументи за допуснати процесуални нарушения. Изрично искане за прекратяване на наказателното производство няма. За пръв път осъдената повдига тези въпроси в настоящето производство, предвидено за възобновяване на наказателни дела. При това положение на релевантните данни за конкретния случай, доводът за съществено процесуално нарушение е неприемлив. Вярно е, в какъвто смисъл подчертава и защитникът, че процедурата по гл. 26 НПК е предназначена да избегне прекомерната продължителност на досъдебното производство. Тя осигурява в по-голяма степен и равенството на страните в процеса, откривайки пред обвиняемия възможност след изтичане на сроковете по чл. 368, ал. 1 НПК да поиска делото да бъде внесено за разглеждане в съда с обвинителен акт или приключено по друг начин, предвиден в разпоредбата на чл. 369, ал.1 НПК. Няма никакво съмнение, че когато прокурорът внесе обвинителния акт след едномесечния срок по чл. 369, ал. 3 НПК обвиняемият всякога има правото да поиска първоинстанционният съд да се произнесе с определение за прекратяване на наказателното производство. Същото разрешение може да бъде постигнато и в рамките на въззивното производство, на основание чл. 344, т. 4 НПК, ако въззивният съд е валидно сезиран с искане от жалбоподателя за прекратяване на наказателното производство, тъй като счита, че с постановяването на присъдата са били съществено накърнени неговите права и законни интереси. Затова, когато подсъдимият не упражни правото си изрично да поиска отмяна на присъдата и прекратяване на наказателното производство, въззивният съд не може служебно да го направи, а ще трябва да продължи съдебното разглеждане и да се произнесе в рамките на жалбата, с която е сезиран, по същество на делото. На следващо място е направено възражението за незаконен състав - по отношение на член от състава на Софийския градски съд са били налице основанията за отвод по чл. 29, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НПК, тъй като в качеството си на съдия-докладчик при Софийския районен съд е постановил разпореждане (от 14.06.2006 г.), с което е върнал делото на прокурора и е прекратил наказателното производство. Твърди се, че разпореждането съдържа и недостатъци, видимо показателни за предубеденост. Съображенията в този аспект са неоснователни. С посоченото разпореждане съдията-докладчик не е прекратил наказателното производство – прекратил е съдебното производство, образувано по първоначално внесения обвинителен акт. Разпореждането на съдията-докладчик за връщане на делото на прокурора заради съществени процесуални нарушения е ограничено по обхват до посочените констатации, които поначало не са от естество да породят съмнение в безпристрастността на съда, разглеждащ делото по същество, според чл. 6, пар. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Първоинстанционният съд няма задължение нито да напомня, че тече процедура по гл. 26 НПК, нито изрично да посочва, че обвинителният акт е внесен в двумесечния срок. Пропускът да отрази срока, който дава на прокурора по чл. 369, ал. 3 НПК, не може да накърни правото на подсъдимата да се ползва от безпристрастен и независим съд. По линия на същественото процесуално нарушение се излагат и други аргументи, които отново са неприемливи. Въззивният съд не е надхвърлил рамките на посочените съществени факти в обвинителния акт, по които подсъдимата ефективно е могла и да се защитава. Не е използвал показанията на св. Д като основа за фактическите заключения, затова процесуалният недостатък да се разясни възможността по чл. 119 НПК лицето да откаже да свидетелства, в крайна сметка е изгубил своя негативен рефлекс и значение. В мотивите съдът достатъчно ясно е посочил кои и защо доказателствени средства приема за достоверни и кои и защо счита за недостоверни, законосъобразно е аргументирал и отказа да назначи графологическа експертиза с неотносимост на обстоятелствата, за чието изясняване експертизата е била поискана от защитника на подсъдимата. В искането се изтъква също, че деянието е несъставомерно по чл. 206, ал. 1 НК. Допълнително се уточнява, че съдът не е установил умисъла за обсебване, тъй като не е изследвал въпроса дали осъдената е заложила чуждата вещ с намерение за окончателното разпореждане. В рамките на възприетите фактически положения, че по силата на подписания договор за залог подсъдимата Б. е предоставила движима вещ, за която знаела, че е чужда и обективно не е предприела никакви действия за връщане на паричния заем, а това от своя страна е позволило на заложната къща да пристъпи към продажба, въззивният съд законосъобразно е извел умисъла за обсебване, стъпвайки на специфични белези на конкретното деяние и на обстоятелствата, при които то е било осъществено. От посоченото следва, че въззивният съд не е допуснал и нарушение от гледна точка на материалния закон, щом по същество е констатирал всички съставомерни признаци на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК както в обективно, така и в субективно отношение. Въпроси, засягащи действителността или недействителността на последващата отчуждителна сделка между заложната къща и трето лице не касаят поведението на подсъдимата Б. , поради което излишно е да се обсъждат обстойните доводи в тази насока на нейния защитник. Наложеното наказание не е явно несправедливо. То съответства на тежестта на престъплението, данните за личността и на необходимостта да се постигнат целите по чл. 36 НК. С оглед отсъствието на съществени нарушения, които да оправдават възобновяване на наказателното дело, искането на осъдената следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 425 НПК     Р Е Ш И:   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената Л. П. Б. за възобновяване на наказателното производство по в. н. о. х. д. № 2263/09 г. и отмяна на въззивното решение на Софийския градски съд от 24.02.2009 г. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: