1 8 Р Е Ш Е Н И Е № 50036 гр. София, 20.07.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на трети април две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 2332 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Нет 1“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 351 от 11. 06. 2021 г. по в. т. д. № 377/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 260581 от 18. 12. 2020 г. по т. д. № 1116/2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-1 състав, с което касаторът е осъден да заплати на „Центрум груп плюс“ ЕООД сумата от 52 059, 03 лв., дължима по чл. 4.1. от договор за продажба на електронна съобщителна мрежа и на база абонати на електронни услуги от 16. 11. 2018 г. за м. януари и м. февруари 2019 г., ведно със законната лихва, считано от 17. 06. 2019 г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Касаторът излага доводи за недопустимост на въззивното решение, тъй като са налице предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството с оглед висящия спор по т. д. № 1213/2019 г. на СГС с предмет вземанията на „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД към ищеца по настоящото дело „Центрум груп плюс“ ЕООД за наеми на каналната мрежа за м. януари и м. февруари 2019 г. В касационната жалба се релевират и оплаквания, че като е възприел изцяло заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, въпреки направените възражения, въззивният съд е постановил неправилно решение. В тези заключения не били изследвани само приходите и разходите на ищеца във връзка с дейността по предоставяне на електронни съобщителни услуги чрез неговата мрежа за месеците януари и февруари 2019 г., поради което те не следвало да бъдат поставяни в основата на изводите на съда. Поддържа се, че съдът не е анализирал претенциите по видове и пера и претендираните разходи останали недоказани. Касаторът моли обжалваното въззивно решение да бъде обезсилено, а при неуважаване на това искане – да бъде отменено. След постановяване на въззивното решение на страната на ответника е настъпило правоприемство в резултат на отделяне чрез придобиване на част от имуществото на „Нет 1“ ЕООД, което е преминало към „Виваком България“ ЕАД. Спорното правоотношение е поето от приемащото дружество, като съгласно чл. 263и, ал. 7 вр. чл. 263л, ал.1 ТЗ в този случай „Нет 1“ ЕООД продължава участието си като ответник по делото, а „Виваком България“ ЕАД е конституирано като втори ответник наред с първоначалната страна. „Виваком България“ ЕАД не е изразило становище по делото. Ответникът по касационната жалба „Центрум груп плюс“ ЕООД изразява становище за неоснователност на касационната жалба. С определение № 50013 от 11. 01. 2023 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка на допустимостта му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. ГПК, приема следното: В първоинстанционното производство ответникът настоящ касатор „Нет 1“ ЕООД е направил искане производството по делото да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключването на т. д. № 1213/2019 г. на СГС, VІ-20 състав, образувано по иск с правно основание чл. 79 ЗЗД на „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД срещу „Центрум груп плюс“ ЕООД за заплащане на сумата от 103 141, 48 лв., представляваща възнаграждение по договор за предоставяне на достъп до пасивна инфраструктура от 21. 03. 2017 г. за периода февруари-май 2019 г. Искането е обосновано с твърдения, че предмет на настоящото производство е сумата от 52 059, 03 лв., дължима съгласно чл. 4.1. от процесния договор за продажба на електронна съобщителна мрежа и на база абонати на електронни съобщителни услуги от 16. 11. 2018 г. и формирана с оглед извършените разходи за дейността за месеците януари и февруари 2019 г., включващи и наем „канална мрежа“, дължим на „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД. Задължението за заплащане на посочения наем било предмет на спора по посоченото обуславящо дело съгласно представената по това дело справка по чл. 366 ГПК, по което като трето лице помагач на страната на ответника е конституирано „Нет 1“ ЕООД. Ответникът поддържа, че по обуславящия спор „Центрум груп плюс“ ЕООД е оспорил исковете изцяло, като е релевирал възражения, че между страните по договора за предоставяне на достъп до каналната мрежа не е постигнато съгласие относно дължимото възнаграждение, както и че неправилно е определена дължината на трасетата, за която то е начислявано. Искането е оставено без уважение от първоинстанционния съд, който е счел, че не е налице връзка на преюдициалност между делата. За да постанови обжалваното решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че не е налице спор между страните, че на 16. 11. 2018 г. са сключили представения по делото договор. Изтъкнал е, че възражението на ответника за нищожност на договора поради неспазена форма по чл. 58, ал. 2 ЗЕСМФИ – писмена с нотариална заверка на подписите, като направено с депозираните пред въззивния съд писмени бележки, е преклудирано, но и неоснователно. Приел е, че съгласно договора от 16. 11. 2018 г. страните са постигнали съгласие „Центрум груп плюс“ ЕООД като продавач да прехвърли на „Нет 1“ ЕООД като купувач при условията и реда на договора правото на собственост върху притежаваната от него мрежа на територията на покритие [населено място], ведно с всички активи, съставляващи част от или технически и функционално свързани с нея, подробно описани в приложение № 2 и приложение № 3, неразделна част от договора; по силата на договора продавачът прехвърлил на купувача и всичките си права и задължения по договорите с абонатите поетапно, като началната дата за започване на прехвърлянето била 01. 12. 2018 г., а крайният срок за прехвърлянето на цялата абонатна база – 31. 05. 2019 г.; в чл. 1.3. било уговорено, че продавачът прехвърля на купувача и всички права и задължения, произтичащи от сключени договори за наем на технически помещения, както и собствеността върху шкафове и други права, пряко свързани с предоставянето на електронните съобщителни услуги на територията на [населено място], подробно описани в приложение № 4, неразделна част от договора. С оглед предмета на договора въззивният съд го е квалифицирал като договор по смисъла на чл. 58, ал. 1 ЗЕСМФИ, по отношение на който в ал. 2 на същата законова разпоредба е установено изискване за сключването му в писмена форма с нотариална заверка на подписа, която в случая не е спазена. Счел е обаче, че се касае за търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ и предвид нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ ответникът не може да се позовава на нищожност на сделката с оглед установеното му по делото поведение - извършване на плащания на договорената в чл. 5 от договора цена, осъществено изпълнение на договора от негова страна и изискване и приемане на изпълнение от насрещната страна. Решаващият състав на въззивния съд е приел, че съобразно клаузата на чл. 4.1. от процесния договор, на която е основан предявеният иск за реално изпълнение, от началната дата на прехвърляне на абонатната база всички приходи и разходи за дейността – предоставяне на електронни съобщителни услуги посредством мрежата на продавача, са за сметка на купувача. Преценил е волята на страните по цитираната договорна клауза за ясна и сочеща на безусловност на задължението на купувача ответник за периода след началната дата на прехвърляне на абонатната станция – 01. 12. 2018 г. да поеме всички приходи и разходи за дейността – предоставяне на електронни съобщителни услуги посредством мрежата на продавача. С оглед възраженията на ответника е посочил, че при сключване на договора страните не са предвидили като предпоставка за задължаването на ответника за всички разходи от дейността реалното им заплащане от ищеца. Приел е, че страните не са поставили каквото и да е друго условие, за да бъде ангажирана отговорността на ответника по тази договорна клауза – нито точно изпълнение на останалите задължения по договора от ищеца, нито установяване на задълженията с влязло в сила съдебно решение и т.н. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че възраженията за неизпълнение от ищеца на задължението му за отчет на разходите и за предоставяне на достъп до информационната му система, респективно за водени съдебни дела с кредитори за разходи по дейността, не могат да изключат отговорността на ответника да поеме за своя сметка всички реализирани през периода след началната дата на прехвърляне на абонатната станция приходи и разходи за дейността. Тези съображения на въззивния съд, макар и част от изложението му по същество, следва да бъдат отнесени и към възражението на ответника за съществуването на връзка на преюдициалност между настоящото дело и спорът по т. д. № 1213/2019 г. на СГС, което е поддържано и във въззивната жалба. В решението на Софийски апелативен съд е прието, че досежно приходите и разходите за дейността през процесния период – м. януари и м. февруари 2019 г., които съобразно чл. 4.1. от договора следва да са за сметка на ответника, са събрани множество писмени доказателства – фактури, извлечения от счетоводни записвания, договори и т.н. и заключения на основната и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, от които се установява, че приходите от дейността през процесния период са 60 386,82 лв. за м. януари 2019 г. и 31 036,98 лв. за м. февруари 2019 г. Посочено е, че със заключението по допълнителната експертиза е даден обоснован отговор и на въпроса за осчетоводените разходи от дейността по предоставяне на електронни съобщителни услуги посредством мрежата на продавача като за м. януари 2019 г. разходите са в размер на 76 756, 88 лв., а за м. февруари са в размер 68 974,01 лв. Според съда същите са с осчетоводено и установимо от представените писмени доказателства основание – разходи за външни услуги: за наем на помещения, счетоводно обслужване, разходи за охрана – СОТ, разходи за наем на трасе – БТК, разходи за телефонни услуги, разходи за ел. енергия – „ЧЕЗ Електро България“ ЕАД и доставка от Алкател, куриерски услуги; разходи за трудови възнаграждения на служители; разходи за осигурителни вноски по трудови договори и разходи за такси за поддръжка на банкови сметки и за банкови преводи. При кредитиране на заключението по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза решаващият състав е счел записите при ищеца във връзка с осчетоводяването на процесните приходи и разходи от дейността за редовни, поради което е формирал извод, че общо за процесния период м. януари – м. февруари 2019 г. приходите от дейността са в размер на сумата 91 423,80 лв., а разходите са в размер на 145 730,89 лв., или разликата, която следва да е за сметка на ответника и е дължима на основание чл. 4.1. към ищеца, е в размер на 54 307,09 лв. С оглед предявяването на иска за сумата от 52 059,03 лв. и при зачитане на диспозитивното начало на гражданския процес в решението е направен извод, че предявеният иск по чл. 79 ЗЗД следва да бъде уважен в предявения размер. Неоснователни са твърденията на касатора за недопустимост на предявения от „Центрум груп плюс“ ЕООД иск, основани на липсата на представена справка по чл. 366 ГПК. Разпоредбата на чл. 366 ГПК предвижда, че по търговски спорове към исковата молба за парично вземане страната е длъжна да представи справка, която съдържа необходимите изчисления за определяне на неговия размер. Липсата на справка по чл. 366 ГПК в случая не се отразява на редовността на исковата молба. Тъй като законодателят не е определил изрично вида на справката по смисъла на чл. 366 ГПК, следва да се приеме, че характер на такава справка притежава всеки документ, съдържащ сочените данни. Към исковата молба на „Центрум груп плюс“ ЕООД са приложени справки за приходите и разходите, които съобразно твърденията на ищеца формират претендираната разлика, дължима на основание уговорката по чл. 4.1. от обвързващия страните договор. Освен това, в депозираната допълнителна искова молба е направена детайлна конкретизация на приходите и разходите за исковия период, въз основа на които е формирано вземането на ищеца, предмет на предявения иск за реално изпълнение. По тези съображения следва да бъде споделен направеният във въззивното решение извод за изпълнение на изискванията на процесуалния закон от страна на ищеца за представянето на документи от значение за конкретизиране на спорното вземане и гарантиране възможността на ответника да се защити срещу иска. Настоящият състав на ВКС, І т. о. намира обаче, че въззивното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, по следните съображения. Съгласно задължителните указания по т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09. 07. 2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. В мотивите към т. 1 на тълкувателното решение е разяснено, че връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съда да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск, с оглед разпоредбите на чл. 297 – чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Ако съдът не приложи императивното правило на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, то последното е недопустимо, като постановено при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението да следи във всяко положение на делото за валидността и допустимостта на съдебните актове, съдът следва служебно да селектира жалбата поради вероятна недопустимост на въззивния акт, а при установяване наличието на посочената процесуална пречка, ВКС следва да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд, с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия, с оглед етапа, на който се намира обуславящото дело. В случая решението по т. д. № 1213/2019 г. на СГС, образувано по исковете на „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД, с наименование понастоящем „Виваком груп“ ЕАД, срещу „Центрум груп плюс“ ЕООД по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 159 ЗЕС и чл. 86 ЗЗД, по което като трето лице помагач на страната на ответника е конституирано „Нет 1“ ЕООД, има преюдициално значение за изхода по настоящото дело съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Произнасянето по главния иск по т. д. № 1213/2019 г. на СГС ще формира сила на пресъдено нещо, обвързваща „Виваком груп“ ЕАД и „Центрум груп плюс“ ЕООД, както и третото лице помагач в отношенията му с „Виваком груп“ ЕАД /чл. 223, ал. 1 ГПК/ относно спорното материално право на възнаграждение по договор за предоставяне на достъп до пасивната инфраструктура от 21. 03. 2017 г. за периода февруари – май 2019 г., съответно относно включеното в общата сума от 103 141, 48 лв. възнаграждение за месец февруари 2019 г. от 22 900, 15 лв. За дължимото възнаграждение по този договор се твърди, че представлява разход /за ползване на подземната канална мрежа на „БТК“ ЕАД/, подлежащ на заплащане от страна на ответника „Нет 1“ ЕООД по силата на уговорката по чл. 4.1. от процесния договор за продажба на електронна съобщителна мрежа и на база абонати на електронни съобщителни услуги от 16. 11. 2018 г., на която е основана и претенцията на ищеца „Центрум груп плюс“ ЕООД. Освен това установеното от съда в мотивите на съдебното решение по т. д. № 1213/2019 г. на СГС по отношение на фактите относно задължението на „Центрум груп плюс“ ЕООД да заплаща на „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД, понастоящем с наименование „Виваком груп“ ЕАД, възнаграждение за достъпа и ползването инфраструктурата/каналната мрежа на последното дружество ще е задължително в отношенията между ответника „Нет 1“ ЕООД и подпомаганата от него страна „Центрум груп плюс“ ЕООД. Конституирането на трето лице помагач има за цел да обвърже третото лице помагач в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла, със задължителната сила на мотивите на решението /чл. 223, ал. 2 ГПК/. Предмет на задължителната сила на мотивите на решението, постановено по т. д. № 1213/2019 г. на СГС, ще са фактическите констатации и изводите на съда относно договора, сключен между „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД и „Центрум груп плюс“ ЕООД за достъп до инфраструктурата на първото дружество, и дължимото по него месечно възнаграждение за предоставения достъп, участващо при формиране на претенцията по настоящото дело. Следователно произнасянето на съда по т. д. № 1213/2019 г. на СГС е от значение за правилното решаване на настоящия спор по иск на подпомаганата срещу подпомагащата страна по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Предвид изложеното въззивното решение следва да бъде обезсилено и делото да се върне на въззивния съд, който следва да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, ако няма данни за влизане в сила на решението по преюдициалния спор, а ако решението е влязло в сила – да го съобрази при разглеждане на спора по същество. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по въпроса за направените в настоящото производство разноски съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение № 351 от 11. 06. 2021 г. по в. т. д. № 377/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав. ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.