7 1 Р Е Ш Е Н И Е № 630 София, 24 януари 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на седемнадесети декември две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 2131 по описа за 2012 година. Постъпила е касационна жалба от подсъдимия Б. К. Б. против решение, постановено по внохд № 180/12 г. на Апелативния съд – гр.Бургас, с която се претендира наличието на всички основания по чл.348, ал.1 НПК с алтернативни искания – за оправдаване по възведеното обвинение, изменение на съдебния акт или връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС подс.Б. и процесуалните му представители поддържат жалбата. Частният обвинител А. Т., чрез повереника си, не намира основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение. Частните обвинители М. Т. и И. Т. не вземат участие в касационното производство, редовно призовани, не се явяват и не изпращат представител. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище, че оплакванията на подсъдимия са неоснователни. За да се произнесе ВКС, първо наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 213/12 г. Окръжният съд – гр.Ямбол, за деяние, извършено на 20.01.2012 г., осъдил подсъдимия Б. на основание чл.343, ал.1, б.”в”, във връзка с чл.342, ал.1 и чл.58а, ал.1 НК на две години лишаване от свобода, като отложил изпълнението на наказанието за срок от четири години. На основание чл.343г НК подсъдимият е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. Със същата присъда разноските по делото, както и тези, направени от частните обвинители, са възложени на подс.Б.. С решение № 163 от 15.10.2012 г. по внохд № 180/12 г., образувано по жалби на подсъдимия и частните обвинители, Апелативният съд – гр.Бургас е изменил присъдата на ЯОС, като намалил наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода на една година и шест месеца; отменил приложението на чл.66, ал.1 НК; определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, както и типът на затворническото заведение, в което осъденият трябва да се настани първоначално – затворническо общежитие от открит тип; в останалата част присъдата на ЯОС е потвърдена. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение установи: В касационната жалба и допълнението към нея (назовано от защитата на подс.Б. – „допълнителна касационна жалба”) изрично са заявени основанията по чл.348, ал.1, т.2 и 3 НПК, като са наведени данни в тяхна подкрепа. От последните се установява, че жалбоподателят оспорва фактическите положения, приети за установени, както и тяхната доказателствена обезпеченост; възразява, че наложените му наказания са несправедливи, съответно: лишаването от права – по своя размер, а лишаването от свобода – поради неприложението на института на условното осъждане. Жалбата е частично основателна. 1.Необходимо е да се посочи, че първоинстанционното разглеждане на делото е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие, по-точно – по чл.371, т.2 НПК, като подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тези факти, а ЯОС, като установил, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, с определение обявил, че при постановяване на присъдата ще го ползва, без да събира доказателства за признатите от подс.Б. факти. Данните, съдържащи се в протокол от съдебно заседание от 13.06.2012 г. (л.49 и сл.), както и тези от досъдебното производство, не дават основание да се приеме, че не са били налице предпоставките за прилагане на особената процедура (действително направено безпротиворечиво волеизявление по чл.371, т.2 НПК и законосъобразност на доказателствената преценка на решаващия съд); редът за допускане и провеждане на съкратеното съдебно следствие, регламентиран в глава двадесет и седма от НПК е спазен, а присъдата на ЯОС е постановена в съответствие с изискванията на чл.373, ал.3 НПК. С въззивната жалба подсъдимият е възразил срещу размера на наложените му наказания и е поискал намаляването им. Мотивите на посоченото по-горе решение на БАС указват, че направените от подсъдимия възражения са получили отговор, съответен на изискванията на чл.339, ал.2 НПК. Оспорването на признатите от подсъдимия факти (добре видно от допълнението към касационната жалба, подадено от подс.Б., чрез адвокат Б.), на плоскостта на казаното по-горе, пренебрегва указанията, дадени с ТР № 1/09 г. на ОСНК на ВКС, т.8. Когато първоинстанционното разглеждане на делото е протекло по реда особените правила на глава 27 от НПК допустимата защита на подсъдимия е ограничена в рамките на признатите от него фактически положения по обвинителния акт, тъй като той доброволно сам се е лишил от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира доказателственото им обезпечаване, в настоящото производство. Тези указания по приложението на „съкратеното съдебно следствие в производството пред първата инстанция” са задължителни за всички, в това число и за настоящия състав на ВКС. При тези съображения ВКС установи, че при разглеждане на делото не са допуснати нарушения на процесуални правила, от категорията на тези по чл.348, ал.1, т.2 НПК, които да налагат връщане на делото за ново разглеждане, за отстраняването им. 2. ВКС намира, че макар подсъдимият изрично да не е заявил наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК, касационната инстанция е длъжна да провери приложението на закона, защото от него е оспорена справедливостта на наказанията. Това произтича от заложения в закона принцип, че наказанието е съответно на престъплението (чл.35, ал.3 НК), като последното е не само негово основание, но и мярка. Иначе казано, преценката за съответност на наложеното наказание на установеното престъпление е предпоставена от приложението на закона спрямо установените по делото факти. Правната оценка на обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, приети за установени по реда на чл.373, ал.3 НПК, търпи критично отношение. Касационният съд многократно е вземал отношение по това, че признаването на фактите от подсъдимия, по реда на глава двадесет и седма от НПК, не освобождава съда от задължението за преценката им при вземането на решението си относно това има ли извършено деяние, извършено ли е от подсъдимия, съставлява ли престъпление и каква е неговата правна квалификация. Свързано с това се установи, че съдът по същество не е имал основание за положителен извод относно нарушението на чл.116 от Закона за движение по пътищата. Съгласно чл.116 от Закона за движение по пътищата, водачът на пътното превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към престарелите хора, свързано с конкретния случай и изводимо от установената по делото възраст на пострадалия Т.. Нарушението на това правило за движение изисква пострадалият да е от съответната, защитена от чл.116 ЗДП, категория физически лица и това обстоятелство да е известно на подсъдимия, респ. той да има представа за него. Фактите, признати от подс.Б., приети за установени от съда по същество, при условията на чл.373, ал.3 НПК, не дават основание да се приеме, че до настъпването на удара, възрастта на пострадалия е била известна, възприета от подсъдимия, щом в рамките на същите факти се твърди, че „...пострадалият е бил видим” за подсъдимия, но той „...не е успял да забележи навреме движението” му. Липсата на твърдение, че към момента на удара, подсъдимият е имал представа за възрастта на пострадалия, препятства положителният извод за нарушение на чл.116 от ЗДП. Допуснатото от подс.Б. нарушение на чл.119, ал.1 от ЗДП обаче, е достатъчно основание за ангажиране на наказателната му отговорност. Възражението за явна несправедливост на наложеното наказание е частично основателно. Както се посочи, подсъдимият преценява наложеното му наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за несправедливо по размер и иска намаляването му. В тази част възражението е неоснователно. Не се установява, така определеното наказание да е несъответно, по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК, поради което и няма основание за удовлетворяване на направеното от жалбоподателя искане. Възражението за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода, по смисъла на чл.348, ал.5, т.2 НПК, е основателно. За да отмени приложението на института на условното осъждане, БАС е приел, че първостепенният съд в недостатъчна степен е отчел, че „ пътно-транспортното произшествие е станало на пешеходна пътека, където пешеходците имат предимство пред другите участници в движението”; че нарушението на чл.119, ал.1 от ЗДП е грубо нарушение на правилата за движение, както и това, че ЯОС не е отчел предходните нарушения по административен ред на подсъдимия и зачестилите произшествия от този род. Първо посоченото обстоятелство е от категорията, обхваната от чл.56 НК, тъй като е взето предвид от закона при определяне на съответното престъпление – с правилото на чл.119, ал.1 от ЗДП е запълнено съдържанието на бланкетната норма по чл.343 НК. Поради това същото обстоятелство не може да се отчита като отегчаващо отговорността на дееца. Не по такъв начин стоят нещата с характеристиката на нарушението, направена от БАС. В ЗДП са очертани множество правила за движение, които охраняват различни обекти и интереси, и поради това няма как да бъдат равнозначни, а нарушаването им да разкрива една и съща степен на опасност. Отчитайки последно посоченото, ВКС намери, че въззивният съд правилно е определил допуснатото от подсъдимия нарушение като грубо. Нещо повече, очевидно идентична е и оценката на законодателя, който с последните изменения на чл.343, ал.3 НК – с Дв.бр.60/12 г., в сила от 08.09.2012 г., въведе като квалифициращ елемент извършването на такова деяние на пешеходна пътека. Безспорно, това изменение на закона, на плоскостта на чл.2, ал.2 НК, няма как да се съобрази спрямо подсъдимия. Що се отнася до предходните административни нарушения по ЗДП, за които подс.Б. е бил санкциониран с фиш и три броя наказателни постановления, издадени в периода от 21.05.2005 г. до 04.09.2007 г. касационната инстанция прецени, че на същите е придадено значение, каквото обективно те нямат. Очевидно е, че става дума за маловажни случаи на нарушения на ЗДП, санкционирани с глоби в ниски размери, като по последните две наложените административни наказания са изпълнени. От друга страна, значението на същите за очертаване степента на обществена опасност на дееца, не може да е по-голямо от осъжданията с влезли в сила присъди. Лицата, санкционирани по ЗДП не се считат за осъждани. Те не могат да бъдат поставени в по-тежко положение от лицата, които са осъдени на глоба по Наказателния кодекс – виж чл.86, т.3 НК. Изводи в тази насока произтичат и от §6, т.33 от Допълнителните разпоредби на ЗДП и Постановление № 7/85 г. на Пленума на ВС на РБ (ВКС). По-важно е друго. БАС е игнорирал данните по делото, че подсъдимият е правоспособен водач на МПС от 1989 година, като не се установява до 2005 г. и след 2007 г. до инкриминираното престъпление, да е санкциониран по административен ред за нарушения на правилата по ЗДП и ППЗДП. При това, неправилно съдът по същество е поставил акцент върху административните нарушения, за които стана дума по-горе. По идентичен начин БАС е игнорирал установеното поведение на подсъдимия, непосредствено след настъпването на ПТП, което няма значение за съставомерността на извършеното от него, но обективно характеризира неговата личност с положителен знак. Става дума за предприетите действия за оказване на медицинска помощ на пострадалия, които, доколкото такава обективно вече не е била необходима за последния, не могат да бъдат съобразени при квалификацията на деянието, свързано с чл.343а НК, но не могат и да бъдат игнорирани, така, както е сторил въззивния съд. Нещо повече, направените от подсъдимия признания в досъдебното производство, не са били оценени, съгласно указанията на ОСНК на ВКС, дадени с Тълкувателно решение № 1/09 г., т.7, макар да са налице предпоставките за това. При казаното, свързано с чистото съдебно минало и добри характеристични данни, ВКС намира, че подсъдимият може да бъде поправен и без да е необходимо ефективно да изтърпи определеното му наказание лишаване от свобода. Единственото отегчаващо отговорността на дееца обстоятелство, свързано с оценката на конкретното нарушение по чл.119, ал.1 ЗДП, не предопределя друг, различен извод. Що се отнася до „зачестилите произшествия от този род” (л.7 от мотивите на решението), следва да се каже, че не може да не се отчита, че различните деяния, от този вид, се характеризират с различна степен на обществена опасност и поради това няма как да бъдат санкционирани по идентичен начин. Конкретно допуснатото от подсъдимия нарушение на чл.119, ал.1 от ЗДП е грубо, но причините за допускането му не се основават на арогантно пренебрежение към правилата за движение, а на закъсняла реакция на водача (каквито са и фактите по обвинителния акт). Отчитайки всичко казано дотук, ВКС намери, че с приложението на чл.66, ал.1 НК не се злепоставя постигането на генералната цел – възпитателно и предупредително въздействие и върху другите членове на обществото. Размерът на допълнително предвидената в закона санкция, тази по чл.343г НК, както се посочи, е справедлив, и ведно с основното наказание ще допринесе за постигане на целите, визирани в чл.36 НК. Изпълнението на наложеното на подс.Б. наказание лишаване от свобода следва да се отложи за срок от три години. Водим от изложеното на основание чл.354, ал.2, т.3 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 163 от 15.10.2012 г., постановено по внохд № 180/12 г. на Апелативния съд – гр.Бургас, като на основание чл.66, ал.1 НК ОТЛАГА ИЗПЪЛНЕНИЕТО на наложеното на подсъдимия Б. К. Б., с ЕГН [ЕГН], наказание лишаване от свобода за СРОК ОТ ТРИ ГОДИНИ. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: