Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 540
София, 29. 06.2022 г.


Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М.Христова гр.дело № 557 по описа за 2022г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба от С. А. К. – Н., чрез назначения ѝ особен представител адвокат С. Г., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №266042/08.10.2021г. по в.г.д.№6422/2020г. в частите, с които: 1. след частична отмяна на решението на Софийски районен съд №308363/22.12.2019г. по г.д.№38780/2018г., е постановено друго, с което е признато за установено по предявения от „Р. България“ ЕАД срещу С. А. К. – Н. иск по реда на чл.422 от ГПК, че ответницата С. А. К. – Н. дължи на „Р. България“ ЕАД сумата от 647,07 евро – редовно падежирали главници за периода от 05.03.2017г. до 05.08.2017г. по сключения между страните Договор за потребителски кредит от 03.09.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 27.09.2017г. до окончателното ѝ плащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.г.д.№67566/2017г. на Софийски районен съд, 47 състав; 2. е потвърдено решението на Софийски районен съд №308363/22.12.2019г. по г.д.№38780/2018г., в частта, с която С. А. К. – Н. е осъдена да заплати на „Р. България“ ЕАД сумите, както следва: от 7 009,71 евро – предсрочно изискуема главница от 07.08.2018г.; 1,66 евро – редовна лихва върху предсрочно изискуема главница, начислена за периода от 05.08.2017г. до 06.08.2017г.; 141,41 евро – наказателна лихва върху предсрочно изискуема главница за периода от 07.08.2017г. до 26.09.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба – 13.08.2018г. до окончателното ѝ изплащане.
В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, поради превратно тълкуване на събраните по делото доказателства.
Ответникът по касационната жалба „Р. България“ ЕАД, [населено място] с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез процесуалния си представител Е. Д., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице предвидените в ГПК основания за допускане на касационното обжалване. По същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Пред Районен съд София са предявени в условие на евентуалност искове от „Р. България“ ЕАД срещу С. А. К. – Н. по реда на чл.422 от ГПК и с правно основание чл.430 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД.
С решението на Софийски градски съд в обжалваните му части: 1. след частична отмяна на решението на Софийски районен съд, е постановено друго, с което е признато за установено по предявения от иск по реда на чл.422 от ГПК, че ответницата С. А. К. – Н. дължи на „Р. България“ ЕАД сумата от 647,07 евро – редовно падежирали главници за периода от 05.03.2017г. до 05.08.2017г. по сключения между страните Договор за потребителски кредит от 03.09.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 27.09.2017г. до окончателното ѝ плащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.г.д.№67566/2017г. на Софийски районен съд, 47 състав и 2. е потвърдено решението на Районен съд – София в частта, с която С. А. К. – Н. е осъдена да заплати на „Р. България“ ЕАД сумите, както следва: от 7 009,71 евро – предсрочно изискуема главница от 07.08.2018г.; 1,66 евро – редовна лихва върху предсрочно изискуема главница, начислена за периода от 05.08.2017г. до 06.08.2017г.; 141,41 евро – наказателна лихва върху предсрочно изискуема главница за периода от 07.08.2017г. до 26.09.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба – 13.08.2018г. до окончателното ѝ изплащане.
Въззивното решение №266042/08.10.2021г. по в.г.д.№6422/2020г. на Софийски градски съд в останалата му част е влязло в законна сила.
За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е сключен валиден договор за потребителски кредит от 03.09.2011г., с който било договорено предоставянето на сумата от 14 462 евро на ответника/кредитополучател срещу поетото от същия задължение за връщането ѝ на 120 месечни вноски за периода от 05.10.2011г. до 05.09.2021г., в размер на 176,61 евро. Договорено било и заплащане на възнаградителна лихва в размер на 8,15%.
Съдът е приел за установено от заключението по съдебно – счетоводната експертиза, че по посочената в договора банкова сметка с титуляр С. А. К. – Н. е постъпила сумата от 14 462 евро с основание „692822 заем 7SEP21“, поради което е направил извод за изпълнение на поетото от кредитора задължение за предоставянето ѝ. Посочил е, че този факт се установява и от извършените от вещото лице проверки в счетоводството на банката за движението по сметката на ответника, които не са оспорени в хода на производството. Въззивният съд е приел, че необсъждането от първостепенния съд на възражението за неравноправност на клаузата на чл.3.1.1 от договора за кредит даваща право на банката едностранно да увеличава договорения лихвен процент не се отразява на изводите за размера на дълга, тъй като по делото не е установено същият да е прилаган. В тази връзка е препратил към заключението по съдебно-счетоводната експертиза, в което е констатирано, че по процесния кредит банката е прилагала договорения лихвен процент в размер на 8,15%, а за периода от 05.2017г. до 07.08.2017г. е олихвявала дължимите по него суми с лихва от 4,25%. Въззивният съд е приел, че ирелевантно за предмета на делото е и възражението за нищожност на клаузата на чл.3.5 от договора, предвиждаща комисионна за усвояване на кредита, тъй като банката не е предявила такава претенция. Посочил е още, че в тази връзка следва да бъде съобразено обстоятелството, че процесният договор е подписан на 03.09.2011г. и по отношение на него са неприложими разпоредбите на чл.10а, ал.2 от З., въведена с ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г. По същите съображения е приел за неоснователно и възражението за неспазване на изискването на чл.11, ал.2 от З. – всяка страница от общите условия да бъде подписана от кредитополучателя и те да му бъдат предадени. Позовал се е и на обстоятелството, че в конкретния случай ответницата изрично е декларирала, че е получила копие от тях.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, по предявения установителен иск по реда на чл.422 от ГПК съдът е направил извод за липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит, която да предхожда подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, тъй като същата не е била надлежно сведена до знанието на длъжника /съобщението е връчено при приложение на договорената в чл.11.10 фикция за достигането му до адреса на кредитополучателя/. Приел е, че независимо от това искът е основателен до размера на падежиралите месечни вноски до датата на заявлението, които са на обща стойност 647,07 евро за периода от 05.03.2017г. до 05.08.2017г. Посочил е, че падежът на всяка една от тях настъпва на пето число от месеца, съгласно уговореното в договора и погасителния план. С оглед на това и липсата на доказателства за плащането им, съдът е намерил предявения иск за основателен до този размер. Присъдил е и законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното ѝ изплащане.
По отношение на предявения в условие на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл.430 от ТЗ, въззивният съд е направил извод за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор с връчване на препис от исковата молба. В тази връзка е посочил, че в нея се съдържа надлежно изявление в този смисъл, а връчването му на особения представител на ответника, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, произвежда материалноправен ефект.
По изложените съображения съдът е намерил предявените осъдителни искове за основателни в предявените размери, които са установени и от заключението по допуснатата счетоводна експертиза, както следва: 7009,71 евро – предсрочно изискуема главница от 07.08.2018г.; 1,66 евро – редовна лихва върху предсрочно изискуема главница, за периода от 05.08.2017г. до 06.08.2017г.; 141,41 евро – наказателна лихва върху предсрочно изискуема главница за периода от 07.08.2017г. до 26.09.2017г.. Присъдил е и законната лихва върху главницата, считано от 13.08.2018г. до окончателното ѝ изплащане.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК:
Как следва да процедира въззивния съд когато уважава предявен установителен иск, който е отхвърлен от първоинстанционния съд, но е постановено осъдително решение относно предявен при режим на евентуалност иск за същата сума?
Поставеният въпрос не е обуславящ за правните изводи на въззивния съд, тъй като не е налице съвпадане в произнасянето на съда по предявените в условие на евентуалност, разгледани и уважени установителен и осъдителен искове. Предявеният иск по реда на чл.422 от ГПК е уважен за сумата от 647,07 евро, представляваща падежирала главница преди подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, за периода от 05.03.2017г. до 05.08.2017г., а предмет на осъдителния иск е сумата от 7 009,71 евро – предсрочно изискуема главница, дължима от 07.08.2018г. Ето защо, по този въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Вторият поставен въпрос „Как следва да се докаже, че кредитор банкова институция е изпълнила договорното си задължение да предостави на кредитополучател уговорена сума?“ е свързан с предмета на делото и е от значение за крайния му изход, но е обоснован с оплакванията за неправилност на обжалваното въззивно решение и несъгласие с изводите на съда по същество на спора, което съгласно трайно установената съдебна практика по чл.288 от ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване.
Последният формулиран въпрос е: „Променя ли се основанието, на което е издадена заповед за изпълнение след уведомяване на длъжника за настъпила предсрочна изискуемост на парично задължение чрез връчване на препис от искова молба?“ Твърди се, че той е разрешен в противоречие с ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Този въпрос също не е обуславящ правните изводи на съда по уважения установителен иск, предявен по реда на чл.422 от ГПК. Решението е постановено в съответствие с разясненията на т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС за начина на обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по договор за кредит и необходимостта същата да е доведена до знанието на длъжника преди подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение. Решението е съобразено и с формирана задължителна съдебна практика в ТР №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В същото е посочено, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК. Мотивите на съда за настъпила в хода на производството предсрочна изискуемост са относими към предявения в условие на евентуалност осъдителен иск.
Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с формираната задължителна съдебна практика, поради което не са налице както общата, така и допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
В изложението на касационните основания е направено и бланкетно искане за допускане на обжалването по поставените въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да са изложени никакви съображения за това. Формираната по посочените въпроси съдебна практика е ясна и не са налице основание за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, поради което не е налице основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и поради очевидна неправилност на решението, на основание чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК.
Съдът намира, че не е налице основание за допускане на обжалването и на това основание, тъй като при постановяване на решението съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.
На основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК и направеното искане, С. А. К. – Н. следва да бъде осъдена да заплати на „Р. България“ ЕАД разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата ѝ пред касационната инстанция в размер, определен по реда на чл. 23, т. 4 от НЗПП от 150 лв.
Адвокат С. Д. Г. е назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК като особен представител на ответника С. А. К. - Н. още в първоинстанционното производство, като той е подал и касационната жалба по делото – срещу въззивното решение в частите, с които исковете срещу касатора са уважени. При администриране на касационната жалба въззивният съд не е определил по реда на чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК адвокатско възнаграждение и не е възложил разноските за него в тежест на ищеца (съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 1).
Съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК, възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът му може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, но не по-малко от 1/2 от него. В случая фактическата и правната сложност на делото пред касационната инстанция се изразява в изготвяне на касационна жалба и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, без процесуално представителство.
С оглед на това и предвид материалния интерес в касационното производство (15 255,18лв. – цена на исковете, до който размер са уважени същите с обжалваната част на въззивното решение), минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл. 9, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2014 г. на ВАдвС, възлиза на 740,76лв., като съдът определя възнаграждение на особения представител в този размер, дължим от ищеца по делото „Р. България“ ЕАД.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №266042/08.10.2021г. постановено от Софийски градски съд по в.г.д.№6422/2020г. в частите, с които: 1. след частична отмяна на решението на Софийски районен съд №308363/22.12.2019г. по г.д.№38780/2018г., е постановено друго, с което е признато за установено по предявения от „Р. България“ ЕАД, [населено място] срещу С. А. К. - Н. иск по реда на чл.422 от ГПК, че ответницата С. А. К. – Н. дължи на „Р. България“ ЕАД, [населено място] сумата от 647,07 евро – редовно падежирали главници за периода от 05.03.2017г. до 05.08.2017г. по сключения между страните Договор за потребителски кредит от 03.09.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 27.09.2017г. до окончателното ѝ плащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.г.д.№67566/2017г. на Софийски районен съд, 47 състав; 2. е потвърдено решението на Софийски районен съд №308363/22.12.2019г. по г.д.№38780/2018г., в частта, с която С. А. К. – Н. е осъдена да заплати на „Р. България“ ЕАД, [населено място] сумите, както следва: от 7 009,71 евро – предсрочно изискуема главница от 07.08.2018г.; 1,66 евро – редовна лихва върху предсрочно изискуема главница, начислена за периода от 05.08.2017г. до 06.08.2017г.; 141,41 евро – наказателна лихва върху предсрочно изискуема главница за периода от 07.08.2017г. до 26.09.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба – 13.08.2018г. до окончателното ѝ изплащане, на основание чл.79 от ЗЗД вр. чл.430 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД.
ОСЪЖДА С. А. К. – Н., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Р. България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място] сумата от 150лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата ѝ пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЯ, на основание чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК, на адвокат С. Д. Г., в качеството му на назначен от съда особен представител по делото на С. А. К. – Н., ЕГН [ЕГН] адвокатско възнаграждение за касационното производство, в размер 740,76лв., платимо, на основание чл. 83, ал. 3 от ГПК, от бюджета на Върховния касационен съд.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, „Р. България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати по сметката на Върховния касационен съд сумата 740,76лв., представляваща разноските за горното адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: