Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 357


Гр. София, 02.08.2022 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 4809 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 267899 от 05.10.2020 г., подадена от Г. С. Т. и М. М. Т., приподписана от адвокат С. М. от АК – Х. и насочена срещу въззивно Решение № 2319 от 21.04.2020 г. по в.гр.д.№ 278/2018 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” въззивен състав, с което е потвърдено Решение № 214530 от 15.09.2017 г. по гр.д.№ 81410/2015 г. на Софийски районен съд, ІІ г.о., 70 състав.
Посоченият в титулната част на жалбата като касатор Г. С. Т. е починал на 29.04.2021 г. – след депозиране на жалбата. Уведомен за етапа на производството, с молба вх.№ 342713 от 09.08.2021 г. (л. 45) другият от наследниците по закон (наред с касаторката М. М. Т.) – синът Л. Г. Т. е заявил, че не поддържа така подадената касационна жалба. Предвид последното и с оглед постъпилата по делото молба вх.№ 336431 от 12.07.2021 г. (л. 44), касатор в настоящото производство се явява единствено М. М. Т. – лично и в качеството й на наследник по закон на своя съпруг Г. С. Т..
Ответниците по касация С. Б. Г. и Б. И. Г., представлявани от адвокат А. Ц. от САК, са депозирали отговор на касационната жалба, както и отговор на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. С последното възразяват, че отсъстват основания за допускане на обжалването. Претендират разноски.
По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

Производството е по иск за делба, в първа фаза.

С потвърденото от СГС първоинстанционно решение е допуснато извършването на делба на дворно място с площ от 300 кв.м., съставляващо УПИ * от кв. 326 по ПУП на [населено място], в местн. „Л.”, к. „Б. ш. ІІ част”, при граници: [улица], УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *, ведно с изградената в дворното място жилищна сграда със застроена площ от 71,90 кв.м., представляваща северозападната половина от сграда-близнак, състояща се от мазе и етаж от две стаи, кухня, хол, баня-тоалетна, входно и черно антре, вътрешно стълбище за мазето и стъпала с площадка за входа към улицата при граници: на север, запад и юг – дворното място, а на изток – сградата-близнак, ведно с всички подобрения и приращения в дворното място, включително изградената в мястото без строително разрешение и без признат статут на търпимост едноетажна жилищна сграда с площ от около 40 кв.м., състояща се от стая, кухня, антре и баня при посочени съседи. Определени са квоти, както следва: за С. Б. Г. – 5/12 ид.ч., за Б. И. Г. – 1/12 ид.ч. и за Г. С. Т. – 6/12 ид.ч. Искът за делба на описаните имоти, предявен срещу М. М. Т., е отхвърлен. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен издадения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание наследство и давностно владение № 13, том І, рег.№687/2012 г., дело № 77/2011 г. от 23.02.2012 г., издаден по реда на чл. 587, ал. 3 ГПК от А. М. (нотариус с рег.№ * на НК, с район – СРС) в частта, с която М. М. Т. е призната за собственик на основание давностно владение и наследство на жилищната сграда със застроена площ от 71,90 кв.м. и на едноетажната жилищна сграда с площ от около 40 кв.м., както и в частта, с която Г. С. Т. е признат за собственик на сградите на основание давностно владение и наследство за разликата над 6/12 ид.ч.

Въззивният съд е възприел направените от районния съд изводи относно релевантните факти, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. По делото е установено, че съпрузите С. Т. Т. и С. А. Т. са придобили в режим на съпружеска имуществена общност собствеността върху 1/2 идеална част от дворно място, урегулирано в парцел * от кв. 326 по плана на [населено място], местността Л., както и построената в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 71,90 кв.м. (представляваща северозападната половина от сграда-близнак с обща площ 143,80 кв.м.). Съпрузите са имали две деца - М. С. Г. и Г. С. Т. (ответник по настоящата искова молба). Родителите са починали - С. Т. Т. на 09.04.1989 г., а С. А. Т. – на 01.03.2005 г. Дъщеря им М. С. Г. е починала на 22.04.2000 г., като оставила за свои законни наследници ищците по делото: Б. И. Г. (съпруг) и С. Б. Г. (син). При отсъствието на разпоредителни сделки, на основание чл. 9, ал. 1 и чл. 5, ал. 1 ЗН ответникът Г. С. Т. получил по наследство от родителите си 6/24 идеални части от дворното място и 6/12 идеални части от северозападния близнак. Квотата на ищеца С. Б. Г. е 5/24 идеални части от дворното място и 5/12 идеални части от северозападния близнак, а на баща му - 1/24 идеална част от дворното място и 1/12 идеална част от северозападния близнак.
През 2007 г. е предявен иск за делба, предмет на разглеждане по гр.д.№ 24859/2007 г. на СРС, 61 състав. Производството е приключило със съдебна спогодба, одобрена по в.гр.д.№ 4863/2013 г. по описа на СГС, II-А въззивен състав, съгласно която дворното място, цялото от 600 кв.м., е реално поделено, като ищците С. Б. Г., Б. И. Г. и ответника Г. С. Т., получили по силата на одобрената на 10.04.2014 г. съдебна спогодба и станали изключителни собственици на реална част от него, а именно настоящото дворно място с площ от 300 кв.м., съставляващо УПИ * от кв. 326 по ПУП на [населено място], местността „Л. к. Б. ш. ІІ част”. За делбата страните не са заплащали парично уравнение, поради което за ответника Г. С. Т. имуществото се явява лично такова, а не в режим на СИО - чл. 22, ал. 1 СК. Квотите на страните в правото на собственост върху така описаното дворно място, видно от съдържанието на одобрената от съда спогодба, са както следва: 6/12 идеални части за ответника Г. С. Т., 5/12 идеални части за ищеца С. Б. Г., и 1/12 идеална част за ищеца Б. И. Г..
От представеното по делото удостоверение от 14.10.2011 г., издадено от СО, район Подуяне, скица от 23.11.2010 г., издадена от СО, район Подуяне, скица от 22.07.2015 г., нотариален акт № 13/2012 г., издаден по реда на чл. 587, ал. 3 ГПК и събраните по делото гласни доказателства, е прието за установено, че в гореописаното дворно място с площ от 300 кв.м., съставляващо УПИ * от кв. 326 по ПУП на [населено място], местността Л., к. „Б. ш. II част”, освен северозападния близнак, приживе на наследодателите С. и С. Т., била изградена и едноетажна жилищна сграда с площ от около 40 кв.м., състояща се от стая, кухня, антре и баня. Същата, както и всички приращения и подобрения в дворното място, по пътя на наследственото правоприемство, се притежават от страните по делото при квоти 6/12 идеални части за ответника Г. С. Т., 5/12 идеални части за ищеца С. Б. Г., и 1/12 идеална част за ищеца Б. И. Г..
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В. М., Ц. Г., К. С., Д. М., М. С. и И. Л..
Въззивният съд е приел, че спорът във въззивното производство е съсредоточен върху това дали ответниците са собственици на процесните недвижими имоти на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Споделил изводите на първоинстанционния съд, че релевираното в срока за отговор на исковата молба възражение за придобивна давност по отношение на процесните имоти е неоснователно. От събраните по делото доказателства не се установява категорично и несъмнено, че ответниците са владели процесния недвижим имот за себе си и че са предприели действия, отричащи правото на ищците и на наследодателя им М. С. Г. върху имота, достигнали до тяхното знание. Упражняването на фактическата власт от страна на ищеца Г. С. Т. върху процесния недвижим имот е продължила на основанието, на което е започнало – наследство, като същият е бил държател на идеалните части на сестра си М. С. Г., а след смъртта й - на ищците като нейни наследници, поради което съдът е счел за оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява единствено, че преди и след смъртта на наследодателите на ищците и ответника Г. С. Т., ответниците са живели в спорния недвижим имот, като са го стопанисвали и са извършвали подобрения в него. Личното ползване на имота и стопанисването му само по себе си не обективира намерение за владение на имота за себе си спрямо другите. Отделно от това е прието, от събраните по делото гласни доказателства се установява, че достъпът до имота по отношение на ищците и на наследодателя им М. С. Г. не е ограничаван по никакъв начин от ответниците.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. Съставлява ли основание за начало и ход на владението на един от сънаследниците върху целия обект на владението предаване на владението приживе на общия наследодател, от последния, чрез уговорка приживе с общия наследодател и тогавашен изключителен собственик, съдържаща неперфектна делба – дарение, при която имотът се предава на единия от бъдещите наследници, а на другия делът се уравнява с друга престация;
2. Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС между съсобственици в хипотезата на предаване на владението приживе на общия наследодател, от последния, чрез уговорка приживе с общия наследодател и тогавашен изключителен собственик, съдържаща неперфектна делба – дарение, при която имотът се предава на единия от бъдещите наследници, а на другия делът се уравнява с друга престация;
3. При смърт на единия сънаследник, необходима ли е повторна демонстрация на владението върху цялата вещ от страна на владеещия сънаследник пред новите сънаследници;
4. Когато владението е предадено още приживе на наследодателя, от него на един от бъдещите сънаследници, необходима ли е нова демонстрация на владението след откриване на наследството;
5. Каква е доказателствена сила на констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка и чия е доказателствената тежест за доказване на несъществуването на признатото от нотариуса право;
6. Отнася ли се разрешението, дадено в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, и Решение № 203 от 26.09.2014 г. по гр.д.№ 2173/2014 г. на ВКС, І г.о. за случаите, в които ответникът по вещен иск се легитимира като собственик по давност с нотариален акт.
Твърди се, че първи и втори въпрос са разрешени в противоречие с Решение № 127 от 20.12.2019 г. по гр.д.№ 495/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., пети въпрос – в противоречие с Решение № 203 от 26.09.2014 г. по гр.д.№ 2173/2014 г. на ВКС, І г.о. и ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. По отношение на останалите въпроси се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Въпроси №№ 1, 2, 3 и 4 са предпоставени от твърдението на Г. С. Т., че владението върху процесните имоти му е било предадено приживе от неговите родители, поради което след тяхната смърт не е било необходимо да демонстрира по отношение на останалите наследници промяна в намерението си да владее техните идеални част. Доколкото въззивният съд не е приел за доказано това твърдение от събраните по делото доказателства, поставените въпроси се явяват необуславящи за изхода на спора, поради което не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. По естеството си тези въпроси са насочени към проверка на направения от въззивния съд извод относно основанието, на което касаторите са установили фактическа власт върху имота, каквато проверка не може да бъде извършена в тази фаза на касационното производство, тъй като касае правилността на решението. Решение № 127 от 20.12.2019 г. по гр.д.№ 495/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., на което се позовава касатора, е постановено при различна фактическа обстановка, и съставлява неотносима съдебна практика.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси №№ 5 и 6 от изложението. Въпросът за доказателствената сила на нотариалните актове по чл. 587 ГПК и за разпределяне на доказателствената тежест между страните във връзка с оспорването им е разрешен с ТР № 11 от 21.03.2012 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. В тълкувателното решение е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Прието е, че с оглед едностранния характер на нотариалното производство, в което не се разрешава правен спор, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разрешенията, дадени в тълкувателното решение. В резултат на съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства е формирал извод за опровергаване на констатацията на нотариуса, че ответника е придобил по давност идеалните части на другите съсобственици, респ. – че не е доказано удостовереното от нотариуса оригинерно придобивно основание. Обстоятелството, че единият от съсобствениците се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за идеалните части на своя съсобственик, не означава, че при оспорване той е освободен от тежестта да докаже в процеса настъпването на условията на придобивната давност, разгледани в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК - че е извършил действия, с които е обективирал спрямо своя съсобственик намерението си да владее идеалните му части за себе си. Да се приеме обратното означава, че спорът за наличието или липсата на предпоставките по второто тълкувателно решение (за придобивната давност между съсобственици) е предрешен от крайния акт в едно безспорно производство по издаване на констативен нотариален акт, в което оспорващата страна не е участвала. Този резултат не намира опора в закона и съдебната практика.
С оглед настоящото произнасяне касаторката дължи на ответниците по касация разноските, направени за защитата им пред ВКС. С молба вх.№ 3017 от 04.04.2022 г. са представени списък и доказателство за адвокатски хонорар, уговорен и заплатен в брой от С. Б. Г. на 01.04.2022 г., в размер на сумата 1 200 лв., която следва да бъде присъдена в тежест на касаторката.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 2319 от 21.04.2020 г. по в.гр.д.№ 278/2018 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” въззивен състав.
ОСЪЖДА М. М. Т. ДА ЗАПЛАТИ на С. Б. Г. сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева - разноски за защитата му пред ВКС.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: