Р Е Ш Е Н И Е № 372 гр. София, 11.10.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България , второ наказателно отделение , в съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Лиляна Методиева ЧЛЕНОВЕ: Юрий Кръстев Елена Авдева при участието на секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора М.Велинова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева дело № 1830/2011 г. Производството е образувано на основание чл. 349 , ал.1 от НПК по жалбите на защитника на подсъдимия М. А. Г. и на частния обвинител и граждански ищец М. Г. Д. против решение № 98 от 12.04.2011 г. на Великотърновския апелативен съд по внохд № 73 по описа за 2011 г. В жалбата на подсъдимия се сочи , че решението е неправилно по отношение на наказанието и начина на изтърпяването му. Наложената санкция се определя като явно несправедлива , като се отбелязва противоречие в изводите на апелативния съд при оценката на следваната от предходната инстанция процедура и техниката на приложение на чл. 58а от НК. Отправя се искане за изменение на решението и за приложение на института на условното осъждане по чл.66 , ал.1 от НК. Жалбата на частния обвинител и граждански ищец М. Д. съдържа оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила и за явна несправедливост на наложеното наказание. В заключение се иска налагане на максимално наказание на подсъдимия при спазване на НПК. Прокурорът изразява становище за неоснователност на двете жалби . Подсъдимият пледира за условно наказание. Върховният касационен съд , второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347 , ал.1 от НПК , установи следното : Плевенският окръжен съд с присъда № 4 от 17.01.2011 г. по нохд № 1305/2010 г. признал подсъдимия М. А. Г. за виновен / налага се да бъде отбелязана редакционната небрежност при изписване на диспозитива на присъдата, в който отсъства директна формулировка на виновността на подсъдимия / в това , че на 22.06.2010 г. в с. Коиловци, обл. Плевен, умишлено умъртвил Г. А. И. от същото село, като убийството е извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана , поради което и на основание чл. 119 във вр. с чл. 115 и чл. 58а от НК го осъдил на три години лишаване от свобода , чието изтърпяване отложил за срок от пет години съгласно чл.66, ал.1 от НК . Първостепенният съд осъдил подсъдимия да заплати на гражданските ищци Д. А. и М. Д. по 45 000 лева обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди и по 250 лева обезщетение за имуществените вреди от престъплението ведно със законните лихви. В тежест на подсъдимия били възложени и дължимите такси и сторените по делото разноски. Великотърновският апелативен съд с решение № 98 от 12.04.2011 г. по внохд № 73 /2011 г. изменил първоинстанционната присъда , като отменил приложението на чл.66, ал.1 от НК по отношение на наложеното на подсъдимия / наричан Г. вместо Г. в обстоятелствената част на решението – факт, който не представлява съществено процесуално нарушение , но не допринася за убедителността на съдебния акт / наказание лишаване от свобода и постановил то да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. В останалата част присъдата била потвърдена . Жалбите срещу така постановения въззивен акт са основателни, тъй като апелативният съдебен състав допуснал съществени нарушения на процесуалните правила. Производството по делото протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК. Подсъдимият признал изцяло фактите , изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт , като се съгласил да не се събират доказателства за тях. Окръжният съд с определение от 17.01.2011 г. заявил , че направените от подсъдимия самопризнания „ напълно кореспондират със събраните в досъдебното производство доказателства ” и поради отсъствието на процесуални пречки дал ход на делото при условията на съкратено съдебно следствие с последиците по чл. 373, ал.2 от НПК. Частните обвинители по делото възразили срещу тази процедура , като се позовали на неясни доказателствени моменти , свързани с изводите за самозащита от страна на подсъдимия. След постановяване на първоинстанционната присъда същото твърдение под формата на оплакване във въззивната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение било изложено пред апелативния съд. Той го разгледал / стр.3 и следващата от обжалваното съдебно решение/, но го отхвърлил с мотиви , съдържащи несъчетаеми и взаимноизключващи се твърдения. Въззивният съд заявил , че оплакването за нарушена процедура е неоснователно , тъй пред първата инстанция били налице всички законови условия за провеждане на съкратено съдебно следствие. Изрично отбелязал / на стр.4 / , че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства относно основните елементи на обвинението. След две страници съдебният състав констатирал обратното - „при служебната проверка, извън основните въпроси на доказване по чл. 102, т.1 от НК / вероятно е визиран НПК- б.м/ признанията на подсъдимия са в крещящо противоречие с доказателствата относно наличието на противоправно нападение от страна на жертвата спрямо подсъдимия, състоянието, в което подсъдимият е извършил престъплението, и начина на извършване на престъплението.” Апелативният съд направил опит да „примири” тези две противоположни позиции, като изразил становището , че според чл. 372, ал.4 от НПК не е необходима доказателствена подкрепа на самопризнанията, свързани с предмета на доказване относно ”състоянието , в което е извършено престъплението, начина на извършване , квалифициращите обстоятелства и другите обстоятелства от значение за наказателната отговорност.” Тази теза е дълбоко погрешна,тъй като противоречи на чл.102, чл.246, ал.2, чл.371, т.2 и чл.372, ал.4 от НПК, очертаващи обхвата на самопризнанието на подсъдимия по Глава двадесет и седма от НПК. Той се разпростира задължително и изцяло върху фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, включително начина на извършване на деянието , пострадалото лице, дори размера на вредите, ако те са елемент от престъпния състав. Вж. и задължителните обвързващи съдебната практика разпоредби на Тълкувателно решение № 2 от 07.10 на ВКС по т.д. п№ 2/2002 г., ОСНК, т.4.2 и мотивите към тях В конкретния случай е повдигнато обвинение за убийство при превишаване на пределите на неизбежната отбрана, поради което фактите относно начина на извършване на деянието са основна част от предмета на доказване и признаването им от подсъдимия се нуждае от доказателствената подкрепа , предвидена в чл.372,ал.4 от НПК. Очакваното ниво на компетентност на апелативните съдии изключва необходимост от дефиниране на понятието за предмет на доказване, но хаосът в разсъжденията по темата в обсъжданото решение допуска препратка към два източника – С. П., Наказателен процес на РБ, 1979 г. стр.338 и Тълкувателно решение № 1 от 06.04.2009 г. на ВКС, по тълк.д.№ 1/2008 г. , НК, т.4. Изразените в тях принципни разработки за обстоятелствата , които се отнасят към предмета на доказване и необходимостта от обоснованост на направеното самопризнание водят до заключението,че въззивният съд е изразил две взаимно изключващи се становища относно допустимостта на процедурата за съкратено съдебно следствие, като е приел, че самопризнанията на подсъдимия едновременно се подкрепят от доказателствата и са в крещящо противоречие с тях. Налице е противоречие в мотивите, съпоставимо с тяхната липса, поради което за касационната инстанция е невъзможно да извърши проверка по направените касационни оплаквания. Инстанционният контрол се осуетява и на още едно основание, посочено в жалбата на защитника на подсъдимия . Предходните съдебни състави са се позовали на чл. 58 а от НК при налагане на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия, но в актовете им не е посочен неговият размер , индивидуализиран по правилата на Общата част на НК преди намаляването с една трета . Окръжният съд се ограничил с директно позоваване на чл.58 а от НК и фиксиране на тригодишния срок след редукцията , премираща съкратеното съдебно следствие. Апелативният съд не е съзрял това нарушение и на свой ред не се е занимал с отстраняването му в рамките на възможностите на втората инстанция. Липса на мотиви относно наказанието препятства всякакви окончателните изводи за законосъобразност и справедливост на определената санкция . По изложените съображения решението на Великотърновския апелативен съд следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от въззивния съд, при което да се отстранят посочените процесуални нарушения. Водим от горното и на основание чл.348, ал.3 , т.2 , пр.1 и чл.354, ал.3, т.2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 98 от 12.04.2011 г. на Великотърновския апелативен съд по внохд № 73 по описа за 2011 г. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.