Р Е Ш Е Н И Е №539 гр. София, 07 февруари 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на петнадесети ноември, две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Харалампиев ЧЛЕНОВЕ: Павлина Панова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора Мария Михайлова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №2435 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Делото е образувано на основание касационен протест срещу решение №80 от 02.06.2011 г., постановено по ВНОХД №57/2011 г. по описа на Апелативен съд- гр.Пловдив. С атакувания съдебен акт е била изцяло потвърдена присъда №7, постановена на 03.02.2009 г. по НОХД №644/2007 г. по описа на Окръжен съд- гр.Пазарджик. С този съдебен акт подсъдимите М. И. П. и К. Д. К. са били признати за невиновни и са били оправдани по повдигнатото им обвинение за извършване на престъпление по чл.214, ал.2, т.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.213а, ал.3, т.5, във вр. с ал.2, т.4, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26 НК. В протеста са посочени касационните основания: нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуални правила. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК не са релевирани конкретни доводи, а по отношение на това по чл.348, ал.1, т.2 НПК се твърди, че процесуалните нарушения се изразяват в постановяване на оправдателен съдебен акт въз основа на неправилен анализ на доказателствените материали. Поддържа се, че решаващите съдебни състави неправилно не са кредитирали изцяло показанията на пострадалия К. и не са възприели че двамата подсъдими са му отправяли заплахи. Наред с това се поддържа, че първостепенният и въззивен съд не са дали отговор на въпроса кои са били действителните основания пострадалият да подпише запис на заповед са сумата от 60 000 лева, като поддържа, че тези средства никога не са му били предоставяни от двамата подсъдими и това негово действие е било в резултат на отправени от подсъдимите П. и К. заплахи. В протеста се моли да бъде отчетено обстоятелството, че К. непрестанно е живеел в страх от двамата подсъдими и това е била причината да приеме съдружие с тях в склада за дървен материал и да се задължи с подписаната запис на заповед. Предлага се атакуваното въззивно съдебно решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд- гр.Пловдив. В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа протеста, като твърди, че в хода на воденото наказателно производство решаващите съдилища не са обсъдили в цялост доказателствените материали по делото и конкретно това, че двамата подсъдими са отправяли заплахи по отношение на пострадалия К. и по този начин са го принудили да им предостави парични средства и да поеме финансово задължение в тяхна полза. Защитата на подсъдимата П. моли атакуваният въззивен съдебен акт да бъде оставен в сила. Поддържа, че в касационния протест е мотивирана необоснованост на решението на Апелативен съд- гр.Пловдив и не са посочени доводи, относими към чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Твърди че липсва извършено престъпление по чл.214, ал.2, т.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.213а, ал.3, т.5, във вр. с ал.2, т.4, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26 НК, както и доказателства, подкрепящи обвинителната теза. Защитата на подсъдимия К. моли протеста да бъде оставен без уважение, като поддържа, че предходните съдебни състави не са допуснали нарушение на материалния закон и правилно са анализирали събраните доказателствени материали. Върховният Касационен Съд, Трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: Касационният протест е неоснователен. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила Касационният съдебен състав не възприе доводите, отразени в протеста и поддържани от представителя на държавното обвинение в хода на проведеното касационно производство. Те са били релевирани пред всяка една от предходните съдебни инстанции и са получили отговор в постановените съдебни актове. При детайлен анализ на доказателствения материал, събрани в хода на производството, може да бъде направен извод, че спорните моменти по отношение на обвинението, поддържано срещу двата подсъдими за извършено престъпление по чл.214, ал.2, т.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.213а, ал.3, т.5, във вр. с ал.2, т.4, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26 НК са два- това дали К. и П. са предали парични средства на пострадалия К. с оглед участието им в общата дейност по експлоатиране на склад с дървен материал и търговия с тези стоки и дали са упражнили изискуемата в чл.214 и чл.213а НК заплаха с цел да принудят пострадалия да подпише запис на заповед за сумата от 60 000 лева. При преценката на тези обстоятелства предходните съдебни състави правилно са отчели, че относимите към установяването им доказателства могат да бъдат разделени на две групи- показанията на пострадалия К. от една страна и обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелите П. и Л. К. от друга. В показанията си пострадалият свидетел поддържа, че е имал неформални отношения с подсъдимите, като те са му оказвали помощ във връзка с взаимоотношенията му с данъчните служби и конкретно са му съдействали да бъде извършена ревизията на дружества, в които той има участие. Той твърди и това, че подсъдимите са му били обещали да му съдействат за връщане на данъчен кредит. К. поддържа, че П. и К. са били ангажирани с коректното оформяне на счетоводството на негови дружества и той е поел ангажимент по отношение на тях да им преведе сумата от 60 000 лева, след като му бъде възстановен данъчен кредит за ЕТ „Лес- Комерс”. В показанията си пострадалият поддържа, че двамата подсъдими непрестанно са търсели обещаните им средства и са твърдели, че те не са много, с оглед услугата за която се дължат и са били предназначени не само за тях, а за цяла група лица. Отново в показанията си К. твърди, че именно упражнен натиск от страна на подсъдимите е бил причина той да приеме неформално съдружие с тях в склада за дървен материал и да им даде възможност да се разпореждат със стоките в него като собственици, без те да са участвали със средства в дейността. Той е категоричен и по отношение на това, че страха от двамата подсъдими е бил определящ и за подписването на запис на заповед за сумата от 60 000 лева в полза на непознато за него лице- посочено му от подсъдимата П.. Показанията на свидетеля К. противоречат на обясненията на двамата подсъдими и на показанията на свидетелите Л. К. и П.. В обясненията си подсъдимите не отричат обстоятелството, че са били неформални съдружници с К., но са категорични, че са му дали по 30 000 лева с оглед участието им в общата дейност по търговия с дървен материал. Те посочват кога и какви средства са му предали и обясняват, че впоследствие подписаната запис на заповед е бил начин да получат обратно средствата си след неуспешната обща търговска дейност. Обясненията им се подкрепят от показанията на свидетелите Л. К. и П., като първият твърди, че той е заел част от средствата на подсъдимия К., а вторият дава показания, че знае за съдружието на сестра си (подсъдимата П.) с пострадалия и за това, че тя е участвала с лични парични средства в него. Касационната инстанция прецени, че при съпоставянето на очертаните две групи гласни доказателства не може да бъде направен твърдения от държавното обвинение извод, че при установеното съдружие между подсъдимите и пострадалия последните не са участвали реално с парични средства. На практиката обвинителната теза се подкрепя само от показанията на К., който не дава разумно обяснения защо е приел наложеното му от подсъдимите съдружие, защо не е възразил срещу него когато П. и К. са започнали да се разпореждат с изцяло неговата стока и да усвояват оборотни средства от търговията с него и най- накрая защо е приел да подпише процесната запис на заповед без обективно да дължи парични средства на подсъдимите. Тезата на пострадалия, че всичко това е предприел, воден от страх от възможността двамата подсъдими като част от неустановена група влиятелни хора да му навреди остава изолирана и не се подкрепя от показанията на други свидетели, в това число негови служители и неформалния му съдружник Ц.. Последният в показанията си е категоричен, че е присъствал на подписването на записа на заповед, но не е възприел отправени от подсъдимите заплахи и не знае коя е била причината К. да поеме задължението. При този анализ на относимите към основния факт на доказване по отношение на това обвинение обстоятелство и касационната инстанция прецени, че те не подкрепят обвинителната теза и не установяват по несъмнен и категоричен начин обстоятелството пострадалият да е предал собствени парични средства и да се е задължил със запис на заповед без да е получил преди това средства от двамата подсъдими. Ето защо не може да бъде споделено виждането, отразено в касационния протест, че по отношение на това обстоятелство, предходните съдебни състави са направили неправилен анализ на доказателствената маса и са възприели погрешни фактически изводи. При преценката на основателността на протеста трябва да бъде отчетено и това, че за съставомерността на инкриминираното деяние по чл.214, ал.2, т.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.213а, ал.3, т.5, във вр. с ал.2, т.4, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26 НК значение има не само евентуалното разпореждане с парични средства от страна на пострадалия, но и отправени заплахи, въз основа на която е предприето това действие. Правилно въззивният съдебен състав е констатирал, че доказателства в подкрепа на обвинението, в частта му, че двамата подсъдими са отправяли по отношение на К. заплахи липсват. При внимателен преглед на показанията на пострадалия (дори те да бъдат безрезервно ценени) се установява, че той не дава информация да е бил заплашван, кога, от кого и по какъв начин. Той неотклонно твърди, че го е било страх от подсъдимите, от това, че те търсят парите си и от обстоятелството, че е бил сигурен, че П. и К. принадлежат към влиятелна група, която може да му навреди. При липсата на установени отправени от двамата подсъдими конкретни заплахи и при неяснота по отношение в какво те са се изразявали е невъзможно да бъде направен извод за съставомерност на посоченото по- горе инкриминирано деяние. Тази информация не може да бъде извлечена не само от събраните в хода на проведените основно и допълнително въззивно съдебно следствие доказателствени материали, но и от обстоятелствената част на внесения от държавното обвинение обвинителен акт, където не са посочени отправените от П. и К. заплахи които са мотивирали К. да осъществи разпоредителните сделки- предмет на обвинението. Предвид изложеното, касационната инстанция прие, че предходните съдебни състави са направили верен анализ на доказателствените материали и при обсъждането им не са допуснали твърдените в касационния протест съществени нарушения на процесуални правила. По оплакванията за допуснато нарушение на закона В касационния протест не са релевирани конкретни оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон. Както бе отбелязано по- горе, касационната инстанция констатира, че въззивният съдебен състав е направил верен анализ на доказателствената маса и законосъобразно е преценил, че двамата подсъдими не са осъществили състава на престъплението по чл.214, ал.2, т.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.213а, ал.3, т.5, във вр. с ал.2, т.4, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26 НК. Липсват доказателства, които да установяват основните съставомерни обстоятелства- отправянето от страна на двамата подсъдими заплахи и това, че средствата- предмет на обвинението са били негови, а не на П. и К.. При това положение не може да бъде възприета тезата, че с въззивното съдебно решение съдът е допуснал нарушение на материалния закон и е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК. Предвид изложеното касационният съдебен състав прецени, че атакуваното въззивно съдебно решение трябва да бъде оставено в сила, тъй като при постановяването му съдът не е допуснал нарушение на закона или съществено нарушение на процесуални правила. Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т. НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение №80 от 02.06.2011 г., постановено по ВНОХД №57/2011 г. по описа на Апелативен съд-гр.Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.