Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 380   гр. София, 28 юни 2010г.   В   ИМЕТО   НА   НАРОДА             Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори юни, две хиляди и десета година, в състав:               ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕРОНИКА ИМОВА               ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                                                     ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА   при  секретар  ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора  РУСКО КАРАГОГОВ изслуша докладваното от съдията   ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА н. д. № 350/2010 година   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимите П. Б. и А. С. срещу решение №57/16.03.2010г. на Пловдивски апелативен съд /АС/, обявено по внохд №70/2010г., с което е изменена първоинстанционната присъда на Пловдивски окръжен съд /ОС/. В жалбата на подсъдимите лица се визират допуснати нарушения на процесуалния и материален закон, и явна несправедливост на наказанията. Очертаната позиция се обосновава с доводи за пренебрегване на изискванията на чл.281, ал.1, т.4 от НПК, предписващи компетентният орган да предприеме действия по щателно издирване и призоваване на свидетеля, опорочило приобщаването на събраните в хода на наказателното разследване гласни доказателствени средства - показанията на Б. Сотирова и довело до постановяване на осъдителен съдебен акт, базиращ се на предположения. Аргументира се и престъпна несъставомерност на инкриминираното деяние по чл.152, ал.4, т.2, вр.ал.3, т.т.1 и 3, вр.ал.1, т.2 от НК, с възражения за недоказаност на лимитираните квалифициращи елементи. Поставя се акцент на съпричастността на А. С. и С. Р. само в упражнената спрямо пострадалата Сотирова принуда, и се обръща подчертано внимание на липсата на фактически данни, установяващи съзнателно насочено към лишаване от живот поведение на насилената жена и налична причинна връзка между престъплението и последващото здравословно състояние на жертвата на неправомерно посегателство, сочещо на продължително психическо разстройство - тежка телесна повреда по смисъла на чл.128, ал.2, пр.1 от НК.   Излагат се оплаквания и за несъответност на индивидуализираните в обсега на наказателната отговорност санкционни последици, на обществената опасност на деянието и личността на извършителите, като се претендира упражняване на касационните правомощия по чл.354, ал.1, т.3, вр. ал.2, т.т.1 и 3 от НПК и прилагане на института на условното осъждане /чл.66 от НК/. Депозирана е жалба и от подсъдимия С, обективираща израз на недоволство от постановения въззивен съдебен акт, поради незаконосъобразност и необоснованост, без конкретни форми на проявление на предвидените в чл.348 от НПК касационни основания, и подкрепящи ги фактически и юридически съображения. Направеното писмено волеизявление, носещо белезите на декларация е съпроводено с предявени искания за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимото лице или връщане на делото за ново разглеждане, респективно за неговата ревизия в наказателната санкционна и гражданско-осъдителна част. В съдебно заседание на 22.06.2010г. пред ВКС, подсъдимите Б. , С. и Р. се явяват лично и с упълномощени адвокати пред ВКС. Договорният защитник на П. Б. и А. С. поддържа подадената жалба, като възпроизвежда словно отразената в нея мотивация. Процесуалният представител на С. Р. лаконично заявява, че се „присъединява” към казаното от своя колега. Подсъдимите лица при предоставената им последна дума афишират вяра в българското правосъдие и молят за справедливост. Прокурор при Върховната касационна прокуратура пледира обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, взе предвид следното: С присъда №12 от 20.01.2010г., постановена по нохд №2474/2009г., Пловдивски ОС е признал подсъдимите П. Н. Б., С. И. Р. и А. В. С. за виновни в това, че на 08.11.2000 година, в гр. К. се съвкупили с Б. Г. Сотирова, принуждавайки я със сила и заплашване, като деянието е извършено от три лица, последвал е опит за самоубийство от пострадалата и със същото на жертвата е причинена тежка телесна повреда, изразяваща се в продължително разстройство на съзнанието, поради което и на основание чл.152, ал.4, т.2, вр.ал.3, т.т.1 и 3, вр.ал.1, т.2, вр.чл.20, ал.2 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК ангажирал тяхната наказателна и гражданска отговорност. С визирания съдебен акт за извършеното престъпление са наложени наказателни санкции както следва: на П. Б. – ОСЕМ ГОДИНИ лишаване от свобода, на А. С. – лишаване от свобода за срок от ШЕСТ ГОДИНИ и на С. Р. – ПЕТ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, и те са осъдени, при условията на чл.45, вр.чл.53 от ЗЗД да заплатят на пострадалата Сотирова сумата от 26 000 /двадесет и шест хиляди/ лева неимуществена обезвреда, индивидуализирана по размер за всеки един от авторите на посегателството.     С обжалваното решение от 16.03.2010г. АС-Пловдив, във въззивно производство, инициирано по жалба на подсъдимите лица, е изменил първоинстанционната присъда в санкционната част, чрез намаляване на определените наказания, съответно на ШЕСТ ГОДИНИ лишаване от свобода за Б. , ЧЕТИРИ ГОДИНИ лишаване от свобода за С. и лишаване от свобода за срок от ТРИ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА за Р. Касационната жалба на подсъдимите П. Б. и А. С. е неоснователна. Настоящият състав не констатира релевираните процесуални нарушения. При съблюдаване изискванията на чл.281, ал.1, т.4 от НПК в открито заседание на 20.01.2010г. пред първостепенния съд, са прочетени свидетелските показания, дадени от Б. Сотирова на 07.11.2003г., в рамките на повдигнатото срещу подсъдимите обвинение по чл.152, ал.3, т.т.1, 2 и 3, вр. ал.1, т.2 от НК, по нохд №163/2003г. на РС- К. Видно от приложените по делото справка за адресна регистрация, писмо с изх. №А-6718/10.11.2009г. на ОД на МВР, гр. П. и върнати в цялост призовки, лицето е търсено по местоживеене /на посочените постоянен и настоящ адрес/ и по месторабота /”ОДПЗС-Пловдив”, ЕООД/, но не е намерено, като за същото е постъпила официална информация, че няма данни за задгранични пътувания. Очертаните обстоятелства удовлетворяват условията за осъществено издирване в предвидената на чл.281, ал.1, т.4, пр.1 НПК алтернатива и обуславят изводи за законосъобразност на реализираната от Пловдивски ОС процесуална дейност. Инкорпорирането на съдържимите се в гласното доказателствено средство факти по предписания ред е предпоставено и от кумулативната даденост на визираното в чл.281, ал.1, т.4, пр.2 от процесуалния кодекс основание. Допуснатите и изслушани в хода на наказателното разследване съдебно-психиатрични експертизи установяват, че след инцидента пострадалата Сотирова е страдала от реактивна психоза със светли моменти, която вследствие на дълбока емоционално-волева промяна на личността на фона на персистираща психотична симптоматика е приела необратимо развитие, като регистрираните през следващия 2004 година период декомпенсации и влошавания на здравето обосновават настъпване на хронична болест - продължително разстройство на съзнанието. Вещите лица са категорични, че това психическо заболяване лишава освидетелстваната от способността да разбира характера на провежданите с нейно участие процесуални действия и я прави социално непригодна. Очертаното здравословно състояние на Б. Сотирова, индициращо на гражданска смърт на лицето се приравнява по своето юридическо значение на случаите на обективна невъзможност за непосредствено депозиране на показания от починал свидетел, поради което и във визираните хипотези по аналогия е приложима разпоредбата на чл.281, ал.1, т.4, пр.2 от НПК. Констатацията за невменяемост на конституираното в качеството на свидетел лице представлява процесуална пречка за последващо участие в наказателния процес, но не засяга наличността на показанията, дадени от него по време, когато същото не е страдало от психически недостатъци, могло е да възприема фактите, допринасящи за разкриване на обективната истина по делото и да ги въпроизвежда достоверно. Логическо следствие от изложеното е наложителността от приобщаване към доказателствената съвкупност на заявеното от жертвата на престъпление в разпита й с присъстващи съдебни психиатри, предложили компетентно мнение за свидетелската й годност, при първоначалното разглеждане на делото от К. РС , и за необходимост от правна оценка на лимитираните от нейния разказ фактически данни при формиране на вътрешното убеждение на съда по чл.14 от НПК за извършеното инкриминирано деяние и неговото авторство. Интерпретацията на свидетелските показания на пострадалата Сотирова в кореспондираща връзка с обективираните в депозираното от Д. П. , Н. Б. , Г. С. и Г. Б. гласни доказателства, с приложената медицинска документация, и с изготвените експертни заключения мотивират доказателствена обезпеченост на повдигнатото срещу подсъдимите обвинение за осъществено посегателство против половата неприкосновеност и опровергават бланкетно лансираната защитна теза за съществуващи съмнения досежно съпричастността на Б. и С. към инкриминирания акт. В рамките на описаната в решението и доказана при наказателното разследване фактология, правилно е приложен и материалният закон. Конкретиката по делото сочи на съставомерните обективни и субективни признаци на нормата на чл.152, ал.4, т.2, вр.ал.3, т.т.1 и 3, вр.ал.1, т.2 от НК. На 08.11.2000г., в дома на С. Р. в кв. Сушица, гр. К., след употреба на алкохол П. Б. се съвкупил с Б. Сотирова, за което жертвата била принудена чрез заплахи /словесни закани, размахване на нож/ и употреба на сила /дърпане, нанасяне на удари/, осъществени от подсъдимите Б. , С. и Р. Лекостепенната умствена изостаналост на пострадалата и обремененият й житейски статус /същата е израснала в социални домове/, не й позволили да усвои и преработи по адекватен начин случилото се. Сотирова била обсебена от инцидента, в резултат на душевната травма нейното психическо здраве непрекъснато се влошавало и на 03.01.2001г. тя направила суициден опит, поглъщайки голяма доза антидепресант. Извършеното спрямо нея посегателство и неговото осмисляне, въпреки проведеното лечение в специализирани болнични заведения, довели до значителен срив на обусловените от социални фактори ниски адаптивни възможности на жертвата и отключило продължително разстройство на съзнанието, изразяващо се в тежко нарушение на психичните функции. В контекста на изложеното, необосновани с оглед инкорпорирания по делото доказателствен материал, и неоснователни предвид материалноправната уредба и константната съдебна практика по приложението й, са оплакванията на процесуалния представител на подсъдимите лица за преквалификация на инкриминирания акт в по-леко наказуемо престъпление по чл.152, ал.1, т.2 НК. На несъстоятелност сочат доводите в касационната жалба за липса на квалифициращото обстоятелство, визирано в чл.152, ал.3, т.1 от НК, поради съпричастност на А. С. само в упражненото спрямо Сотирова насилие, но не и в изискуемия се за съставомерността полов акт. Убедителните доказателства по делото за активно съзнателно участие на подсъдимите лица в действията по отправяне на заплахи и използване на сила спрямо пострадалата, насочени към сломяване на нейната съпротива, и безспорно установеното за последвалия с П. Б. полов акт, мотивират правоприлагането на особената норма на чл.152, ал.3, т.1 от НК. Престъпният състав, очертаващ груповото изнасилване предпоставя съпричастност на две или повече лица към инкриминираното престъпление чрез каузален принос в осъществените принуда и съвкупление, или само в едната от включените в сложното престъпно единство прояви на двуактното престъпно деяние, при форма на вина, носеща белезите на общност на умисъла, като не се изисква всеки от тях да е участвувал в развратните действия или да е реализирал такива по сломяване на съпротивата на пострадалата./Р53/75 година на ОСНК, Р617/73 година на 1 н.о., Р549/86 година на 1 н.о и Р75/90 година на ВК на ВС/ Несъответни на доказателствената маса и в противоречие с буквата, и духа на закона, са и релевираните възражения на защитата за недоказаност на квалифициращите признаци по чл.152, ал.3, т.3 и ал.4, т.2 от НК, с аргументи за отсъстващи фактически данни, индициращи на налично поведение на насилената жена, целенасочено към лишаване от живот и за съществуваща причинна връзка между неправомерното посегателство и последващото здравословно състояние на жертвата - продължително психическо разстройство, представляващо тежка телесна повреда по чл.128, ал.2, пр.1 от НК. Преценката на показанията на разпитаните свидетели Д. П. и Г. С. , и представените по делото писмени документи /карта за суицидно действие и епикриза №60021/3 на МБАЛ, гр. К. от 03.01.2001г., в корелация с допуснатите и изслушани съдебно-психиатрични експертизи от 20.02.2001г., 18.06.2007г. и 16.06.2009г. обосновава категорично заключение, че опитът за самоубийство на Б. Сотирова и регистрираното заболяване - продължително разстройство на съзнанието са причинени пряко и непосредствено от претърпяната психотравма, свързана с посегателството. В коментирания смисъл ирелевантни са твърденията на упълномощения от П. Б. и А. С. а. , че извършеното от подсъдимите лица престъпление не е единствената причина, предизвикала тежката болест на пострадалата, доразвити с допълнителни съображения за настъпилото в по-късен етап усложнение в психическото здраве на жертвата, довело до медицинска интервенция и поставянето й под лекарски надзор в болнично заведение. Доказателствената обезпеченост на обстоятелството, че престъпното деяние е необходим юридически факт от сложен фактически състав, предпоставил квалифицираното като телесна повреда по чл.128, ал.2, пр.1 от НК продължително разстройство на здравето - настъпването на необратими съществени изменения в психическата дейност на увреденото лице /усетите, представите, мисленето, вниманието/, изразяващи се в дълбоко нарушаване на неговите интелектуални или волеви възможности без благоприятна прогноза, и правещи го социално непригоден за дълъг период, е достатъчна да обоснове субсумиране на инкриминирания акт от правната норма на чл.152, ал.4, т.2 НК.     Очертаната позиция не се променя от акцентираните последващи усложнения. При доказана налична причинна връзка между първоначалното увреждане и влошеното състояние на пострадалия, те мотивират претендиране и ангажиране на наказателната отговорност на дееца за по-тежкия вредоносен резултат, независимо от това че са настъпили по-късно./П3/79г. на Пленума на ВС на РБ/. Предложената аргументация формира убеждението за законосъобразност в работата на контролирания съд при лимитиране на правната квалификация на инкриминираното деяние, като при инстанционната проверка настоящият състав констатира известна непрецизност по отношение на приетото за института на съучастие /чл.20 ал.2 НК/, което като форма на задружна престъпна проява се включва имплицитно в квалифициращото обстоятелство, визирано в ал.3, т.1 на чл.152 от НК /изнасилване от две или повече лица/. Тази неточност в правните очертания на инкриминираното посегателство, касаеща материалноправната разпоредба на чл.20 от НК сочи на приложение на закон за същото престъпление и не може да бъде преодоляна в обсега на касационните правомощия, съответно да обоснове ревизия на атакуваното решение. Справедливо са отмерени и наказателните санкции на подсъдимите лица. При диференциране на наказателната отговорност на П. Б. и А. С. , въззивният съд е отчел конкретиката на индивидуализиращите инкриминираното деяние обективни и субективни характеристики, с подчертано внимание на механизма на реализираните неправомерни действия, интензитета на упражнената принуда и настъпилите за жертвата вреди, проектирани в кумулираните в рамките на правните очертания квалифициращи обстоятелства. Отдадено е нужното значение и на фактическите данни за личността на извършителите на престъпление - възраст на подсъдимите, здравословно състояние, социален статус, съдебно минало, характеристични справки, прояви на процесуално поведение в хода на наказателното разследване. Същите са коментирани във взаимовръзка с облика на неправомерното посегателство, и с каузалния им принос за настъпването на общественоопасните последици, илюстриращи техните обществени, психологически и индивидуални качества. Правилно контролираната инстанция е интерпретирала и изтеклия период от време от извършване на инкриминираното престъпно деяние до неговото санкциониране. Съобразявайки константната практика на Европейския съд по правата на човека и Върховния касационен съд, същата обосновано е приела, че подсъдимите лица следва да бъдат премирани с определяне на по-леко наказание, при условията на чл.55НК, което да компенсира продължителността на наказателния процес и произтичащите от това негативи за гарантираното от чл.6, т.1 от ЕКПЧ, право на разглеждане на обвинението в „разумен срок”. Изведеното заключение мотивира липса на касационни основания по чл.348, ал.1, т.3, вр.ал.5, т.т.1 и 2 от НПК, налагащи изменение на въззивния съдебен акт, чрез намаляване на наложените на П. Б. и А. С. наказателни санкции-ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и приложение на института на условно осъждане, регламентиран в чл.66 от НК.   Касационната жалба на С. Р. е недопустима. Производството по инстанционен контрол е уредено в чл.346-355НПК. Граматическото, логическо и систематическо тълкуване на инкорпорираните в цитираната нормативна база, процесуални разпоредби обосновават очертани предели на касационната проверка, лимитирани от предмета на касационно обжалване, касационните основания и данните които ги подкрепят, и определените процесуални субекти. Несъблюдаването на визираните правни предписания мотивира обективна невъзможност за касационния съд да изпълни възложените й от нормата на чл.354 от НПК задължения и да реализира компетентността, с която е оторизирана. В настоящия казус подсъдимото лице и неговият защитник са дерогирали законовите изисквания да посочат аргументи, обезпечаващи наличие на регламентираните в чл.348, ал.1, т.1-3 НПК основания. Липсата на изискуемата се от закона конкретика на фактически и правни доводи, подкрепящи словно материализираната в жалбата декларация на незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт, последната извън обсега касационния контрол, не е преодоляна и в рамките на процесуалната възможност на страните за последващо саниране на същите до даване ход на инициираното от тях инстанционно съдебно производство. В коментирания аспект направеното от процесуалния представител на С. Р. при съдебните прения волеизявление за солидаризиране с доводите и възраженията на договорния а. на Б. и С. е правно ирелевантно за лимитиране на касационната инстанционна проверка. Очертаните обстоятелства предопределят служебен контрол от касационния съд, недопустим съгласно действуващото законодателство и препятствуват осъществяване на уредената от нормите на чл.346-355 НПК процедурна дейност. Логическа последица от това е заключението на настоящия състав за отсъствие на предпоставки, налагащи разглеждане на жалбата на подсъдимия Р. По изложените съображения касационната инстанция намира, че в обсега на възложената компетентност в съдебнотото производство, инициирано по жалба на подсъдимите Б. и С. следва да остави в сила атакувания акт, с който е изменена присъда №12/20.01.2010г. на Пловдвски ОС, по нохд №2474/2009г., а касационната жалба на подсъдимото лице С. Р. като процесуално недопустима да бъде оставена без разглеждане. Воден от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №57/16.03.2010г., постановено по внохд №70/2010г., по описа на АС-Пловдив, проверено по касационна жалба на подсъдимите П. Б. и А. С. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на С. Р. срещу решение №57/16.03.2010г. на Пловдивски АС, по внохд №70/2010г. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.