Р Е Ш Е Н И Е № 261 София, 22.01.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на десети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Албена Рибарска и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 2354/2013 година Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 909 от 22.07.2013г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 т.2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на Н. Д. Б., на въззивно решение №2092 от 27.12.2012г. на САС, постановено по в. гр. д. № 3496/2012год. С това решение е потвърдено Решение № 4702/24.06.2012г., постановено по гр. дело № 14372/2011г. по описа на СГС, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.422 ГПК, предявен от Н. Д. Б. против [фирма] [населено място], за установяване съществуване на вземането му в размер на сумата 41000лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2011г. до окончателното изплащане, а Н. Д. Б. е осъден да заплати на [фирма] [населено място] 300лв. деловодни разноски. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че съдът не е обсъдил прецизно всички доказателства по делото и е достигнал следствие на това до грешни и необосновани крайни изводи, неправилно е приложил процесуалния закон като е приел, че при оспорване на приходните касови ордери, които са частни свидетелстващи документи, издадени от ответника, доказателствената тежест е на ищеца, който ги е представил по делото , както и, че неправилно и незаконосъобразно не е зачел извънсъдебното признание на ответника, материализирано в споразумението от 14.01.2011г., и го е изключил от доказателствения материал без да бъде оспорено от ответника по реда на чл.193 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска изцяло. Ответникът по касация [фирма] [населено място] взема становище за неоснователност на жалбата. С цитираното по-горе определение № 909 от 22.07.2013г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси “каква е доказателствената стойност на частен свидетелстващ документ, в който издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти и чия е доказателствената тежест при оспорване на частен свидетелстващ документ, издаден от оспорващата страна” поради противоречивото им разрешаване от съдилищата, удостоверено с представените към изложението решения, постановени по реда на отменения ГПК. С това определение касационното обжалване е допуснато и на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси “при неизвършено оспорване на документ по реда и в сроковете по чл.193 ГПК, може ли съдът служебно да отрече доказателствената му сила” и “релевантни ли са за заемното правоотношение други юридически факти извън тези от фактическия състав на договора за заем” поради разрешаването им от въззивния съд в противоречие със застъпеното в представените с изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдено Решение № 4702/24.06.2012г., постановено по гр. дело № 14372/2011г. по описа на СГС, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.422 ГПК, предявен от Н. Д. Б. против [фирма] [населено място], за установяване съществуване на вземането му в размер на сумата 41000лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2011г. до окончателното изплащане. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че изпълнителният директор на ответното дружество е разполагал с представителна власт да подпише процесните договори за заем. По отношение на подписаното споразумение от 14.01.2011г. е обосновал извод, че с оглед оспорването на същото от настоящия представител на дружеството, направеното извънсъдебно признание на задълженията от предходния управител няма стойност. Предвид направеното оспорване на истинността на касовите ордери, представени с исковата молба, съдът е приел, че в тежест на ищеца е било да докаже, че сумите внесени с тях са в изпълнение на задължението му като заемодател да предаде реално в заем сумите по представените договори, но същият не е сторил това.Приел е, че по делото безспорно е установено ,че сумите 8000лв и 4000лв.,за които се твърди ,че предоставени по първия договор от 26.01.2009г., не са предоставени от ищеца. По отношение на сумите 22000лв. и 7000лв., за които е приел за установено, че са внесени от ищеца в касата на ответника, е приел ,че не е доказано ,че същите са дадени именно в изпълнение на договорите от 28.07.2009г. и 22.04.2010г. ,тъй като в приходните касови ордери не се съдържа достатъчна конкретизация на основанието за внасяне - не са индивидуализирани датите на договорите. Предвид факта , че ищецът не е установил изпълнение на задължението си реално да предаде сумите, за които е сключен договорът за заем, то е счел предявените искове за неоснователни. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК: С въззивното решение съдът е приел, че предвид направеното от ответника оспорване на касовите ордери, представени от ищеца с исковата молба, в тежест на ищеца е било да докаже, че сумите внесени с тях са в изпълнение на задължението му като заемодател да предаде реално в заем сумите по представените договори, но същият не е сторил това. С приложените към изложението съдебни актове на ВКС, постановени по реда на ГПК /отм./ - Решение № 961 от 22.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2533/2007 г., III г. о., и Решение № 134 от 24.03.2008 г. на ВКС по т. д. № 626/2007 г., I о., ТК, е застъпено становището, че частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство за изявленията, които се съдържат в тях и че са направени от тези лица и в това се заключава тяхната формалната доказателствена сила , както и, че при положение, че документът е подписан от оспорващата истинността на документа страна, в нейна доказателствена тежест е да установи в процеса неистинност на удостоверените обстоятелства. Настоящият състав на ВКС, ІІІ г. о., въз основа на чл. 291, т. 1 ГПК, споделя практиката , изразена в приложеното решение на ВКС № 134 от 24.03.2008 г. по т. д. № 626/2007 г., I о., ТК. По така поставения въпрос следва да се посочи, че към настоящия момент има множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с които е възприето разрешението , дадено от постоянната съдебна практика, която е в смисъл, че частният свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което при оспорване на отразеното в него не е нужно откриване на производство по чл. 193 ГПК. Частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставянето на документа. Съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В този смисъл са Решение № 57 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 354/2012 г., IV г. о., ГК,; Решение № 748 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., ГК ; решение № 506 от 8.09.10 г. по гр. дело № 705/09 г. на IV г. о. По този въпрос въззивният съд е процедирал съобразно утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 193, ал. 3, пр. 2 ГПК, според която тежестта за доказване неистинността пада върху страната която го е представила. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Като доказателства по делото ищецът наред с три договора за заем съответно от 26.01.2009г., 28.07.2009г. и 22.04.2010г., четири броя квитанции към касови ордери, е представил и споразумение рег.№105/ 14.01.2011г. по описа на нотариус Д. Н.. С това споразумение ответното дружество, представлявано от управителя Ч., е признало получаването на сумите по трите договора за заем, както и, че падежите за връщане на сумите са просрочени. Със същото страните са уговорили нов падеж на сумата 41000лв. /сбора от сумите по трите договора/ - 31.01.2011г. Представените квитанции по касови ордери са оспорени от ответната страна по отношение на тяхната истинност. По отношение на договорите и споразумението твърдението на ответника, представляван от новия управител А., е че са привидни, както и, че предишният управител не е имал представителна власт да ги сключи. С приложеното към изложението Решение №86 от 18.07.2011 г. по т.д.№ 682 по описа за 2010г. на І ТО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, във връзка с въпроса :Допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински, без същият да е оспорен от страните в процеса? е прието следното : “ Оспорването на истинността на документ се извършва по реда на чл.193 ГПК и при доказана неистинност има за последица изключването му от доказателствата по делото съгласно чл.194, ал.2 ГПК. Оспорването на документа може да се предприеме само по почин на заинтересованата страна, но не и служебно от съда – чл.193, ал.1 ГПК. В този смисъл, отговорът на поставения въпрос се съдържа в процесуалната норма. От друга страна, въпросът има значение доколкото решаващият състав приема за доказани или недоказани фактите и обстоятелствата, за установяването на които е представен документът. Материалната доказателствена сила на документите не винаги е обвързана с оспорването на истинността им от страните, поради което съдът, формирайки вътрешното си убеждение, може да се позове на документите, като при частните документи - и да счете за оборена доказателствената им сила или че удостоверените факти са ирелевантни за спора. Във всички случаи обаче съдът е длъжен да обсъди това доказателство в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото, но не и служебно да го изключва от последния. Настоящият състав на ВКС, ІІІ г. о., въз основа на чл. 291, т. 1 ГПК, споделя практиката , изразена в приложеното решение №86 от 18.07.2011 г. по т.д. № 682 по описа за 2010г. на І ТО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Във връзка и с последния въпрос “релевантни ли са за заемното правоотношение други юридически факти извън тези от фактическия състав на договора за заем” настоящият състав на ВКС, ІІІ г. о., въз основа на чл. 291, т. 1 ГПК, споделя практиката , изразена в приложените решения : Решение №174 от 29.04.2011г. по гр.д.№640/2010г. на ВКС, ІV ГО, в което е прието , че “при сключен договор за паричен заем с търговско дружество, по който то е заемател, предаването на паричната сума на управителя на дружеството представлява предаване по смисъла на чл.240,ал.1 ЗЗД, постъпването на паричната сума по сметка на дружеството или в касата на дружеството има значение за вътрешните отношения между дружеството и управителя, но това не са факти, неосъществяването на които има значение за действителността и правното действие на договора за паричен заем”, както и на Решение №524/28.12.2011г. по гр.д.№167/2011г. на ВКС, ІV ГО, в което е прието, че “в производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения”. По касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и основателността на касационната жалба: Съобразното горното разрешение обжалваното решение се явява неправилно. Касационните оплаквания са основателни. Съображенията за това са следните: Въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон. Доказателственото значение на извънсъдебното признание на факти, когато е обективирано в писмена форма се следва от закона - чл. 180 ГПК. Частен документ, подписан от лицето, което го издава, съставлява доказателство, че съдържащото се изявление е направено именно от това лице. Т.е. всеки неоспорен /или при недоказано оспорване/ частен писмен документ от гл. т. на подписа документ, е автентичен, а доколкото не е спорен от гл.т. на съдържание, то този документ е истински и следва да се зачете формалната му доказателствена сила относно съдържащото се признание. Само по себе си "признанието" на факт писмено или устно, за разлика от съдебното признание на иска, не налага неговото доказване с други доказателствени средства, но като елемент на доказателствения материал по делото, следва да се цени от съда в рамките на всички събрани доказателства. Като не е съобразил изложеното, като е изключил споразумението от доказателствения материал и не е обсъдил това доказателство наред с останалите доказателства, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила и е формирал необосновани крайни изводи. Основателно е и оплакването в касационната жалба за допуснати процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата и за необоснованост на решението. Въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства и не е изложил съображения по надлежно събрани доказателства и по безспорно установени факти, релевантни за спора. Не е ясно защо съдът е игнорирал показанията на свидетеля И. – съдът като инстанция по същество е длъжен да изгради собствени фактически и правни изводи след пълен и прецизен анализ на всички доказателства. Длъжен е да мотивира изводите си като посочи защо кредитира едни доказателства и защо не кредитира други. Липсват съображения на съда досежно безспорно установената манипулация на счетоводната програма, както и по безспорно установения факт, че след внасяне на определени суми от ищеца в касата на дружеството на датите по договорите, същите са използвани за погасяване задължения на дружеството. Не е изложил съображения какво е правното значение за спора на погрешно осчетоводените суми, с оглед на това, че е установено внасянето им от ищеца, както и, че при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. При съобразяване на изложеното, се обосновава извод, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост на изводите и нарушение на материалния закон - основания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл.293 ал.3 ГПК от въззивния съд при друг състав. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о. РЕШИ: ОТМЕНЯ въззивно решение №2092 от 27.12.2012г. на САС, постановено по в. гр. д. № 3496/2012год. ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: