Ключови фрази
договор за охрана * принцип на диспозитивното начало * произнасяне по непредявен иск


3
Решение по т.д.№ 879/2010 год. на ВКС-ТК, І т.о.
Р Е Ш Е Н И Е

№110

С., 15.11.2011 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди и единадесета година в състав:

Председател: Таня Райковска
Членове: Д. П.
Т. К.

при участието на секретаря Красимира Атанасова, като изслуша докладваното от съдията П. т.д. № 879 по описа за 2010 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу тази част от Решение № 96 от 18.06.2010 год. по гр.д.№ 208/2010 год. на Видинския окръжен съд с която е отменено решението от 25.02.2010 год. по гр.д.№ 1703/2009 год. на Видинския районен съд досежно присъдената неустойка и е прогласена нищожността на клаузата за размера на неустойката по 6 бр.договори, като противоречаща на добрите нрави.
К. контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК - произнасянето по допустимостта на въззивния акт, съобразно т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК.
Доводите по касационната жалба обективират основанието по чл.281 т.2 ГПК – недопустимост на въззивния акт, поради произнасянето по непредявен иск. Касаторът счита, че съставът на ВдОС неправилно е тълкувал договорните клаузи, поради което неправилно е преценил правната квалификация на претендираното обезщетение.
К. контрол допуснат както по отношение на произнасянето и по чл.92 ЗЗД, така и по отношение на произнасянето по чл.86 ал.1 ЗЗД.
Ответникът по касация Община [населено място] не е изразил становище.
Като взе предвид доводите на касатора и на основание чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка по заявените с жалбата основания, Върховният касационен съд, състав на І т.о. приема следното:
Жалбата е основателна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран от [фирма] с обективно съединени искове за сумата 6180 лв. срещу Община [населено място], произтичащи от неточното (забавено) изпълнение от страна на ответника на 6 бр. еднообразни договори за комплексна охрана. Било е постигнато съгласие в договорите за помесечно заплащане по 900 лв. (1080 лв. с ДДС) в срок до 15-то число на текущия месец по всеки договор. Твърдението по ИМ е, че е било допуснато забавено плащане по договорите от страна на Община-В.. Вземането на [фирма] се основава на чл.2 на разд.VІ от договора – лихва за забавено (след петия ден) плащане по 0.7% на ден за периода от възникване на основанието (датата на падежа) и до окончателното плащане на задължението.
Първоинстанционният съд е квалифицирал клаузите на Разд.VІ чл.2 от договорите като клаузи за неустойка. Приел е, че е сезиран с иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД. Приложил е чл.92 ал.2 ЗЗД, редуцирайки неустойката до размера на законната лихва, присъждайки 1513.83 лв.
Въззивният съд е приел, че с Разд.VІ чл.2 не е уговорена неустойка, а лихва за забава и искът не е с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД, а с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД. Тъй като, обаче, уговорената лихва за забава е прекомерна (възлизаща на 22982.33 лв.), клаузата противоречи на добрите нрави, поради което следва да се прогласи нищожността и искът да бъде уважен до размера на 1513.83 лв.
По въпроса за допустимостта на въззивния акт, следва да бъде взето предвид следното:
Както многократно е имал случай да посочи ВКС, правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с него решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало на гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. Когато липсва нарушение на диспозитивното начало, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция с която е сезиран, обуславя правилността на решението.
Жалбата е основателна поради това, че с решението си, съставът на ВдОС е нарушил диспозитивното начало. Вредата за забавено плащане е била претендирана от [фирма] на основание чл.92 ЗЗД като неустойка. Последователно подържаната от него теза е, че клаузата на разд.ІV чл.2 от договора предвижда задължение за неустойка. Така е квалифицирал претенцията първоинстанционния съд и така се е произнесъл по нея. Ако при тълкуването на договора въззивният съд би стигнал до извода, че договорната клауза не е за неустойка, а за обезщетение по чл.86 ЗЗД то би следвало или да обезсили първоинстанционния акт и върне делото за ново разглеждане (произнасяне по непредявен иск) или да отхвърли иска, тъй като сумата се претендира на основание чл.92 ал.1 ЗЗД, каквато договорна клауза няма предвидена.
Недопустима е преквалификацията на спорното право в рамките на въззивното производство и произнасяне по основателността на иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД, какъвто не е предявен. Налице е съществено нарушение на процесуалния закон, което е довело до недопустимост на въззивния акт, който следва да бъде обезсилен и делото – върнато на ВдОС за ново разглеждане от друг състав от стадия на въззивната жалба. При новото разглеждане въззивният съд ще следва да се произнесе и досежно разноските пред настоящата инстанция.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 96 от 18.06.2010 год. по гр.д.№ 208/2010 год. на Видинския окръжен съд.
ВРЪЩА делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: