9 Р Е Ш Е Н И Е № 60233 гр. София, 17 декември 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП Тома Комов изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 853/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от подсъдимия Х. Г. Д., чрез защитника му – адвокат Б., срещу въззивно решение № 288/ 26.07.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 73/2021 г., по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата се излагат твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 - т. 3 от НПК. Правят се алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, определяне на наказанието в размер на три месеца лишаване от свобода на основание чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК или налагане на наказание в минималния предвиден размер, което на основание чл. 58а, ал.1 от НК да бъде намалено с една трета и отложено за изтърпяване за определен изпитателен срок, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК. Въззивното решение се атакува и с жалба, подадена от частния обвинител И. М., чрез повереника – адв. Н., в която се твърди, че наложеното на подсъдимия наказание е несправедливо занижено. Санкцията била определена при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, без да се отчетат неоказването на помощ на пострадалата и опитът на дееца да се укрие. Претендира се за налагане на наказание от десет години лишаване от свобода, което да бъде редуцирано на шест години и четири месеца, като подсъдимият бъде лишен от право да управлява МПС също за десет години. В съдебно заседание пред ВКС частният обвинител И. М., редовно призована, не се явява. Представлява се от повереника – адв. Н., който поддържа касационната й жалба и пледира за уважаването й. Повереникът предявява претенция за осъждане на подсъдимия да заплати разноските за явяването му пред ВКС, като се наложи обезпечение, гарантиращо тяхното изплащане, чрез налагане на запор върху внесената парична гаранция. Защитникът на подс. Д. поддържа касационната му жалба и заявените с нея касационни основания, които аргументира с конкретни доводи. Претендира за уважаване на жалбата, поради нейната основателност. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби и прави искане за оставяне в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. Частните обвинители Р. Й. и Ц. Б., както и техният повереник – адв. Т. Р., редовно призовани, не се явяват пред ВКС. Подсъдимият Х. Г. Д. поддържа жалбата си, моли същата да бъде уважена, за да може да се грижи за децата си. В предоставената му последна дума изразява съжаление за извършеното. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 260011/02.12.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 401 / 2020 г., по описа на Окръжен съд - Ловеч, подсъдимият Х. Г. Д. е признат за виновен в това, че на 27.06.2019 г., около 4.50 часа, в [населено място] извор, обл. Ловеч, пред дом № 30, на [улица], явяваща се част от първокласен път 1-4, при управление на МПС – л. а. „А.“, модел „“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл. 20, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. Л. Х., след което избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 6, б. „б“, пр. 1 – во, вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1, вр. с чл. 58а, ал.1 от НК е осъден на три години и четири месеца лишаване от свобода, при първоначален „общ“ режим на изтърпяване. Със същата присъда подс. Д. е лишен от право да управлява МПС за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Подсъдимият и частните обвинители останали недоволни от санкционната част на първоинстанционната присъда и я обжалвали пред АС – Велико Търново. С въззивно решение № 88/26.07.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 73/2021 г., АС – Велико Търново потвърдил изцяло присъдата на ОС – Ловеч. Касационните жалби, подадени срещу въззивното решение са допустими, тъй като са депозирани от страни, които имат право на това, в законовоопределения срок и срещу съдебен акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. По жалбата на подсъдимия На първо място следва да се обсъди заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, тъй като само при констатация, че въззивното решение е постановено в резултат на стриктно спазване на процесуалните правила, може да се извършва проверка относно правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наложената санкция. Визираното в касационна жалба твърдение за допуснати нарушения на изискванията на НПК се аргументира с довода, че съдилищата по фактите не са направили нужните усилия за изясняване на обективната истина по казуса. Посоченият упрек се основава на факта, че не са били събрани доказателства за изясняване на твърдението на защитата за това, че намиращата се на мястото на произшествието мантинела е била компрометирана и неотговаряща на изискванията на БДС и на Директива на ЕС, което съществено допринесло за настъпване на престъпния резултат. Така изложените оплаквания за допуснати нарушения на процесуалния закон от страна на съдилищата по същество, не се споделят от настоящия съдебен състав. Съдебното производство по делото е протекло по реда на глава ХХVІІ на НПК, като съобразно предвидената в чл. 371, т. 2 от НПК процедура подсъдимият е признал всички факти, описани в обвинителния акт, изразявайки изрично съгласието си да не се събират доказателства за тях. По този начин той доброволно и еднозначно се е лишил от гаранциите на състезателния процес, от правото си да оспорва признатите факти и да иска установяването на нови такива, противоречащи или изключващи тези, посочени от обвинението. След като подсъдимият е признал описаните в обвинителния акт факти, той може да им противопоставя единствено правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и с индивидуализирането на санкцията. Тези принципни положения са разяснени с ТР № 1/2009 г., по т. д. №1/ 2008 г. на ОСНК на ВКС и предходните инстанции изцяло са се съобразили с тях при постановяване на актовете си. В процесуалния документ, въз основа на който е образувано първоинстанционното съдебно производство, не са посочени каквито и да било обстоятелства свързани с вида, качеството, състоянието и размерите на мантинелата, разделяща платното за движение от тротоара, където се е намирала пострадалата. Не са изложени и констатации относно несъответствието на мантинелата с изискванията на БДС и на Директива 2008/96 на ЕО и връзката на това обстоятелство с механизма на произшествието. С оглед на това първоинстанционният съд законосъобразно е приел фактическата обстановка, така както е посочена в обвинителния акт, установена въз основа на събраните на досъдебното производство доказателства, без да събира доказателства за състоянието на въпросната мантинела и за неговото значение за настъпването на вредоносния резултат. Въззивният съд на свой ред не е уважил искането за събиране на доказателства за състоянието на мантинелата, като в мотивите на въззивното решение подробно е обсъдил възраженията на защитата, приемайки законосъобразно, че те са несъвместими с характера на процедурата, по която е проведено първоинстанционното съдебно следствие. Контролираният съд правилно е приел, че ако подсъдимият и защитникът са считали, че обстоятелствата, свързани със състоянието на мантинелата, са от съществено значение за изясняване на механизма на произшествието и причините за неговото настъпване, а от там и за отговорността на дееца, са имали обективна възможност да поискат провеждането на стандартното състезателно съдебно следствие. В конкретния случай те не само са се съгласили, но и по тяхно искане, е проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 и сл. от НПК, за което подсъдимият е бил съответно премиран с налагане на наказание при условията на чл. 372, ал. 3 от НПК, вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК. В този смисъл твърдението на касатора, че съдилищата по фактите са допуснали нарушение на процесуалните правила, като не са събрали доказателства за изясняване на обстоятелството дали качеството и вида на мантинелата са допринесли за настъпване на престъпния резултат, е изцяло неоснователно. За пълнота следва да се посочи, че и двете предходни съдебни инстанции, отчитайки естеството на процедурата по чл. 371, т. 2 и сл. от НПК, са отговорили на направените възражения от защитника на подсъдимия, като аргументирано са ги отхвърлили. Изцяло законосъобразни и правилни са доводите им, че състоянието на мантинелата не е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, тъй като според експертите то би имало значение единствено при движение на МПС със скорост около или по - малка от 50 км/ч, а не и при 81,5 км/ч, с каквато обективно се е движел автомобилът, управляван от дееца. Категорично е установена причината довела до настъпване на произшествието, като според експертното становище това е не осъществяването на контрол от водача върху уредите за управление на автомобила /волана/ довело до излизането на МПС извън платното за движение върху тротоара /намиращ се от лявата страна по посока на движение на колата на подсъдимия/, където е ударена и прегазена пострадалата. Приемайки този механизъм на произшествието, установен категорично от събраните по делото доказателствени източници, контролираният съд не е допуснал нарушения на процесуалния закон, като признавайки подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 6, б. „б“, пр. 1 – во, вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК е приложил правилно и материалния закон. Неоснователно е твърдението на защитата за това, че при определяне на санкциите въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като не е отчел наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства по смисъла на чл. 55 от НК. С необходимия професионализъм и изключително задълбочено контролираният съд е анализирал всички обстоятелства от значение за законосъобразното и справедливо санкциониране на извършителя на престъпната проява. Отчел е в посока смекчаване на отговорността чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност, обремененото семейно положение, с оглед факта, че семейството, за което деецът полага грижи, включва шест деца. Оценил е като положителни характеристичните данни, събрани за подсъдимия, чрез разпита на кмета на селото, в което живее, както и от писменото сведение, дадено от директора на училището, в което учат неговите непълнолетни деца. Едновременно с това въззивният съд е анализирал задълбочено и справките, приобщени по делото, за осъществените от подсъдимия административни нарушения на ЗДвП и ППЗДвП. Въз основа на факта, че за времето от придобиване на свидетелство за управление - 17.08.2017 г. до извършване на деянието - 27.06.2019 г., срещу него са издадени шест наказателни постановления и девет фиша, някои от които за превишена скорост, контролираният съд е достигнал до логичното заключение, че подсъдимият е системен нарушител на правилата за движение по пътищата. При това правилно въззивният съд е преценил, че недисциплинираността на дееца като водач на МПС и проявеното безразличие към състоянието на пострадалата, въпреки призивите на свидетелите – очевидци, следва да бъдат отчетени в посока утежняване на отговорността му. Посочените обстоятелства са дали основание на въззивната инстанция законосъобразно да приеме, че тяхното съществуване не може да бъде преодоляно от наличните смекчаващи отговорността фактори, които с оглед обема, характера и спецификата си, не са достатъчно, за да се направи извода, че и най - лекото предвидено за съответното престъпление наказание се явява несъразмерно тежко. Логична последица от това е законосъобразният отказ на контролирания съд да приложи разпоредбата на чл. 58а, ал.4, вр. с чл. 55 от НК. Санкциите, определени за осъщественото от подсъдимия деяние на основание чл. 58а, ал.1 от НК, отговарят на принципите за законоустановеност и справедливост, поради което не се налага намесата на касационния съд в исканата от касатора насока. По жалбата на частното обвинение Не се споделя оплакването на жалбоподателката М. за това, че санкциите са несправедливи, тъй като не били съобразени като отегчаващи обстоятелства неоказването на помощ на пострадалата и укриването на дееца от органите на полицията. Оказването на помощ на пострадалия е обстоятелство, което води до квалифициране на деянието по привилегирования състав на чл. 343а от НК при наличието на всички предпоставки, визирани в него, или до смекчаване на отговорността на дееца. Обратното обаче – неоказването на помощ, не е обстоятелство, което следва да се отчита в посока утежняване на отговорността. По отношение на второто обстоятелство законосъобразно предходната инстанция е преценила, че то е елемент от състава на престъплението по чл. 343, ал. 3 от НК, предвиждаща, именно поради неговото обективно съществуване, по – висок размер на наказанието лишаване от свобода. Поради това и съобразно забраната, визирана в разпоредбата на чл. 56 от НК, законосъобразно въззивната инстанция е счела, че не следва визираното от частното обвинение обстоятелство да се отчита повторно в посока утежняване на санкцията. Наложените на подсъдимия наказания по вид, размер и начин на изтърпяване са съобразени с обществената опасност на деянието и на дееца, при отчитане на всички относими смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което настоящият съдебен състав не намира основание за тяхната корекция. Чрез определените от предходните инстанции санкции могат да бъдат постигнати целите, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК, поради което твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.5, вр. с ал.1, т. 3 от НПК е неоснователно. Не следва да бъде уважено искането на повереника на частния обвинител М. за осъждане на подсъдимия за заплащане на разноските, които тя е направила, за да си осигури процесуално представителство в касационното производство. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, когато адвокатът осъществява безплатна правна помощ на основание ал. 1 на същата норма, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, той има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер не по - нисък от предвидения в чл. 36, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В чл. 13, ал.1, т.4 от същата наредба е предвиден минимален размер на адвокатското възнаграждение от 1500 лева, за процесуално представителство на частен обвинител в съдебно производство, в което обвинението е за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до петнадесет години. Тази сума е предвидена като минимален размер на възнаграждение за участието на повереника в цялото съдебно производство, а не за явяване пред една съдебна инстанция. По молба на повереника на частния обвинител И. И. М. е постановено определение № 260009/06.01.2021 г., по н.о.х.д. № 401/2020 г., с което първоинстанционният съд на основание чл. 189, ал.3 от НПК е осъдил подсъдимия Х. Г. Д. да заплати на повереника адвокат Д. Н. адвокатско възнаграждение общо в размер на 3000 лева, за осъщественото от него процесуално представителство в хода на досъдебното и съдебното производство. Посоченото определение е потвърдено с обжалваното в настоящото производство въззивно решение. С него е определено възнаграждение на повереника за цялото съдебно производство, а не само за една инстанция. Действително то е присъдено в минималния размер, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но според настоящия съдебен състав е справедливо, като се има предвид, че съдебното производство е протекло при условията на съкратено съдебно следствие, което изисква значително по-малко усилия за осъществяване на процесуалното представителство от повереника. В този смисъл искането за определяне на такова за явяването пред касационната инстанция е неоснователно. Допустимо е искането на повереника за обезпечаване на присъдените по делото разноски в полза на частния обвинител – М., чрез налагане на запор върху внесената по делото парична гаранция в размер на 5000 лева. Възможността за такова искане е предвидена в чл. 73а, ал. 3 от НПК и е предоставена на прокурора, гражданския ищец или неговите наследници и частния обвинител. В тази връзка следва да се посочи, че въззивният съд с определение №284/09.08.2021 г. неправилно е оставил без разглеждане молбата на повереника – адв. Н., съдържаща същото искане, като е приел, че се обжалва първоинстанционния съдебен акт постановен по реда на чл. 306, ал.1, т. 4 от НПК за разноските, който не подлежи на касационно обжалване. Всъщност, частният обвинител, чрез своя повереник се е възползвал от възможността, която му предоставя нормата на чл. 73а от НПК да поиска обезпечаване на присъдените разноски от въззивния съд, пред който делото все още е било висящо. Не е имало процесуална пречка за въззивния съд да се произнесе. Действително, определенията по чл. 306, ал.1, т.4 от НПК не са от кръга на визираните в чл. 346, т. 4 от НПК подлежащи на касационно обжалване, но искането по чл. 73а, ал. 3 от НПК е различно от това за присъждане на разноски. Няма пречка и за касационната инстанция да се произнесе по последното, след като делото е висящо пред нея. Това произтича от разпоредбата на чл. 73а, ал. 3 от НПК, целта на която е във всеки един момент от съдебното производство, в който е налице обезпечителна нужда да се гарантира получаването на разноските от лицата, в чиято полза са присъдени, чрез налагане на обезпечителна мярка. В разпоредбата на чл. 73а, ал. 2 от НПК е предвидена възможността обезпечителната мярка да бъде наложена върху парите или ценните книжа, представени като гаранция. В конкретния случай паричната гаранция не е внесена от подсъдимия, а от друго лице – В. Г. К., но това не препятства налагането на запор върху сметката, по която е внесена. Съгласно чл. 57 от НК целта на гаранцията в пари, като мярка за неотклонение е не само да осигури участието на обвиняемия/подсъдимия в наказателното производство и да не извърши друго престъпление, но и за да не осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда. Последното означава да се гарантира както изпълнението на наложеното с присъдата наказание, така и тази част от нея, с която са му възложени разноските по делото. В този смисъл е Решение № 14/09.10.2018 г. по к. д. № 12/2017 г. на Конституционния съд на Република България. С оглед на изложеното искането за обезпечаване на разноските по делото, присъдени в полза на частния обвинител – И. М., чрез налагане на запор върху сметката, по която е внесена паричната гаранция в размер на 5000 лева, е основателно и следва да бъде уважено. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК и чл.73а ал. 3, вр. с ал.2 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 88/ 26.07. 2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 73/2021 г., по описа на Апелативен съд – Велико Търново. ДОПУСКА налагане на обезпечителна мярка „запор“ върху паричната гаранция в размер на 5000 / пет хиляди/ лева, внесена по ДП №178/2019-РУ МВР- Тетевен, СП №1729/03.09.2019 – ОП Ловеч, от В. Г. К. в „Т. банк“, [населено място], по сметка в ОББ – М., с IBAN: , с титуляр Окръжна прокуратура – Ловеч, като обезпечение за присъдените в полза на частния обвинител И. И. М. разноски в размер на 3000 лева. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.