РЕШЕНИЕ № 48 София, 14.05.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на шести февруари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №447/2011 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано по касационна жалба от адв. Н. К. – процесуален представител на ищеца И. П. К. от [населено място], против въззивно решение №319/09.12.2010 г. по гр.д.№483/2010 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, първи граждански състав. С определение №1463/22.11.2011 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните процесуалноправни въпроси: 1. “При наличие на противоречиви свидетелски показания решаващият съд на коя група от тях следва да основе крайния си извод - на заинтересования свидетел или на останалите свидетели с непротиворечиви показания ?” и 2. “Следва ли работодателят в трудов спор в съответствие с разпределението на доказателствената тежест да докаже извършването от наказания служител на всички изброени в заповедта за дисциплинарно наказание нарушения и ако работодателят не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства, може ли съдът да приеме атакуваната заповед за законосъобразна ?”. С въззивното решение е прието, че преди налагане на дисциплинарното наказание работодателят е поискал обяснения от работника за неявяването му на работа през месец март 2010 г., поради което е спазена процедурата по чл.193 КТ. Прието е също така, че посоченото в заповедта за уволнение нарушение действително е допуснато от ищеца, като фактическия състав на чл.190, ал.1, т.2 КТ изисква да е налице неявяване на работа само два дни, за да бъде приложена посочената разпоредба. За да стигне до тези изводи окръжният съд се е позовал на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, а именно че след като за работника е имало твърдо уговорено работно време – 8 часа, с място на работа – автосервиза, за да се приеме, че същият е изпълнявал добросъвестно задълженията си, то той е следвало да ги спазва стриктно. Прието е, че по делото няма данни за уговорени впоследствие различни условия по трудовия договор между страните, и поради което той може да бъде променян единствено в писмен вид при постигнато между тях съгласие. Позовавайки се на свидетелските показания въззивната инстанция е стигнала до извод, че въззиваемият- ищец, е виждан на работното си място до 25.3.2010 г., като категорично свидетелите твърдят, че след тази дата същият повече не се е явявал на работа. Поради това тези свидетелски показания са кредитирани, тъй като те се подкрепят из;яло с констатациите по документи, които е извършило вещото лице. Освен това съдът се е позовал на писмените обяснения на работника пред работодателя, в които се сочи, че неявяването му се дължи на неспазени лични уговорки, свързани с процеса на работа. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по поставените въпроси съобрази следното: Отговорът на първия от поставените въпроси, а именно “При наличие на противоречиви свидетелски показания решаващият съд на коя група от тях следва да основе крайния си извод - на заинтересования свидетел или на останалите свидетели с непротиворечиви показания ?” на първо място следва да се извлече от разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, а именно, че “Съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона.” По посочения въпрос е налице решение №700/28.10.2010 г. по гр.д.№91/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е прието, че “решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора, че съдът определя силата, с която страна по делото е доказала фактическите си твърдения, на които основава иска си или защитата срещу него.” В допълнение следва да се посочи, че с оглед конкретиката на поставения по настоящото дело въпрос досежно дадените от съпругата на ответника свидетелски показания следва да се посочи, че следва да се приложи разпоредбата на чл.172 ГПК като тези показания се преценяват от съда с оглед всички други данни поделото и като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Отговорът на втория от поставените въпроси, а именно “Следва ли работодателят в трудов спор в съответствие с разпределението на доказателствената тежест да докаже извършването от наказания служител на всички изброени в заповедта за дисциплинарно наказание нарушения и ако работодателят не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства, може ли съдът да приеме атакуваната заповед за законосъобразна ?” е следния: При спор за законност на дисциплинарно уволнение в тежест на работодателя е да докаже извършването на всички дисциплинарни нарушения, които са дали основание за прилагането на най-тежката дисциплинарно наказание. Когато обаче работодателят не е доказал в съдебния спор извършването на дисциплинарните нарушения дисциплинарното наказание “уволнение” следва да се приеме, че е незаконосъобразно. В случай, че част от нарушенията са доказани, а друга част не са, то заповедта следва да се приеме, че е законосъобразно издадена само за онези от нарушенията, които са доказани с оглед разпоредбата на чл.189 КТ. По съществото на касационната жалба. В касационната жалба се навеждат оплаквания за обсъждане на събраните гласни и писмени доказателства избирателно и се твърди, че не са обсъдени всички относими доказателства и свързаните с тях доводи на страните, които имат значение за крайния извод на решаващия съд, а именно има ли извършено дисциплинарно нарушение, което да обосновава налагане на дисциплинарно наказание “уволнение”. Твърди се, че не са обсъдени показанията на свидетелите Т. Т., С. П., К. И. и М. А., които установяват, че на различни дати за времето от 01.3.2010 г. до 29.3.2010 г., за които се твърди в оспорваната заповед, че уволненият служител не се е явявал на работа, те са имали служебни контакти с него по повод работата му като управител на ответното предприятие, и той е изпълнявал служебните си задължения, свързани с трудовата му функция. Акцентира се на показанията на св. М. А., служител в предприятието и посочен като свидетел от него. К. жалбоподател навежда довод, че незаконосъобразно са кредитирани показанията на свидетелката Б. – съпруга на едноличния търговец, която според него е явно заинтересувана и нейните показания противоречат с показанията на останалите свидетели. Освен това се прави оплакване, че въззивният съд не е мотивирал извода си относно спазване разпоредбата на чл.193 КТ, като се позовава само на писмо на уволнения служител, което работодателят не е доказал по какъв повод е написано, нито че в него служителят дава обяснения за евентуално отсъствие от работа. Моли се за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове ведно със законните последици. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на жалбоподателя – адв. К., която пледира за нейното уважаване. Претендират се разноски. Ответникът по касация – [фирма] – [населено място], посредством процесуалния си представител – адв.Ж., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касация по чл.287 ГПК, становището на процесуалния представител на касационния жалбоподател, изразено в съдебно заседание пред настоящата инстанция и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на Старозагорския окръжен съд като краен резултат е правилно. В нарушение на процесуалния закон въззивната инстанция е обсъдила въпроса за спазване разпоредбата на чл.193, ал.1 КТ от страна на работодателя, тъй като довод за нарушение на посочената правна норма не е наведен с исковата молба. Едва с писмената защита пред първата инстанция процесуалният представител на ищеца е навел довод, че работодателят не е доказал спазване изискванията на визираната разпоредба. Поради това както първата, така и въззивната инстанции не е следвало да обсъждат наведения довод, тъй като той е направен несвоевременно. Относно наличието на посоченото в заповедта за уволнение основание за прекратяване на трудовото правоотношение по дисциплинарен ред изводите на Старозагорския окръжен съд са правилни. Неоснователно е оплакването на касационния жалбоподател, че не са обсъдени показанията на свидетелите Т., П., И. и А., както и другите ангажирани по спора доказателства. Въззивната инстанция е съобразила, че както показанията на посочените свидетели, така и представените по спора писмени доказателства и заключението на вещото лице, доказват присъствие на работника в предприятието само до 25.3.2010 г. Неоснователно е и оплакването, че незаконосъобразно са кредитирани показанията на свидетелката Б. – съпруга на едноличния търговец. От същите се установява по безспорен начин, че след 25.3.2010 г. работникът не се е явявал на работа, факт който се подкрепя и от всички представени по делото писмени доказателства, установяващи, че след 24.3.2010 г. не са подписвани документи от него. С оглед изложеното касационната жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното решение – в сила. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение първо ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №319/09.12.2010 г. по гр.д.№483/2010 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, първи граждански състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: