О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 262

гр. София, 06.04.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр.дело № 4130 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Б., подадена чрез адв. Л. П.- АК В. срещу решение от 20.05.2021 г. по в.гр.д. № 13/2021 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 260089/29.10.2020 г. по гр.д. № 1348/2018 г. на Районен съд – Лом, с което е осъден на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД К. Г. Р. да заплати на Б. Г. Б. сумата от 250 лв., представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на 10 кв.м. от собствения му недвижим имот – празно дворно място в [населено място], за периода от 15.10.2015 г. до 05.07.2018 г., ведно със законната лихва от 05.07.2018 г. до окончателното плащане. Искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер за сума от 11 668,80 лв., включваща 350 лв. месечно обезщетение, считано от 15.10.2015 г. до завеждането на иска /общо 11 550 лв./ и разноските за изпращане на нотариална покана и изготвяне на констативен протокол в размер на 118,80 лв.
Касаторът счита, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложение към касационната жалба се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът анализира разпоредбите на чл. 51 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД и спазването на принципа на справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД. Не обосновава с какво произнасянето на съда ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба К. Г. Р. в писмен отговори взема становище за нейната неоснователност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
С договор за покупко-продажба на недвижим имот общинска собственост от 07.10.2015г., ищецът е придобил празно дворно място с площ от 650 кв.м. по действащия план на [населено място], [община], обл. М.. Ответникът е собственик на съседен имот. През м. декември 2015 г. било извършено геодезично заснемане на имота, възложено от ищеца, от което се установило, че едната от постройките на ответника е построена частично в имота на ищеца, като навлизането съгласно измерването е с 10 кв. м. По жалба от ищеца е извършена проверка от ДНСК М.. С нотариална покана от 12.05.2016 г., връчена на 13.05.2016 г., ищецът поканил ответника да се срещнат в кантората на нотариус на 03.06.2016 г. и да уредят отношенията си по повод незаконно построената в имота на ответника и частично навлизаща в имота на ищеца сграда, като в случай, че не се яви, да се счита поканен от датата на получаване на поканата, да му заплаща месечен наем от по 350 лв., както и да му заплати обезщетение в същия размер за минало време – от закупуването на имота до получаването на поканата. Ответникът не се явил, но отговорил на поканата писмено чрез нотариуса, като отхвърлил претенциите.
С констативен протокол от длъжностни лица при [община] е установено, че ответникът е предприел действия по доброволно премахване на незаконния строеж, като били премахнати стените и покривната конструкция, но не и бетоновата основа поради това, че собственикът на съседния имот не разрешавал достъп. С писмо от 10.05.2016 г. на кмета на общината на ответника бил определен срок от 60 дни за премахване на бетоновите остатъци. Същевременно, със Заповед от 07.03.2017 г. на кмета на общината било наредено премахването на незаконния строеж и бил определен 6-месечен срок от влизането в сила на заповедта за доброволно изпълнение. Заповедта била обжалвана, но образуваното адм. д. № 119/2017 г. на Административен съд Монтана било прекратено поради оттегляне на жалбата.
Съдът е разпитал свидетели за изясняване на обстоятелствата около премахване на процесната постройка и закупуването на дворното място с идеята за изграждане на къща за гости.
По делото е приета СТЕ, която установява, че максималният капацитет на застрояване на имота, собственост на ищеца, при спазване разпоредбите на ЗУТ, е 390 кв. м., като застрояването е възможно и при така установеното навлизане на постройки от съседния имот. Наличието на останалите бетонни основи не е пречка за евентуално строителство.
Въззивният съд е посочил, че съобразно трайната съдебна практика за успешното реализиране на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е от значение начинът на ползване, респ. неизползването на вещта, нито дали чрез същата са генерирани приходи от ответника – държател, а е достатъчно тя да се намира без правно основание във фактическата му власт, с което е създадена реална възможност за спестяване наема, който би плащал за нейното ползване. Фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия, включително чрез поставяне на вещи или застрояване на имота на собственика.
Съдът е приел, че в собствения на ищеца процесен недвижим имот все още стоят бетонните основи на стопанската постройка на ответника, навлизаща във въпросния имот с около 10 кв. м. Тъй като фактическата власт върху стопанската постройка е упражнявана от ответника, то следва да се приеме, че същият се е обогатил за сметка на ищеца, в имуществената сфера на който е налице обедняване, равняващо се на средния пазарен наем за периода от 15.10.2015 г. до датата на предявяване на иска 5.07.2018 г.
По отношение на размера на обезщетението въззивната инстанция е посочила, че ищецът може да претендира само това, с което имуществото му е намаляло, затова обезщетението по чл. 59 ЗЗД се определя като разлика между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника и тази разлика трябва да бъде определена от съда с оглед на доказаните факти. В тази връзка е съобразено заключението на съдебно-техническата експертиза, както и приложеното писмо на ДФ Земеделие, според което на инвестиционно намерение за изграждане на къща за гости по финансиран от европейски фондове проект не би попречила незаконно изградена селскостопанска постройка, навлизаща с до около 10 кв. м. в имота. Поради изложеното въззивният състав е приел за недоказано твърдението, че процесната стопанска постройка пречела на ползването на целия поземлен имот и на изграждането на къща за гости в него, като ответникът за ползваната от него част от имота на ищеца и в която са останали неотстранени бетовоните основи се е обогатил за сметка на ищеца, който е бил лишен от възможност да ползва процесната част и е налице обедняване, равнаващо се на средния пазарен наем за процесния период. Посочил е, че при липсата на достатъчно данни за размера на обезщетението, правилно районният съд е определил размера по своя преценка като е изходил от средния пазарен наем на имоти с аналогични характеристики като процесния и съответната част от същия която е ползвана, като мотивите му са възприети от въззивната инстанция.
При така изложеното от въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
В представеното изложение касаторът не формулира изобщо правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът не може сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. В случая касаторът не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а само бланкетно се е позовал на това основание.
Касаторът е изложил своето тълкуване на разпоредбите на ЗЗД, уреждащи обезщетението за непозволено увреждане, както и позицията си относно прилагането на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при присъждането на това обезщетение. В обосновката му на практика се съдържат доводи за недопустимост на решението, а не за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно трайната съдебна практика правната квалификация на предявения иск се определя с оглед на наведените факти и обстоятелства, и твърденията на ищеца в исковата молба, които в случая са съобразени от въззивната инстанция. В исковата молба ищецът е изложил обстоятелства, че ответникът е навлязъл в неговия имот с около 10 кв.м., като е извършил незаконно строителство и го е поканил да заплаща обезщетение за навлизането в неговия имот, като са останали и бетонови основи от около 8 кв.м. след събаряне на сградата и които не е разрешил да се отстранят понеже влизането с тежка техника щяла да му нанесе вреди на имота, а и сроковете за премахване отдавна били изтекли и от 350лв. месечно, както е посочил в нотариалната покана до ответника. Посочил е, че едва на 18.06.2018год. е разрушена стената, навлизаща в имота му. Изтъкнал е изрично, че исковата сума, като обезщетение се формира от посочената сума по 350лв. месечно, за лишаването му от ползване на имота му, считано от 15.10.2015год.-датата на вписване на договора за покупко продажба, с който е закупил процесния имот до датата на завеждане на исковата молба 05.07.2018год. Изрично е заявил в първоинстанционното производство, че предявеният иск касае обезщетение за невъзможността да се ползва имота, като по отношение на размера на обезщетението е навел несвоевременно пояснение, че следва да се има в предвид намерението му да ползва имота като такъв с къща за гости, поради което е поискал обезщетението, което смята, че му дължи ответникът за ползване без основание на имота, поискано и с нот.покана, да се съобрази с това обстоятелство. Заявените факти и обстоятелства в исковата молба са разгледани както от първоинстанционния, така и от въззивния съд. Решението би било недопустимо, ако съдът се е произнесъл по непредявен иск, каквато хипотеза в случая не е налице. Неприложимо е и разрешението на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
В допълнение следва да се посочи, че оплакванията на касатора във връзка с начина на определяне на обезщетението от въззивния съд са относими към правилността на въззивното решение, която подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство, а не по допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а на ответника по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се дължи сумата от 500 лв. – направени разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.05.2021 г. по в.гр.д. № 13/2021 г. на Окръжен съд – Монтана.
ОСЪЖДА Б. Г. Б., ЕГН [ЕГН] да заплати на К. Г. Р., ЕГН [ЕГН], сумата от 500 /петстотин/ лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: