Р Е Ш Е Н И Е № 46 Гр.София, 02.02.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора от ВКП МАРИЯ МИХАЙЛОВА Изслуша докладваното от съдия С. К.Н.Д. 685/ 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 139/07.10.10 г.,постановено по В.Н.Д.271/10 г., АС-Варна /ВнАС/ е потвърдил присъда №34/ 01.06.10 г.,постановена по Н.Д.992/10 г.от ОС-Търговище /Т./, с която подсъдимият А. М. С. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.199, ал.2, т.2, пр.1 вр. чл.198, ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание доживотен затвор, като вр.чл.58 А,ал.2 НК това наказание е заменено с лишаване от свобода в размер на 25 години. Осъден е и за извършено от него престъпление по чл.339,ал.1 НК, вр.чл.54 НК му е наложено наказание три години лишаване от свобода, което на основание чл.58 А,ал.1 НК е редуцирано на 2 години. На основание чл.23,ал.1 НК е наложено по-тежкото от двете наказания, а именно лишаване от свобода за срок от 25 години. На основание чл.61, ал.1 ЗИНЗС е определен първоначален специален режим на изтърпяване на наказанието. Зачетено е предварителното задържане на лицето. На основание чл.53,ал.1,б.А НК е отнет в полза на държавата предметът на престъплението по чл.339 НК. Срещу постановеното от ВнАС решение е постъпила жалба от подсъдимия с оплаквания по всички касационни основания. Иска се отмяна на съдебните актове на долустепенните съдилища и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционен съд или намаляване на наложеното наказание. Внимателният анализ на съдържанието на жалбата навежда на извод за атакуване на съдебния акт на втората инстанция единствено касателно решаването на въпроса с осъждането на С. за извършено от него престъпление по чл.199 НК, не и за това по чл.339 НК. В съдебно заседание пред ВКС жалбата се поддържа с изложените в нея аргументи. Самият подсъдим, с допълнително писмено становище, въвежда искане за допускане до разпит на няколко свидетели, както и за допускане на тройна съдебно-психиатрична експертиза с оглед актуалното му ментално състояние /по саморъчно написаната жалба се иска петорна/. Моли делото да се разгледа от друг окръжен съд, за да му се върне вярата в българското правосъдие. Назначеният служебен защитник, в изготвената към жалбата писмена защита, застъпва тезата за нарушения на процесуалните правила с разглеждане на производството по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК- съкратено съдебно следствие от една страна; от друга- липса на същностни мотиви на първостепенния съд по некредитиране обясненията на подсъдимия в определена решителна за квалификацията част, което е основание за отмяна на решението на ВнАС и присъдата на Т. и връщане на делото за ново разглеждане. Основно обаче се набляга на явна несправедливост на наложеното наказание и възможността за отстраняване на това нарушение чрез изменение на второинстанционното решение и намаляване на наказанието от самата върховна инстанция по наказателни дела. Представителят на прокуратурата намира,че жалбата е неоснователна. Същото становище е изразено от повереника на конституираните в хода на съдебното производство частни обвинители-Д. и Г. С.. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата, допълнителните изложения към нея и изтъкнатите в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по силата на чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ДОПУСНАТИ НАРУШЕНИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИ ПРАВИЛА: В съдебно заседание на 01.06.10 г.,по искане на подсъдимия и неговата защита, първоинстанционният съд е преминал в процедура по разглеждане на съдебното производство по реда на глава 27 НПК и в частност по реда на чл.371, т.2 и сл. НПК. В тази връзка подсъдимият е депозирал изрично волеизявление, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствена част на обвинителния акт и се съгласява за тях да не се събират доказателства. Съдът се е убедил в доброволността на самопризнанието и след като е бил запознат с материалите по делото, на основание чл.372,ал.4 НПК е стигнал до извод, че то /самопризнанието/ се подкрепя от събраните в хода на досъдебното производство доказателства. Затова е обявил с нарочно определение, че при постановяване на присъдата ще ползува самопризнанието по реда на чл.371,т.2 НПК, без да се налага да набавя доказателствени материали по фактологията, изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт. С оглед казаното следват два извода по възведените извън жалбата, в открито съдебно заседание, аргументи от страна на назначения пред ВКС служебен защитник на касатора. Въпреки неотразяването им в писмената жалба те са от характер да е нужно да бъдат обсъдени от върховната съдебна инстанция по наказателни дела,тъй като от отговора по тях зависи и по-нататъшната съдба на настоящото наказателно производство. Първо, самопризнанието като доказателство, опредметено под формата на обяснения на обвиняем или подсъдим като гласно доказателствено средство, отговарящо на заложените в НПК правила за неговото депозиране, е различно от самопризнанието по глава 27 НПК, когато подсъдимият признава фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт, без да е нужно да дава каквито и да са допълнителни изявления по тях. В третирания смисъл ТРОСНК 1/09 г., постановено по К.Н.Д.1/08 г.по описа на ВКС на РБ, макар и по друг повод, прави разлика между самопризнание на фактологията по престъпната дейност, за да се премине в процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК, дори и то да е чисто формално, и самопризнанието като доказателство, съдействуващо в съществена степен за разкриване на обективната истина. Въпросът с наличие на второто в процедура като обсъжданата, се решава на плоскостта на преценката на несъставомерните субективни елементи, не на плоскостта на коментиране на същото като доказателствен източник. В съответствие с тези общи теоретични постановки, първостепенният съд е преценил самопризнанието, дадено от подсъдимия пред него, по отношение на призната за установена фактология по престъпната дейност, залегнала в обстоятелствената част на обвинителния акт, като отговарящо на събраните по делото доказателства и активиращо процедура по глава 27 НПК. Той не е бил длъжен да изследва детайли на признанието на С. като доказателство за реализираната престъпна дейност, както по същество се претендира от защитата. То е част от доказателствените материали по делото, които, отнесени към процедурното самопризнание, дават възможност да се премине към разглеждане на делото по реда на съкратената процедура. Освен това, признавайки фактите, както те са отразени по обстоятелствената част на обвинителния акт, касаторът се е съгласил с тяхното извеждане от събраната в хода на досъдебното производство доказателствена маса. Не е коректно да спори по тях, дори и да би идело реч за тяхно дребно несъответствие, на фона на общите въпроси, на които трябва да се даде отговор по предмета на доказване. Второ, в светлината на обсъжданото следва да се оцени несъстоятелност и на следващото процесуално възражение на служебния защитник, касаещо липсата но мотиви по кредитиране или не на обясненията на подсъдимия относно нападение на пострадалия срещу него и в тази връзка липса на обмисляне на правна квалификация по чл.118 или 119 НК. Като оставим настрана, че с оглед казаното би се спорило с установеността на основни съставомерни за повдигнатото обвинение на С. обстоятелства, което повдига проблематика за неговото съгласие за разглеждане на делото под формата на съкратено съдебно следствие, без да има данни съгласието да е недоброволно и неинформирано, съгласно повелите на чл.373,ал.3 вр.чл.372, ал.4 вр.чл.371,т.2 НПК решаващият съд СЕ ПОЗОВАВА на направеното самопризнание /в процедурен план/ и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. Сред последните може да има, може и да няма самопризнание като доказателства. За разлика от провеждане на съдебно производство по общия ред, в случая съдът не е задължен да излага пространен анализ по доказателствената маса, подкрепяща обвинението и в частност, може да се позове на признанието, без да му прави разбор. Това е така, тъй като смисълът на закона при преминаване на разглеждане на едно наказателно производство в процедура като коментираната е, че в генерален план доказателствата подкрепят фактическите обстоятелства, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Оттук нататък, на трето място, депозираните искания от страна на подсъдимия за разпит на посочени от него лица в качеството им на свидетели и за необходимост от назначаване на тройна или петорна психиатрична експертиза, са неотносими към процесната процедура. Едното искане, както е отправено, не касае довод за съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348,ал.3 вр.ал.1,т.2 НПК, допуснато от някой от съдилищата по същество, а се отнася до непълнота на доказателствата. По другото- в кориците на досъдебното производство е приложено съдебно психолого-психиатрично заключение за С., което очевидно предвид поисканото приложение на чл.371, т.2 и сл. НПК е прието от последния и от неговата защита. То дава отговор на въпроси за личностови особености на жалбоподателя, които до голяма степен обясняват и приемането от негова страна на една позиция пред първостепенния съд, след което- противопоставяне на процесуални действия на Т. и игнориране на собственото оценено като неуспешно от самия С. /с оглед последиците по наложеното наказание/ поведение, по повод провеждане на обсъжданата диференцирана процедура. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН: Такова възражение е релевирано и пред долните инстанции и му е даден адекватен отговор, що се касае до неговата конкретика. Като оставим настрана, че отново сме изправени пред признание на фактите по обвинителен акт, които са конструирани по начин, че водят на извод за извършено престъпление по чл.199,ал.2,т.2 вр.чл.198,ал.1 НК, както правилно са решили долустоящите съдилища, има наличен коментар по повдигнатия от самия деец въпрос защо престъпното му поведение не може да бъде охарактеризирано като такова по чл.116,ал.1,т.7 НК. Накратко казано, възможността за легитимно разпореждане от страна на касатора със селскостопанските животни на пострадалия, не би следвала задължително от смъртта на последния. За консумиран състав на престъплението по чл.118 НК и дума не може да става, най-малко заради липса на медицинските параметри на състоянието на силно раздразнение, извън липсата на други лимитативно уредени в диспозицията на материалната норма предпоставки за това. По мнение на настоящата инстанция, ако се стъпи на плоскост на по-задълбочени разсъждения по фактологията на престъпната дейност и подкрепящите я доказателствени материали, би могло да се разсъждава по поведение на С., покриващо признаци на предумишлено убийство и такова с цел да бъде улеснено извършването на друго престъпление-кражба /чл.116,ал.1,т.7 и 8,пр.1 НК/, както и в реална съвкупност с него- на кражбата на селскостопанските животни на потърпевшия. Подобна проекция при всички случаи би се явила по-неблагоприятна за касатора в процесуален план, а и не следва безсъмнено от събраните доказателства. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ: Преди да вземе отношение конкретно по въздигнатия довод, който всъщност е най-съществен в настоящото производство, ВКС се счита задължен да отбележи следното: Съдебното заседание пред първостепенния съд, в което е даден ход на процедура по глава 27 НПК, е с дата 01.06.10 г. Предвид това, трябва да се обърне внимание на относимите към темата изменения, публикувани в бр. 26/ 06.04.10 г.и 32/27.04.10 г., в сила от 28.05.10 г., на НК и НПК. До 28.05.10 г. съгласно чл.369 А НПК съкратено съдебно следствие не се допуска при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда, или когато деецът е бил в пияно състояние. За всички останали случаи е допустимо провеждането на съкратено съдебно следствие при признаване на фактическите обстоятелства по обвинителния акт от страна на подсъдимия, поради което същият се ползува от привилегията на чл.58 А НК, стара редакция, със задължително приложение на нормата на чл.55 НК. С важимите от 28.05.10 г.насам промени, съкратено съдебно следствие с обсъжданите характеристики е допустимо за наказателно производство по обвинение по която и да е норма на НК. Разборът на актуалната разпоредба на чл.58 А НК навежда на категоричен извод за по-тежка наказуемост, като индивидуализация на наказанието с прилагане разпоредбата на чл. 55 НК е налична единствено при присъствие на съответните кумулативно предвидени предпоставки на тази норма. Материалният закон отново е формулиран по начин, че се взима предвид моментът на постановяване на осъдителна присъда. Това от своя страна експлицитно насочва към времето на преценка на разпоредбата на чл.58 А НК с допуснато след измененията на закона съкратено съдебно следствие по чл.371,т.2 и сл. НПК /макар поначало за индивидуализация на наказание да се говори едва след решаване на въпроса за извършване на престъплението, в осъшествяване на което едно лице е обвинено, сиреч, при осъдителна присъда/. Тогава възниква въпросът, при престъпление, извършено преди влизане в сила на коментирания актуален материален законов текст, какъвто е процесният казус, как трябва да се обмисля по-благоприятният закон. Вариантите са два. При първия отмяната на чл.369 А НПК дава възможност новата разпоредба на чл.58 А НК да се прилага и относно престъпленията, свързани с умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда, или когато деецът е бил в пияно състояние. В този случай, какъвто е процесният такъв, няма съмнение, че новият закон е по-благоприятен, защото с него се допуска въобще да се премине към разглеждане на делото в такава процедура, което рефлектира върху определянето на наказанието при преференциални за осъдения предпоставки. Що се касае до втория вариант, за хипотезите,при които не е имало забрана за прилагане диференцираната процедура на глава 27 НПК, проблемът намира разрешение във внимателното съотнасяне на процесуалната и материалната уредба, в частност на липса на процесуални промени и следователно развитие на въпроса единствено на приложното поле на материалното право. Този въпрос обаче не е предмет на настоящото производство. Казаното току-що не е самоцелно. То установява законосъобразност на проведената от първостепенния съд процедура по чл.271,т.2 и сл.НПК спрямо подсъдимия, при положение,че обвинението съдържа в себе си причиняване на смърт и деянието е реализирано преди 28.05.10 г.-на 05.12.09 г. Ето защо, ако биха намерили предпоставки,каквито са целените от касатора, за приложение разпоредбата на чл.55 НК, съдилищата по същество следваше да излагат изрични съображения по тях. Спазвайки нормата на чл.58 А,ал.2 НК и определяйки като най-подходящо наказание доживотен затвор, долустепенните съдебни състави са го заменили с лишаване от свобода за срок от 25 години. За да бъде определен доживотен затвор, е преценено, че извършеното престъпление е изключително тежко, както изисква нормата на чл.38 А НК. Изложени са пространни аргументи в тази насока, споделими в принципен план и от ВКС. Доминиращ характер сред обстоятелствата, формиращи съдебното убеждение за извънмерност на стореното, е двойнствеността в общуването на С.- грижовен и контактен що се касае до близките си и безкомпромисен по отношение на планиране на облагодетелствуване за сметка на потърпевшия. Очертаните характерови особености на касатора /включително и липсата на всякакво съпричастие към близките на Й./ са мотивирали първоинстанционния съд да счете, че за подсъдимия има възможност от извършване и на друго такова деяние, ако не бъде изолиран за дълго време от обществото. Макар и да липсва задълбочена аргументация по тази приета теза както от страна на първоинстанционния, така и от второинстанционния съд, в какъвто смисъл се приема за състоятелно възражението на защитата на С. в обсъжданата насока, няма база, на която да се стъпи, за да се извлече заключение за явна несправедливост на наложеното наказание по силата на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Поначало приеманите за установени финансови трудности на касатора и безмерна любов към трите му дъщери и съпругата, за които предано се грижи, не могат да бъдат ярък контрапункт на решаване на проблемите чрез отнемане на чужд живот, каквито и търкания да са имали помежду си с пострадалия /установявани единствено по обясненията на дееца/. Вярно е от друга страна, че С. е съдействувал активно за разкриване на обективната истина. Но също така е вярно, че органът по наказателно преследване е действувал бързо, целенасочено и професионално и се е насочвал към дееца, когато той е предприел действия по саморазкриване. Така че не единствено поведението на касатора стои в основата на темпорално адекватното и успешно разкриване на извършителя на процесното престъпно деяние. Относно отмерване на наказанието лишаване от свобода за срок от 25 години, липсва аргументация, която да се противопостави на същото. Няма основания, налагащи извод за наличие на многобройни или поне едно изключително смекчаващо вината обстоятелства, за обмисляне предпоставки за определяне на дължимото на С. наказание при предпоставките на чл.55 НК. Макар и да не е сезирана, върховната съдебна инстанция по наказателни дела следва да отбележи съзряно служебно от нея допуснато от съдилищата по фактите нарушение на материалния закон чрез неправилно прилагане на същия-чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК. Въпреки че на подсъдимия е определен доживотен затвор, по същество наложеното му наказание след необходимата редукция по чл.58 А НК е лишаване от свобода. При това и определеното му общо наказание по чл.23,ал.1 НК е 25 години лишаване от свобода. Ето защо незаконосъобразно е постановен първоначален специален режим на изтърпяване на наказанието, по силата на нормата на чл.61,т.1 ЗИНЗС. Тъй като става дума за облекчаване положението на касатора, няма пречка ВКС да приложи правилно закона, определяйки на основание чл.61,т.2 вр. чл.60, ал.1 вр. чл.59, ал.1 ЗИНЗС първоначален СТРОГ режим на изтърпяване на наказанието, което да се осъществи в З. /в затвор се изпълнява и наказанието при определен специален режим, предвид неговите характеристики, макар и да не е оповестено по изричен начин в разпоредбата на чл.61,т.1 ЗИНЗС/. Видно от изложеното, ВКС не намира, че касаторът е обект на нечестен и несправедлив процес /по негови думи/. Ето защо, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 139/07.10.10 г., постановено от АС-Варна по В.Н.Д.271/10 г.по описа на същия съд, като на основание чл.61,т.2 ЗИНЗС определя първоначален СТРОГ режим на изтърпяване на общо наложеното на подсъдимия А. М. С. наказание лишаване от свобода,търпимо в З.. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/