РЕШЕНИЕ
№ 84
София, 29.06.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретаря АНИ ДАВИДОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2624/2017 година.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба.,вх.№2572/02.5.2017 г. подадена от адв. С. Т. – процесуален представител на ищеца А. М. Б., със съдебен адрес в [населено място], адвокат С. Т., против въззивно решение №63/08.3.2017 г. по гр.д.№630/2016 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, г.к., III-ти състав, с което е отменено решение №922/18.7.2016 г. по гр.д.№1062/2016 г. по описа на Пернишкия районен съд, XI граждански състав, в частта, с която „Европейски политехнически университет“ – П. е осъден да заплати на А. М. Б. сумата 108000 лева, представляваща обезщетение за прекратяване на трудов договор №20/02.11.2015 г., преди изтичане на уговорения в него срок, по причина на работодателя, извършено със заповед №4/22.02.2016 г. на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, считано от 22.02.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 108000 лева, считано от 16.3.2016 г. до окончателното изплащане и 7900 лева – разноски по делото, и искът на посоченото основание и за посочената сума е отхвърлен като неоснователен.
Въззивната инстанция е приела, че „Постановеното решение е валидно и допустимо. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, изразяващо се в промяна квалификацията на иска, с което ответникът е лишен от възможността за защита, защото основанието и предмета на иска са променени.
В тази връзка съдът констатира, че с определението си по чл.140 ГПК съдът изготвяйки проект за доклад е посочил, че правната квалификация на иска е по чл. 221, ал.1 КТ, като в съдебно заседание от 08.07.2016г. съдът докладвайки делото е приел, че действителната правна квалификация е по чл. 66, ал.2 КТ, като пълномощникът на жалбоподателя е възразил срещу така дадената правна квалификация. Съдът е приел, че възражението е неоснователно и с обжалваното решение се е произнесъл, приемайки, че правната квалификация на иска е по чл. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 66, ал. 2 от КТ.
При така установеното, съдът намира, че доводите в жалбата за недопустимост на решението, са неоснователни, защото от значение за правилното решаване на спора е дали съдът се е произнесъл по фактите, изложени в исковата молба и по искането, с което е сезиран. Видно от обжалваното решение в случая е налице произнасяне по основанията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и не е налице произнасяне по непредявено основание, по отношение на което ответната страна да не е могла да се защити и с промяната на правната квалификация на иска не са нарушени правата на ответника.
На следващо място в жалбата се поддържа, че не са налице основанията за ангажиране отговорността на работодателя, като изрично е поискано въззивният съд да възприеме възраженията на ответника против иска .
В жалбата се твърди също, че разпоредбата на чл.17 от трудовия договор е недействителна като противоречаща на разпоредбите на чл. 326, ал.2 КТ и чл.221, ал.1 КТ. В чл. 14 от договора е предвиден 90-дневен срок на предизвестието и следователно е налице противоречие между клаузите на чл. 14 и чл.17 от договора, като последната противоречи и на повелителни правни норми. Твърди се също, че не е установено наличието на вина у работодателя, което е основание за отхвърляне на иска. Изложени са доводи, че ищецът е имал предходно трудово правоотношение с ответника и е бил наясно с финансовото му състояние и подписването на процесния трудов договор по съществото си съставлява злоупотреба с право, както и че размерът на уговореното обезщетение е прекомерен.
Въззивният съд намира, че жалбата е основателна.
Между страните по делото е сключен срочен трудов договор. Ищецът се позовава на чл.17 от същия. По силата на тази разпоредба работодателят се задължава да заплати обезщетение в размер на полагащото се трудово възнаграждение за период от три години, а ако оставащият срок от действие на договора е по- малко от три години , то обезщетението е равно на общата сума на оставащите до края на договора трудови възнаграждения. Условие за заплащането на това обезщетение е трудовото правоотношение да е прекратено по вина на работодателя или по негово искане. В първия случай предпоставка за дължимост на обезщетението е наличие на виновно поведение от страна на работодателя. Второто основание за заплащане на обезщетението е прекратяването на договора по искане на работодателя , без да са уточнени конкретните основания за прекратяването. С оглед на това следва извод, че съобразно тази уговорка работодателят би дължал заплащане на обезщетение във всички случаи, когато той прекрати трудовия договор, вкл. и в хипотезите на дисциплинарно уволнение / т.е. прекратяване поради виновно поведение на работника/, както и при наличието на някое от основанията по чл. 328 КТ, която разпоредба също предвижда възможност за прекратяване на трудовия договор по причини, независещи от поведението на работодателя /напр. чл.328, ал.1, т. 5,6,7,8,10 ,12./. Съдът намира, че уговорката, предвиждаща, че работодателят има задължение да заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, когато прекратяването е инициирано от него, без да се взема предвид конкретното основанието, на което се прекратява същият, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Това е така, защото се предвижда заплащане на обезщетение и в хипотезите на прекратяване на договора, когато неизправна страна по него е работникът, а не работодателят. В този случай неизправната страна по договора би се обогатила в резултат на собственото си противоправно поведение, а разпоредбите нарушаващи забраната за неоснователно обогатяване са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Предвид приетото, съдът намира, че чл.17 от договора може да бъде прилаган само при прекратяване на договора в резултат на недобросъвестно поведение от страна на работодателя.
По настоящето дело се претендира обезщетение поради това, че договорът е прекратен от работника на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ – поради това, че работодателят е забавил изплащането на трудовото възнаграждение. В този случай работодателят дължи обезщетение по чл.221 КТ, ал.1 КТ – в размер на действителните вреди, като предвид разпоредбата на чл. 66, ал.2 КТ е допустимо страните да уговорят по- благоприятни условия за работника . Имайки предвид, че трудовият договор е срочен, то действителните вреди следва да се определят по правилото на чл.221, ал.4, т.1 КТ - за времето, през което работникът или служителят е останал без работа, но за не повече от остатъка от срока на трудовото правоотношение. В тежест на ищеца е да установи факта на оставане без работа, но такива доказателства не са ангажирани, въпреки че при разпределение на доказателствената тежест районният съд изрично е дал указания за това. Следователно искът е недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Не би могло да се приеме, че разпоредбата на чл.17 от договора предвижда друг вид обезщетение, различен от предвиденото такова в чл.221 КТ. Това е така, защото чл.66, ал.2 КТ дава възможност на страните да уговорят други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Т.е. в договора принципно могат да се предвидят друг вид обезщетения, освен предвидените такива в закона, но уговарянето им ще е допустимо само ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни от тези, за които в КТ е предвидено заплащането на обезщетение. Ако тези факти се покриват със законоустановените, то следва извод, че в договора не е предвиден друг вид обезщетение, различен от законово уреденото. В последния случай уговорката в договора може да се преценява само с оглед на това дали предвижда по- благоприятни за работника срок и/или размер на обезщетението. В настоящия случай фактите, на които се претендира обезщетение по силата на договора се покриват с тези по чл.221,ал.1 вр. чл.327, ал.1,т.2 КТ.
Клаузата на чл.17 от договора не може да бъде приета и за неустоечна такава, тъй като от съдържанието й се налага извод, че се касае за уговорка за заплащане на обезщетение, а не на неустойка, а и липсват твърдения на ищеца в тази насока.“
Касационното обжалване е допуснато по материалноправния въпрос уточнен по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК: „Допустимо ли е по реда на чл.66, ал.2 КТ страните по трудово правоотношение да договорят други видове обезщетения, различни от тези, които се дължат на различни основания във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, установени в раздел ІІІ на глава Х от Кодекса на труда ?”.
Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставения въпрос намира следното:
По поставения въпрос е налице съдебна практика по чл.290 ГПК, опредметена в решение №505/03.01.2013 г. по гр.д.№1476/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение №344/04.3.2014 г. по гр.д.№2833/2013 г. на ВКС, IV г.о. и решение №81/06.3.2013 г. по гр.д.№700/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о. По посочените решения и дадения в тях отговор на поставения въпрос е прието, че „Съгласно разпоредбата на чл.221, ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. Няма пречка обаче страните по трудовия договор да уговорят размер на посоченото обезщетение, по-голям от този, който законът предвижда. В такъв случай при прекратяване на трудовото правоотношение на визираните по-горе основания обезщетението, което ще дължи работодателят, ще е това което е договорено. Противното би означавало уволненият работник или служител да се обогати неоснователно, тъй като прекратяването на трудовия договор по чл.327, ал.1 КТ визира прекратяване на правоотношението без предизвестие. За да се получи обезщетение кумулативно в размер на нормативно уреденото плюс уговореното в трудовия договор, то страните следва изрично да уговорят това.“
По касационната жалба.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение като се акцентира на това, че съгласно уговореното в т.17 от сключения между страните договор е налице хипотезата на чл.66, ал.2 КТ и, че работодателят не е изпълнил задълженията си по него, при прекратено трудово правотношение по чл.327, ал.1, т.2 КТ.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.
В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касационния жалбоподател – ищец – адв. Т., и се претендират разноски. Представени са писмени бележки.
Ответникът по касационната жалба – „Европейски политехнически университет“ – П., посредством процесуалния си представител – адвокат М. оспорва касационна жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски. Представено е становище по същество.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на поставения въпрос, писмения отговор на процесуалния представител на ответника по жалбата, становищата на процесуалните представители на страните, изразени в съдебно заседание, писмените изложения и на основание чл.290 ГПК, намира следното:
С оглед отговора на поставения въпрос обжалваното решение е неправилно.
В противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК незаконосъобразно Пернишкия окръжен съд е стигнал до извода, че претендираното обезщетение е недължимо. Разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ по категоричен начин урежда правната възможност страните по трудов договор да уговорят клаузи в трудовия договор, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените в закона и колективния трудов договор. В процесния случай, с клаузата на т.17 от трудовия договор е уговорено именно това: „При прекратяване на договора по вина или поискване на работодателя, той следва да заплати на работника обезщетение в размер на полагащото на работника трудово възнаграждение за период от три години. Ако оставащия срок от действие на договора е по-малък от три години, обезщетението за прекратяване на договора ще бъде равно на общата сума на оставащите за изплащане до края на договора трудови възнаграждения.“
Този извод на касационната инстанция е изцяло в съответствие с правната норма на чл.20 ЗЗД, съгласно която при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те.
Изложеното налага отмяна на въззивното решение и уважаване на иска в предявения размер от 108000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска – 16.3.2016 г. до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски за трите инстанции в размер на 16400 лева.
С оглед изхода от спора ответникът по касация следва да заплати по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 4320 лева.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение трето от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №63/08.3.2017 г. по гр.д.№630/2016 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, г.к., IIIти състав, и ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Европейски политехнически университет“ – [населено място], [улица], да заплати на А. М. Б., ЛЧН – [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, чрез адвокат С. Т., сумата 108000/сто и осем хиляди/ лева, представляваща обезщетение за прекратяване на трудов договор №20/02.11.2015 г. преди изтичане на уговорения в него срок по причина на работодателя, извършено със заповед №4/22.02.2016 г., на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 16.3.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.66, ал.2 КТ, както и деловодни разноски в размер на 16400/шестнадесет хиляди и четиристотин/ лева.
ОСЪЖДА „Европейски политехнически университет“ – [населено място], [улица], да заплати по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 4320/четири хиляди триста и двадесет/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |