О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 414 гр.София, 15.11.2018 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на дванадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: Светла Димитрова Членове: Геника Михайлова Даниела Стоянова разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 4010 по описа за 2018 г. Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 510/ 20.08.2018 г. по ч.гр.д. № 429/ 2018 г., с което Варненски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба на А. С. Б. срещу определение № 135/ 13.06.2018 г. по гр.д. № 166/ 2016 г. на Окръжен съд – Търговище, постановено по реда на чл. 77 ГПК, с което на основание чл. 78, ал. 6 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметката на Окръжен съд – Търговище държавна такса в размер на 2 400 лв. Определението се обжалва от А. С. Б. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуално-правния въпрос: Осъществени ли са условията на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено по силата на закона от внасянето на държавна такса за разглеждането на делото и има ли ограничение в персоналния обхват на разпоредбата? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване и от значение за точното прилагане на закона (чл. 78, ал. 6 и чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК) и за развитието на правото (общото и допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Позовава се на очевидна неправилност на определението (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). По същество се оплаква, че е незаконосъобразно, тъй като ищецът е бил освободен от внасянето на държавна такса по силата на закона (при основанието по чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК), а законовите основания за освобождаване от държавна такса на лицето, в полза на което делото е решено, изключват условията на чл. 78, ал. 6 ГПК и за осъдения ответник. Правните последици от обжалвания акт – установяването, респ. отричането на публичното вземане за държавна такса по разгледаното гражданско дело (чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК) – изключват правото на възражение по частната жалба за Б. М. Мисурски. Той е ищец по осъдителния иск по чл. 45 ЗЗД, уважен частично до сумата 60 000 лв. с решението по дело, но изходът на производството по частната жалба не рефлектира върху неговата правна сфера. Не той, а държавата е кредитор по вземането за такса. Като е постановил връчването на препис и е изчакал да изтече срокът по чл. 276, ал. 1 ГПК, въззивният съд е допуснал необосновано забавяне на делото. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната жалба с допустим предмет. Определението е въззивно и решава по същество въпрос, който няма привременен характер и макар да е решен в рамките на исковото производство, е от значение за друго производство – за правото на принудително изпълнение на българската държава по публичното вземане за държавна такса, а то се осъществява по реда на ДОПК. Постановено е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Осъществено е и изискването на чл. 274, ал. 4 ГПК. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната касационна жалба и са налице сочените основания за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията са следните: Въззивният съд е разгледал частната жалба на касатора срещу определението, с което по реда на чл. 77 ГПК касаторът е бил осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметката на Окръжен съд – Търговище държавна такса от 2 400 лв. Въззивният съд е съзрял условията на чл. 78, ал. 6 ГПК: 1) с решението по делото частично е уважен иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД до сумата 60 000 лв.; 2) решението е в полза на лице, освободено от авансовото внасяне на държавна такса за разглеждане на иска на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК и 3) жалбоподателят е осъденият ответник, а той дължи държавната такса върху уважената част от иска 4 % от 60 000 лв. (чл. 71, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 73, вр. чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК), защото законът я поставя в негова тежест като последица от осъдителното решение. Въззивният съд е разгледал и довода в частната жалба, че чл. 78, ал. 6 ГПК се прилага само в хипотезите, в които ищецът е бил освободен от внасянето на държавни такси и разноски със съдебен акт (чл. 83, ал. 2 ГПК), но не и по силата на закона (такова е и основанието по чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК). Отхвърлил го е, защото е преценил, че се базира на превратно тълкуване на закона. Посочил е, че съдържанието на чл. 78, ал. 6 ГПК не допуска да се възприеме, че персоналният й обхват включва само ответниците по дело, решено в полза на лице, което е било освободено от авансово внасяне на държавна такса със съдебен акт (по реда и при условията на чл. 83, ал. 2 ГПК). Добавил е, че подобно корективно тълкуване не предполага и основанието за освобождаване на ищеца от държавна такса – по чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК. Приел е, че целта на законодателя е да облекчи жертвите на престъпление, установено по надлежния ред (с влязла в сила присъда), при търсеното по граждански ред обезщетение за вредите от престъплението. Ищецът е жертвата на престъплението, а ответникът е неговият извършител. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият въпрос обуславя обжалваното определение. По него на настоящия състав не е известна практика на ВКС и той е от значение за точното прилагане на чл. 78, ал. 6 ГПК и за развитието на правото. К. състав му дава следния отговор: Условията по чл. 78, ал. 6 ГПК са осъществени и когато делото е решено в полза на лице, освободено по силата на закона от авансово заплащане на държавната такса за разглеждане на делото пред гражданския съд, и когато лицето е освободено от внасянето й със съдебен акт (по реда и при условията на чл. 83, ал. 2 ГПК). Чл. 78, ал. 6 ГПК не се прилага, тогава когато осъденото лице също е освободено от внасянето на държавната такса за уважения иск по силата на закона или по съдебен ред. Съображенията са следните: Конституцията предвижда възможността за заплащане на държавни такси и делегира уреждането й на обикновения законодател (чл. 60 КРБ). Държавната такса е финансово плащане със задължителен характер, което се налага едностранно от държавата. Тя е плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или държавен орган му предоставя искана услуга (решение № 10/ 2003 г. по конст.д. № 12/ 2003 г. и решение № 13/ 2014 г. по конст.д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Република България). Чл. 1, ал. 1 ЗДТ и чл. 71, ал. 1, вр. чл. 73 ГПК предвиждат задължение за внасяне на държавна такса за всяко производство пред гражданския съд, образувано по искане за защита или съдействие на лично и имуществено право. По правило, ГПК изисква държавната такса да се внесе авансово от лицето, сезирало съда и въздига това финансово условие в абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на искането за защита. Законът допуска и изключение от правилото. Съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или разноски в производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на съда. Основанията за освобождаване от държавна такса са в част първа на ГПК „Общи правила“ (основанията по чл. 83 и чл. 84 ГПК), но и в други закони. Чрез тях законодателят постига различни цели. Например: 1) основанието по чл. 83, ал. 2 ГПК се обяснява със социалната функциа на държавата (преамбюл на КРБ); 2) основанието по чл. 359 КТ и по чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК – с основното право на труд на гражданите, което се гарантира и защитава от държавата (чл. 16 КРБ); 3) основанието по чл. 83, ал. 1, т. 2 ГПК - със засилената закрила, която държавата предоставя на лицата, чиято нужда от издръжка ги поставя в неравностойно положение (чл. 14 и чл. 6, ал. 2 КРБ); 4) основанието по чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК е мярка на закрила от държавата спрямо жертвите от престъпление, която провежда изискванията на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета; 5) основанието по чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК се обяснява с основното право на съдебна защита на всеки български гражданин (чл. 56, ал. 1 КРБ), включително този, на когото адресът е неизвестен, а по гражданското дело се представлява от особен представител; 6) основанието по чл. 83, ал. 1, т. 3 ГПК и по чл. 154, ал. 3 ЗКОНПИ - чуждия интерес от търсената защита, когато държавен орган сезира съда като представител на държавата в изпълнение на възложена от Конституцията и законите компетентност; 7) основанията по чл. 84 ГПК – с особения режим на държавната и общинската собственост (чл. 17, ал. 4 КРБ) и с това, че делото е в защита на публичния интерес и т.нат. Основанията за освобождаване от държавна такса подлежат на групиране не само по критерия цел на законодателя, но и по критерия, дали настъпват по право или е необходимо съдебен акт да ги установи (чл. 83, ал. 2 ГПК). Различните цели на законодателя и различният ред за установяване на материалните предпоставки на конкретното основание (по право или със съдебен акт) по отношение на лицето, освободено от авансово заплащане на държавна такса при решение в негова полза, са без значение за прилагането на чл. 78, ал. 6 ГПК – осъденото лице е длъжно да заплати дължимата такса върху основателната част от иска, а тя се присъжда в полза на съда. Ограничение в чл. 78, ал. 6 ГПК има, но само за онова осъдено с решението лице, което също е освободено от такси по делото. Изводът произтича от принципа на равенство на страните в гражданския процес (чл. 121, ал. 1 КРБ и чл. 9 ГПК). Когато има основание за освобождаване от държавна такса (по силата на закона или поради съдебен акт), държавна такса не се дължи, без значение дали законът предвижда задължение за авансовото й внасяне от лицето, отправило искането за защита или финансовото задължение е според изхода на спора и за осъденото с решението лице. За проведеното ограничение в прилагането на чл. 78, ал. 6 ГПК е без значение и това, че част от основанията за освобождаване от държавна такса по силата на закона са неприложими за ответника (например чл. 83, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 4 ГПК и чл. 359 КТ), а чл. 83, ал. 2 ГПК се прилага само за ответници-физически лица. Стига основание за освобождаване от държавна такса да съществува не само за лицето, в полза на което е решено делото, но и за лицето, осъдено с решението, чл. 78, ал. 6 ГПК не се прилага. Според дадения отговор на правния въпрос, обжалваното определение е правилно. Въззивният съд е установил предпоставките на чл. 78, ал. 6 ГПК, като е приел, че първата инстанция е приложила закона правилно: 1) ищецът по уважения иск по чл. 45 ЗЗД до сумата 60 000 лв. е освободен от внасяне на държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК; 2) касаторът е ответник по този иск; 3) такъв ответник не разполага със законово основание за освобождаване от пропорционалната държавна такса върху уважената част от иска и 4) липсва съдебен акт по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването на касатора от държавна такса. Правилното определение на въззивния съд следва да бъде потвърдено. При тези мотиви, съдът О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 510/ 20.08.2018 г. по ч.гр.д. № 429/ 2018 г. на Варненски апелативен съд ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната касационна жалба на А. С. Б. срещу определение № 510/ 20.08.2018 г. по ч.гр.д. № 429/ 2018 г. на Варненски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.