Ключови фрази
Пряк иск на увредения срещу застрахователя * намаляване на обезщетение поради съпричиняване * възражение за съпричиняване * критерии за определяне на неимуществени вреди


6


Р Е Ш Е Н И Е


№.151

София.12.11.2012 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1140/2011 година

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Г. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 926 от 30.05.2011 г. по в.гр.д.№ 1031/2010 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, с което е оставено в сила решение № 4708 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 12565/2009 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І-1 състав за отхвърляне на предявения срещу [фирма] иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 40 000 лв. до определения общ размер на обезщетението – 180 000 лв., след приспадане на изплатената от застрахователя сума от 50 000 лева, или за разликата от 90 000 лева.
К. поддържа оплаквания за неправилност на решението в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствени правила, изразяващо се в необсъждане на релевантни за спора доказателства и необоснованост. По съображения в жалбата, поддържани в съдебно заседание, се иска отмяна на съдебния акт и присъждане на допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 90 000 лева.
С определение № 333 от 02.05.2012 г. е допуснато касационно обжалване по въпроси, свързани с материалноправните предпоставки за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД по отношение на пострадал пътник в МПС, участващо в произшествието.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, изразява становище за неоснователност на жалбата, по съображения в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и провери правилността на въззивното решение, на основание чл.290 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част, въззивният съд е приел за основателно направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, който, като пътник в участващо в произшествието превозно средство, е допуснал нарушение на чл.137а ЗДвП, изразяващо се в неправилно поставен предпазен колан. Преценявайки релевантни към чл.51, ал.2 ЗЗД факти и доказателствения материал по делото, решаващият състав е определил съпричиняването на резултата в равна степен с виновния за ПТП водач, като при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е отчетено и осъщественото от застрахователното дружество плащане в размер на 50 000 лв. В мотивите към решението е акцентирано на констатациите и изводите на медицинската травматологична експертиза според която, пътуващият на предната седалка на автомобила, при правилно поставен предпазен колан, не би могло да удари главата си в челното панорамно стъкло. Според вещото лице такъв удар е възможен само при повреден колан, вкл. и при съществуваща голяма хлабавина между колана и тялото на пътника. Въззивният съд е препратил и към мотивите на първата инстанция, на основание чл.272 ГПК.
Въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част – за разликата над 40 000 лева до 130 000 лева/ след приспадане на заплатено от застрахователя обезщетение/ е неправилно. При постановяването му е допуснато нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД и необоснованост на фактическите и правни изводи при произнасяне по надлежно релевираното от ответното застрахователно дружество защитно възражение за принос на пострадалото лице за настъпване на изключително тежките увреждания, довели до пълно инвалидизиране на ищеца.
С нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато пострадалият е допринесъл за увреждането. Приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. При обективното съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, намаляването на дължимото от делинквента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно поведение на пострадалото лице. Принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите, или е допринесло за механизма на увреждането. Или, от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди.
По обективният характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963 г., която не е съобразена изцяло от решаващия въззивен състав. В постановлението е акцентирано върху предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане – допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинната връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат. Във всички случаи обаче приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. Недопустимо би било приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД когато приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване, а е само предполагаем.
Горното разбиране последователно е застъпвано и в постановената по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС – решение по т.д.№ 35/2009 г. на ІІ т.о., на което касаторът се е позовал изрично, а така също и цитираните в определението за допускане на касационния контрол съдебни актове.
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е допуснал известно отклонение от задължителна съдебна практика/т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, прилагайки разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, без да е доказан по категоричен начин приноса на пострадалия за настъпване на вредите в обема, посочен от медицинските експертизи. По делото не са ангажирани надлежни доказателства от страна на застрахователното дружество във връзка с твърдяните обстоятелства, а именно, че уврежданията на ищеца/сега касатор/ са съпричинени от неговото поведение, изразяващо се в неправилно поставяне на предпазния колан при пътуване с лекия автомобил на виновния за произшествието водач. При произнасяне по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, решаващият състав е преценявал единствено медицинската екпертиза, изготвена от вещо лице ортопед – травматолог, като заключението е дадено въз основа на получените от Р. Г. увреждания. Както е видно от представеното в първоинстанционното производство писмено заключение, изводите на вещото лице в известна степен са повлияни от доказателства, събрани в наказателното производство/ разпит на свидетели и медицинска експертиза/. Същевременно, съдът не е отчел известното противоречие в допълнително дадените от вещото лице отговори на поставените от страните въпроси при приемане на заключението. Това противоречие е свързано с констатирани в първоначалната епикриза на ищеца множествени счупвания на ребра и становището на вещото лице, че такива биха могли да се получат при поставен предпазен колан.
При тези данни, настоящият съдебен състав не споделя извода на въззивната инстанция за наличие на предпоставките за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, след като възражението на застрахователя за съпричиняване не е доказано по категоричен начин. Обективният принос на пострадалия за настъпване на вредите не е безспорно установен и неправилно съдът, считайки, че най-вероятно ищецът е пътувал с неправилно поставен предпазен колан, което обяснява характера и тежестта на получената черепно-мозъчна травма, е направил незаконосъобразен и необоснован извод, че ищецът е съпричинил резултата в равна степен с виновния водач.
Предвид изложеното и с оглед висящността на делото само по отношение на съпричиняването, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да се отмени в частта, с която е намалено обезщетението за неимуществени вреди, поради приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.
При липса на категорично доказан принос от страна на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, на ищеца се дължи пълният размер на обезщетението за неимуществени вреди. От определения от съда общ размер – 180 000 лева следва да се приспадне заплатеното от застрахователя обезщетение в размер на 50 000 лева, като се вземе предвид и присъденото от въззивната инстанция обезщетение в размер на 40 000 лв., в която част решението е влязло в сила. Или, на касатора следва да се присъдят допълнително още 90 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от увреждането до окончателното плащане.
При този изход на делото, ответникът по касация следва да заплати на касатора разноски в размер на 300 лева, а по сметка на ВКС – държавна такса в размер на 3 600 лева.
Така мотивиран и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение


Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ решение № 926 от 30.05.2011 г. по в.гр.д.№ 1031/2010 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, втори състав, с което отхвърлен предявеният от Р. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 40 000 лв. до 130 000 лева, вместо което постановява:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Р. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], на основание чл.226 КЗ, допълнително сумата 90 000/деветдесет хиляди/ лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.06.2008 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Р. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] сумата 300/ триста/ лева разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата 3 600/три хиляди и шестстотин/ лева – държавна такса.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: