Р Е Ш Е Н И Е № 150 Гр. София, 17 октомври 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Я. Гебов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 623/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. А. Б. А., депозирана чрез защитника му – адв. Д. Т., против решение № 130/27. 03. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 34/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС). С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Сочи се, че материалният закон е приложен неправилно, тъй като не е отчетена съществуващата разлика между залегналите в Закона за културното наследство (ЗКН) понятия „културна ценност“, „движима археологическа културна ценност“ и „археологически обект“, а чл. 97, ал. 3 от ЗКН, с който е запълнена бланкетната норма на чл. 278, ал. 6 от НК не предвижда задължение, а само възможност за притежателя на културни ценности да ги регистрира. Изразява се несъгласие с изводите относно субективната страна на деянието и се настоява да бъдат възприети като достоверни обясненията на подсъдимия, съгласно които той е закупил инкриминираните монети от сайт за електронна търговия и не е имал съзнание, че държи археологически обекти. Твърди се, че съдът не е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 2 от НПК и не е положил усилия за разкриване на обективната истина, а по отношение на събраните доказателства е демонстрирал избирателен подход и ги е интерпретирал превратно. Възразява се и срещу заключението на археологическата експертиза. Поддържа се, че наложеното наказание е явно несправедливо и неправилно е определено при условията на чл. 54 от НК, тъй като не е съобразено, че са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане с указания за разпит на поименно посочени свидетели относно закупуването на инкриминираните монети и тяхната стойност, за оправдаване на подсъдимия или за намаляване на наказанието. В съдебно заседание защитникът на подс. А. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. А. А. се солидаризира с аргументите на своя защитник. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 05. 11. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 2531/2018 год., Софийски градски съд (СГС) , НО, 7 състав е признал подс. А. Б. А. за виновен в това, че на 08. 12. 2016 год. в [населено място], в апартамент, находящ се на [улица], държал повече от три археологически обекта – общо 1 059 броя монети и предмети на обща стойност 19 046 лева, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, поради което и на основание чл. 278, ал. 6, пр. 1 от НК вр. чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 3 000 лева, като го е оправдал по обвинението да е нарушил §. 5, ал. 1 и §. 6 от преходните и заключителни разпоредби на ЗКН. На основание чл. 66, ал.1 от НК съдът е отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода за срок от три години от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 278, ал. 7 от НК предметът на престъплението е отнет в полза на държавата. Съдът е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 130/27. 03. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 34/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд, е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. Доколкото обсъждането на доводите за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието е обусловено от наличието или не на съществени нарушения на процесуалните правила, то приоритетно разглеждане следва да получат именно възраженията, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт не дава основание да бъде възприета тезата за несъответствието му с изискванията на чл. 339 от НПК. С оглед правомощията си на втора поред първа инстанция апелативният съд е извършил собствен анализ на събраните по делото доказателства, вследствие на който се е солидаризирал с фактическите констатации на СГС и е достигнал до аналогични изводи относно съставомерността, правната квалификация на деянието и вида и размера на наказанието. Обсъдени са били и аргументите на защитата и са отразени съображенията на съда за отхвърлянето им като несъстоятелни. Несподеляеми са възраженията в касационната жалба срещу аналитичната дейност на контролираната инстанция. Твърденията за избирателно възприемане на едни доказателствени източници за сметка на обясненията на подсъдимия и за превратно интерпретиране на доказателства във вреда на А. не се основават върху материалите по делото. Изводът, че заявеното от подсъдимия е недостоверно, не е произволен и основаващ се на предположения. Като изходна база за тази констатация са послужили непоследователността и вътрешната логическа несъгласуваност на обясненията му и несъответствието им с останалите доказателствени източници. Обсъден е и представеният в досъдебното производство документ, касаещ покупка на предмети от сайт за електронна търговия и правилно е установено, че в него не се съдържа описание на закупените вещи като вид, количество и състояние, поради което е прието, че той удостоверява единствено финансовите взаимоотношения между страните по сделката, но не и нейния предмет. За заключението, че обясненията на А. обективират единствено неговата защитна позиция, от значение е било и състоянието, в което са открити артефактите при претърсването на дома му – с налепи от пръст и патина, предпоставящо скорошното им изваждане от земните пластове. Тук е мястото да се припомни, че не съществува процесуална възможност за удовлетворяване на настоятелното искане на защитата настоящият съдебен състав да пререши въпроса за достоверността на коментираното доказателствено средство. С изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, под която не попада разглежданият казус, касационната инстанция е съд само по правото и не може да установява нови фактически положения, нито да третира като отговарящи на обективната истина доказателства, които долустоящите съдилища са приели за неистинни, респ., да дава указания в тази насока. Неоснователен е и упрекът към апелативния съд, че не е положил дължимите усилия за установяване на правно значимите обстоятелства. Освен че обясненията на А. са концентрирани единствено върху монетите, но не и върху останалите твърде разнородни предмети, при разпита си той не е посочил, че твърдяната от него сделка е извършена с посредничеството на друго лице, нито пък че при доставката в дома му са присъствали негови роднини, близки или познати, които са възприели част от инкриминираните вещи, за да може разумно да се изисква от инстанциите по фактите да издирват тези лица и да проверяват твърденията му посредством други доказателствени средства. Разбира се, с оглед императивната разпоредба на чл. 107, ал. 4 от НПК основателността на доказателствените искания на страните не може да бъде поставена в зависимост от определен срок, но в случая разпитът на посочените в касационната жалба лица не е наложителен за разкриване на обективната истина, защото закупуването на монетите от сайт за електронна търговия само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че деянието е несъставомерно. Необходимо е освен това пратката да е придружена от съответния сертификат за произход, в който подробно са описани, конкретизирани и идентифицирани придобитите предмети. Претендираната отмяна на въззивното решение не може да бъде обоснована и с твърдения за прекомерно завишена оценка на предмета на престъплението. Паричната стойност на археологическите обекти е обусловена от тяхната принадлежност към една или друга историческа епоха, от състоянието, в което се намират при изземването им, от това дали са често срещани или не, от значението им за обогатяване и развитие на историческата наука. Ето защо за оценката им са необходими специални знания, поради което установяването на коментираното обстоятелство се извършва с експертиза, а не посредством разпит на свидетели. В същото време, вещите лица, изготвили заключението, приложено на л. 75 от ДП, са изследвали задълбочено представените им предмети. Същите са описани подробно и, основавайки се на тясно специализираната си подготовка и дългогодишния си професионален опит, експертите са дали ясен и изчерпателен отговор не само за естеството на предметите, но и за научната и паричната им стойност, а в съдебно заседание са пояснили, че избраният от тях метод е най-благоприятен за подсъдимия, докато при използване на цени от аукцион, каквото е било настояването на защитата, стойността на артефактите би била значително по-висока. При положение, че вещите лица убедително са защитили изводите си както относно естеството, автентичността и датировката на археологическите обекти, така и досежно стойността им, инстанциите по фактите законосъобразно са приели, че не са налице основанията на чл. 153 от НПК за назначаване на допълнителна или повторна експертиза. При правилно установената фактическа обстановка апелативният съд е приложил коректно материалния закон. Упражняваната от подсъдимия фактическа власт върху инкриминираните 1 059 предмета с безспорно доказаната характеристика на археологически обекти без същите да са надлежно регистрирани и идентифицирани и при ясно съзнаване на особеностите на държаните вещи и задължението за регистрацията им обосновава обективна и субективна съставомерност на деянието по чл. 278, ал. 6 от НК. Тезата на защитата за отсъствие на обективните и субективните признаци на състава на посоченото престъпление се основава на две опорни точки – различие в понятията „културна ценност“, „движима археологическа културна ценност“ и „археологически обект“ и правна възможност, а не задължение за притежателя на културни ценности да ги регистрира. Предложеният в жалбата прочит на специалното законодателство, отнасящо се до защита на културното наследство, не може да бъде споделен. Безспорно законодателят е предвидил отделна регламентация на археологическите обекти по смисъла на чл. 146, ал. 1 и сл. от ЗКН, изхождайки от позицията, че те са подкатегория на културните ценности, така както последните са определени в чл. 7 от ЗКН. От друга страна, според настоящия съдебен състав не може да бъде открита съществена разлика между движима археологическа културна ценност и археологически обект, доколкото и чл. 53, т. 1 от ЗКН, и чл. 146, ал. 1 от ЗКН акцентират върху две техни характеристики: 1. те представляват материални следи от човешка дейност и 2. те свидетелстват за бита, културата, поминъка и т. н. на населението в отминали епохи – предмет на изучаване от историческата и археологическата науки. Всъщност именно в разпоредбите на чл. 47, т. 1 от ЗКН (за недвижимите културни ценности) и 53, т. 1 от ЗКН (за движимите културни ценности) се предвижда, че една от разновидностите на културните ценности според научната и културната област, към която се отнасят, са движими и недвижими вещи, обект на археологията. Впоследствие в глава седма от ЗКН е детайлизиран редът за издирване, проучване и запазване на археологическото културно наследство. В същото време доводът за отсъствие на задължение за регистриране на движимите културни ценности, които едновременно с това представляват археологически обекти, би бил основателен единствено ако разпоредбата на чл. 97, ал. 3 от ЗКН се разглежда изолирано, без да се отчитат останалите норми от специалното законодателство, отнасящи се до опазване на археологическото наследство. Така, в чл. 2а, ал. 1 от ЗКН е предвидено, че културните ценности, археологически обекти по смисъла на чл. 146, ал. 1, произхождащи от територията и акваторията на Република България, са публична държавна собственост. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Наредба Н-3/03. 12. 2009 год. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности на идентификация по реда на наредбата подлежат движими вещи, които могат да се определят като културна ценност, а според изр. 1 на ал. 2 на задължителна идентификация подлежат движими вещи по ал. 1, които са държавна или общинска собственост. Наред с това на задължителна идентификация подлежат и движими вещи по ал. 1 – движими археологически обекти или движими археологически паметници на културата, върху които физически или юридически лица са установили фактическа власт до влизане в сила на ЗКН – чл. 4, ал. 3 от цитираната наредба. От изложеното следва, че възможността, визирана в чл. 97, ал. 3 от ЗКН, физически и юридически лица да поискат идентификация и регистрация на вещи или колекция от вещи се отнася до общата категория културни ценности, но не и за археологическите обекти – в този смисъл и Р. № 73/2016 год. по н. д. № 233/2016 год. на II н. о. При това положение, след като е приел принадлежност на инкриминираните археологически обекти към територията на страната, апелативният съд е направил законосъобразен извод, че подсъдимият не е изпълнил задължението си да поиска регистрацията и идентификацията им, с което е осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК. Несподеляеми са аргументите, че деянието е несъставомерно, тъй като попада под хипотезата на чл. 97, ал. 6 от ЗКН, предвиждаща изключение от задължението за регистрация, когато археологическите предмети, монети, монетовидни предмети и произведения на изобразителните изкуства са с произход от други държави, внесени са на територията на страната и са придружени с документ за произхода и за способа на придобиването им. Цитираната разпоредба е неприложима, тъй като писменото доказателство, на което се позовава защитата, не представлява сертификат за произход. Предназначението на изискуемия от чл. 97, ал. 6 от ЗКН документ е да удостовери легалното придобиване и внос в страната на културни ценности, респ., да осуети незаконния им износ от друга държава. Ето защо той трябва да бъде издаден от съответния компетентен орган на държавата, от която се изнасят културните ценности и следва да съдържа точно описание на обектите, за които е дадено разрешение да напуснат страната-износител. Този извод се налага при най-бегъл прочит на международните договори, уреждащи закрилата на културното наследство (вж. Регламент (ЕО) № 116/2009 на Съвета от 18 декември 2008 година относно износа на паметници на културата и Регламент за изпълнение (ЕС) № 1081/2012 на Комисията за целите на Регламент (ЕО) № 116/2009 на Съвета относно износа на паметници на културата, а в по-общ план – и чл. 6 от Конвенцията за мерките, насочени към забрана и предотвратяване на незаконен внос, износ и прехвърляне на правото на собственост на културни ценности). При положение че не притежава подобен документ, дори и да беше закупил археологическите обекти от интернет сайт, подсъдимият не може да се позове на изключението на чл. 97, ал. 6 от ЗКН и след като не е представил артефактите за регистрация и идентификация по реда на Наредба Н-3/2009 год., деянието му осъществява признаците на престъпление по чл. 278, ал. 6 от НК. Наред с това не бива да се забравя, че касационната инстанция е обвързана от фактите, приети от долустоящите съдилища, а сред тях не фигурира закупуване на инкриминираните монети от сайт за електронна търговия. Отделен е и въпросът, че обясненията на подсъдимия в тази насока касаят единствено монетите, но не и останалите артефакти – оловни печати, пръстени, апликации, гривни, токи, фибули, части от оръжия и др., поради което, дори и да беше приета за достоверна предложената от него версия, това би било основание само за частичното му оправдаване. Несъстоятелни са и възраженията срещу изводите на САС относно субективната страна на деянието. За наличието или липсата на умисъл се съди не по обясненията на подсъдимия, а по доказаните му действия. Именно предприетото от него почистване на част от артефактите, разгледано в светлината на дългогодишните му занимания с тази дейност в съвкупност със снабдяването му с необходимата литература и снимков материал законосъобразно са дали основание на съдилищата по фактите да приемат, че А. е съзнавал, че държи множество предмети, притежаващи характеристиките на археологически обект. Тук е мястото да се посочи, че твърденията за отсъствие на представи за задължителното регистриране на археологическите обекти, не водят до извод за несъставомерност на деянието не само защото долустоящите инстанции са преценили като недостоверни обясненията му, но и защото, и това е много по-важно, в случая се касае не за незнание на фактите, отнасящи се към състава на престъплението, а за незнание на закона, което никога не съставлява извинителна грешка и не представлява изключващо вината обстоятелство. Единствено за прецизност и пълнота на изложението следва да се отбележи констатираното от настоящия състав несъответствие между словесното изписване на обвинението, при което е посочено, че А. е държал повече от три археологически обекта, и дадената от прокурора правна квалификация на деянието по чл. 278, ал. 6, пр. 1 от НК, която визира основния състав на незаконно държане на нерегистрирани и идентифицирани археологически обекти. Това противоречие не може да обоснове отмяна на постановените съдебни актове не само защото съдът не би могъл да укаже на прокурора какво обвинение да повдигне, но и предвид забраната за reformatio in pejus. Нещо повече, разминаването между фактическо и юридическо обвинение очевидно е било съзряно от първостепенния съд, който е приел най-благоприятното за дееца и изрично е отбелязал при отмерване на наказанието, че го определя в рамките, предвидени за престъпление по чл. 278, ал. 6, пр. 1 от НК. По този начин и процесуалните права на подсъдимия са били гарантирани в максимална степен. На последно място, не беше констатирано и наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК. Защитата е настоявала за индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 от НК и пред двете инстанции по фактите, които законосъобразно са приели, че не са налице предпоставките за това. От своя страна настоящият касационен състав не намира основания, изводими от материалите по делото, да ревизира изводите им. Преди всичко следва да се посочи, че апелативният съд не е имал основание да третира като смекчаващо обстоятелство липсата на вредни последици от деянието, както настоява защитата, и това е така, защото поначало престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК е на просто извършване. В същото време, вярно е, че подс. А. е неосъждан и характеристичните му данни са добри. Това обаче са принципно изисквани и очаквани в обществото характеристики на личността и именно защото са норма, правило в обществения живот не притежават изискуемата от чл. 55 от НК изключителност и нетипичност. Недоброто състояние на част от артефактите – предмет на престъплението, макар да е смекчаващо отговорността обстоятелство, също не представлява изключително такова, доколкото това е обичайното положение при откриване на археологически обекти. Наред с това коментираните смекчаващи обстоятелства не могат да бъдат преценени и като многобройни, защото в количествено отношение не надвишават отегчаващите, а в качествено отношение не обосновават констатация, че и най-лекото наказание, предвидено за извършеното престъпление по чл. 278, ал. 6, пр. 1 от НК, се явява несъразмерно тежко. Последният извод се основава върху наличните отегчаващи обстоятелства, сред които въззивната инстанция законосъобразно е откроила значителния брой на държаните археологически обекти, както и високата им стойност. В допълнение към това следва да се посочи разнообразието от археологически обекти, държани от подсъдимия, не само като вид, но и като принадлежност към различни исторически епохи. С оглед изложеното настоящият съдебен състав прецени, че наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца и при индивидуализацията му са съобразени всички обстоятелства от значение за вида и размера му без едни от тях да бъдат надценени за сметка на останалите. Предвид тези съображения касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 130/27. 03. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 34/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.