О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 261 [населено място], 31.05.2017 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение,в закрито заседание на трети май, през две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д.№ 757 по описа за две хиляди и седемнадесета година, съобрази следното: Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. С. А. против определение № 488/09.02.2017 год. по ч.гр.д.№ 5910/2016 год. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено разпореждане от 07.11.2016 год., постановено по гр.д.№ 5910/2016 год. на Софийски градски съд. С потвърденото разпореждане е върната исковата молба на жалбоподателката, предявена срещу ЗК [фирма], по иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, за обезщетяване на неимуществени вреди в причинна връзка с ПТП, причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите лек автомобил, за което ПТП, с присъда по н.о.х.д. № 592/2014 год. на Силистренски районен съд, водачът М. Т. М. е признат за виновен в това, че е нарушил чл. 50 ал.1 от ЗДвП и чл.45 ал.2 от Правилника за приложението му и по непредпазливост е причинил на Д. С. А. значителни имуществени вреди, в размер на 6 460 лева - престъпление квалифицирано по чл.343 ал.1 б.”а” вр. с чл.342 ал.1 от НК. Жалбоподателката оспорва правилността на извода на въззивния съд, че доколкото предявеният от нея иск е за обезщетяване на неимуществени вреди и присъда за причиняване на такива срещу М. Т. М. няма постановена, то не е налице основание за освобождаването й от заплащане на държавна такса, на основание чл.83 ал.1 т.4 ГПК. Счита, че неправилно въззивният съд се е ръководил от вида на вредите и тяхната неидентичност със съобразените от наказателния съд, вместо от деянието, в резултат на които са причинени и което – като нарушение на ЗДвП и ППЗДвП - е признато за противоправно.Страната се позовава на относимост на мотивите по Решение № 3 по конституционно дело № 3/2008 год. на Конституционния съд на Република България и на признатата със същото изключителна социална значимост на защитаваните с исковете,визирани в чл.83 ал.1 т.4 ГПК, права, поради което и с разпоредбата се гарантира достъпа до правосъдие по същите . Ответната страна – ЗК [фирма] – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Намира разпоредбата на чл.83 ал.1 т.4 ГПК ясна и категорична в смисъла да се предостави облекчение за ищци, значителна част от фактическият състав на претенцията на които се явява доказан с влязла в сила присъда, така че предмет на доказване в гражданския процес остава единствено размерът на вредата, не и причинната връзка с деянието, признато за престъпление. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното : Нормата на чл.343 ал.1 б.”а” вр. с чл.342 от НК санкционира поведение, състоящо се в нарушение правилата за движение при управление на моторно превозно средство , с което по непредпазвилост са причинени значителни имуществени вреди. Видно от уредените в чл.343 вр. с чл.342 НК престъпни състави, причиняването на неимуществени вреди – средна или тежка телесна повреда или смърт , е квалифицируемо с различна от чл.343 ал.1 б.”а” НК правна норма, независимо от обстоятелството дали в резултат на същото престъпно поведение са настъпили и имуществени вреди.Въззивният съд е приел,че фактическият състав на престъплението за което ответникът е осъден с влязла в сила присъда, не обхваща причинени неимуществени вреди, каквито ищцата претендира. За да потвърди първоинстанционното разпореждане за връщане на исковата молба, поради неплатена държавна такса,при липса на основание за освобождаване ищцата от заплащането й по чл.83 ал.1 т.4 ГПК, въззивният съд е приел, че не е налице съвпадение между визираното от ищцата като деликт поведение и квалифицираното като престъпление деяние. Присъдата,обаче, няма да обвързва гражданския съд досежно причинната връзка между приетото за противоправно поведение / за която противоправност същата има обвързваща гражданския съд задължителна сила – чл.300 ГПК / и вредата, чието обезщетяване претендира ищцата . В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира въпроса „ за критериите и конкретността на преценката за наличие на предпоставките по чл.83 ал.1 т.4 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса, вкл. има ли значение вида на вредите, които се претендират„. Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК , с позоваване на социалната значимост на защитаваните с исковете, предвидени в чл.83 ал.1 т.4 ГПК,права, с цел осигуряване достъп до правосъдие. Твърди се и противоречие със задължителна за въззивния съд съдебна практика по въпроса за достъпа до правосъдие, но адекватно формулиран спрямо решаващите мотиви на въззивното определение въпрос, относим към този принцип, липсва. Въпросът, макар непрецизно редактиран , е ясен в смисъла си - дали вида на вредите, за които има влязла в сила присъда, е от значение за освобождаване на ищеца от държавна такса , съгласно чл. 83 ал.1 т.4 ГПК, по иск за обезщетяването на друг вид вреди, твърдени в причинна връзка със същото деяние, за което има влязла в сила присъда ? Въпросът покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като отговор на същия е обусловил решаващите мотиви на въззивното определение. Обоснован е и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, при липса на задължителна до момента практика по приложение на нормата и необходимостта от тълкуването й, досежно визираното в същата изискване за причинност на претендираните с иска вреди с „ престъпление, за което има влязла в сила присъда „. Съгласно чл.300 ГПК , влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, по отношение на това дали същото е извършено, дали е извършено противоправно и дали деецът е виновен. Деянието съставлява онова действие или бездействие на делинквента, което е обективирано в хипотезиса на нормата за съответното престъпление и чиито компоненти подлежат на установяване, за постановяване на осъдителна присъда в съответствие с конкретен наказателен състав.Когато деянието е санкционируемо като престъпление и с оглед настъпването на вреда и вида на вредата, предопределящ и различна наказателна отговорност за причиняването на различни по вид и тежест вреди, фактическият състав на деянието обхваща и нея самата / съставомерност на вредата /. Следователно, в тези случаи – на резултатни престъпления, в чийто фактически състав е задължително настъпването на вреда и квалифицирането им е съобразно вида и тежестта на същата, постановената присъда обвързва гражданския съд, съгласно чл.300 ГПК, и досежно конкретно установения вид вреда, но не и за всички възможни и други вреди от същото поведение на делинквента. Доколкото чл.83 ал.1 т.4 ГПК има засилена социална функция, като цели да облекчи защитата на действително потърпевши / а не субективно считащи се за пострадали / от определено деяние ищци, а доказателство за последното е единствено постановената присъда,то от значение за освобождаване на ищеца от държавна такса, съгласно чл.83 ал.1 т.4 ГПК, е необходимо съвпадение между вида на претендираните за обезщетяване вреди – имуществени или неимуществени и тези, признати като действително настъпили в причинна връзка с деянието на делинквента , за които има влязла в сила присъда, след като вида вреди съставлява елемент от подлежащия на доказване фактически състав на престъпление, квалифицирано с различна,спрямо квалифицирането на престъпление, причинило друг вид вреди, правна норма. От друга страна, разпоредбата освобождава от държавна такса при предполагана,с оглед влязлата в сила присъда, вероятна основателност на иска,доказването по който се предполага, че ще се ограничи до размера на дължимото обезщетение и в този смисъл производството по иска не би било обременително и за съда. При така даденият отговор, въззивното определение се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 488/ 09.02.2017 год. по ч.гр.д.№ 5910/2016 год. на Софийски апелативен съд. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 488/ 09.02.2017 год. по ч.гр.д.№ 5910/2016 год. на Софийски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :