Р Е Ш Е Н И Е № 18 гр. София, 28.05.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Теодора Стамболова при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Михайлова изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1206 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители - В. З. П. и А. З. Д., против решение № 364 от 25.07.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 722/2017 г. В жалбата се твърди, че решението е постановено при нарушение на закона и съществени нарушения на процесуалните правила – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Подкрепя се с доводите, че въззивният съд превратно е тълкувал доказателствата и е пропуснал да обсъди някои от тях; достигнал е до изводи, които са в противоречие и с експертните разяснения, че при продължаване на движението на автомобила направо не би последвал удар с велосипедиста; приложил е неправилно закона, приемайки случайно деяние по чл. 15 НК, въпреки допуснатото нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДП, тъй като подсъдимият Л. се е движел със скорост, която не му е позволявала да спре в зоната на видимост от късите светлини на фаровете, а според автотехническата експертиза пътнотранспортното произшествие не би настъпило при правилно подбрана от водача скорост на движение от 63 км/ч или по-ниска. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание повереникът (адв. Н.) на частните обвинители поддържа жалбата по писмено изложените съображения. Защитникът на подсъдимия (адв. П.) настоява решението да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Счита, че Софийският апелативен съд, въз основа на прецизно извършен анализ на доказателствата, е достигнал до верния извод за отсъствието на нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДП. Подсъдимият не е могъл и не е бил длъжен да предвиди внезапно възникналата опасност, каквато е била неправомерно движещият се велосипедист на това място от пътя. Опасността се е появила по време, докато водачът на автомобила е осъществявал маневрата изпреварване и при движението му с по-висока скорост той е бил длъжен и е могъл да се съобрази единствено с моторното превозно средство, което задминавал, а не с пострадалия, допуснал многобройни нарушения по Закона за движение по пътищата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, намери следното: С присъда № 1808 от 30.03.2017 г. на Благоевградския окръжен съд по н. о. х. д. № 399/2016 г. подсъдимият Г. Д. Л. е признат за невинен в това, на 23.08.2014 г., на главен път Е-79 в района на км. 361+800, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „П. П.” с рег. [рег.номер на МПС] , в посока Благоевград – София, да е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 ЗДП, като при избиране на скоростта не се е съобразил с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост и по непредпазливост е причинил смъртта на З. А. Д., поради което е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК. С решение № 364 от 25.07.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 722/2017 г. присъдата е потвърдена. Касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Мотивите не позволяват да се проследи пътят, по който Софийският апелативен съд е вървял при формиране на вътрешното си убеждение, за да достигне до постановеното с диспозитива на обжалваното решение. Макар пространни и засягащи различни аспекти от поведението на подсъдимия в създалата се пътна ситуация, от тях не личи въззивната проверка да е обхващала самостоятелно и ефективно изследване на деянието, за което е било повдигнато обвинение. То е включвало в достатъчна степен текстово конкретизирано нарушение на правилото по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП, обезпечаващо безопасността на движението - на задължението на водача на моторното превозно средство при избиране на скоростта да се съобрази и с конкретните условия на видимост (интензивно движение не е било констатирано). По този начин съдът не е изпълнил надлежно и процесуално си задължение по чл. 339 НПК да отговори на последователно навежданите доводи в този смисъл от страна на частните обвинители. Според съдържанието на въззивното решение, Софийският апелативен съд е възприел фактическите положения, които били установени и от първоинстанционния съд, че на посочената дата, около 21.00 ч., подсъдимият Л. управлявал лек автомобил „П. П.” по път извън населено място със скорост от 86,4 км/ч в дясната лента от двулентовото платно за движение в неговата посока, ограничено от двете страни с мантинела; че видимостта му напред, осигурявана само от включените къси светлини на фаровете на моторното превозно средство, е била на разстояние от около 50-55 метра; че с посочената скорост в района около мост, където мантинелата била прекъсната заради електрически стълб, подсъдимият Л. предприел изпреварване на автомобила пред себе си и преди окончателно да се престрои обратно в дясната лента забелязал проблясък от светлина, на който реагирал от 57,7 метра с натискане на спирачките и завиване на волана наляво; че на разстояние от 63,3 метра настъпил удар с пострадалия Д., който пресичал платното за движение, косо, отляво надясно, с технически неизправен велосипед (оборудван само със светлоотразител на задния калник в нарушение на чл. 79 ЗДП); че при скоростта от 86,4 км/ч (преди употребата на спирачки) дължината на опасната зона на автомобила, управляван от подсъдимия е била 91 метра; че в района на местопроизшествието се намирали само три леки автомобила, движещи се в колона един след друг и трафикът не бил натоварен. Въз основа на установените по делото факти, Софийският апелативен съд е направил последователно няколко извода, а именно: Първо, при движение на автомобила в рамките на максимално допустимата по чл. 21 ЗДП скорост до 90 км/ч и независимо от своевременната реакция за нейното намаляване от момента, в който възприел присъствието на велосипедиста на платното за движение (на 57, 7 метра), ударът е бил непредотвратим от подсъдимия чрез аварийно спиране поради по-голямата дължина на опасната зона (91 метра) в сравнение с отстоянието от 63,3 метра до мястото на удара. Второ, невъзможност водачът на моторното превозно средство да спре в осветеното пространство от 50-55 метра напред от късите светлини на фаровете при скоростта му от около 86 км/ч. Трето, подсъдимият „технически” не е могъл да избегне удара и чрез завиване надясно, в какъвто случай би настъпил сблъсък между управлявания от него лек автомобил и автомобила, който е изпреварвал. При установените фактически положения е достигнал до обобщаващото заключение за случайно деяние по чл. 15 НК, тъй като подсъдимият практически не е могъл да възприеме пострадалия при условия, позволяващи избягване на пътнотранспортното произшествие и не е бил длъжен да предвиди появата на велосипедиста на това място от пътя, в чието неправомерно поведение като участник в движението е открил единствената причина за транспортната злополука, довела до смъртта му. Мотивите на Софийския апелативен съд, че деянието се явява случайно събитие по смисъла на чл. 15 НК не могат да бъдат възприети. Те са изцяло построени на пропуска да се даде точен, изчерпателен и недвусмислен отговор на основния въпрос по делото – допуснал ли е подсъдимият Л. нарушение на чл. 20, ал. 1, изр. 1 ЗДП в причинна връзка с общественоопасните последици – смъртта на пострадалия Д.. Въпреки направения извод въз основа на установените факти, че при развитата скорост от около 86 км/ч късите светлини на фаровете на автомобила не са осигурявали възможност на подсъдимия за спиране в границите на осветеното пространство, напълно неразбираемо остава защо въззивният съд е счел, че липсва виновно нарушение на посоченото правило за движение (чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП), което да се е изразило в избора на несъобразена скорост с конкретните условия на видимост при движение през тъмната част на денонощието. Очевидно е, че аргументацията не може да се изчерпва с въведеното като решаващо разбиране на въззивния съд за законосъобразно използване на светлините при движение по неосветен участък от пътя, съблюдавайки изискванията на чл. 70 ЗДП (поначало извън обвинението). По същата линия, мотивите не съдържат фактическа констатация относно величината на скоростта, която водачът на моторното превозно средство е трябвало да подбере, отчитайки обективно съществуващите условия на видимост, и произтичащи от нея съдебни разсъждения. Това прави невъзможна преценката на довода на жалбоподателите, че съдът е пропуснал да обсъди внимателно, обстойно и в цялост заключението на експертите, според които ударът с пострадалия бил предотвратим при скорост от 63 км/ч или по-ниска. Разрешаването на въпроса допуснал ли е подсъдимият виновно нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП има определящо значение за приложението на чл. 15 НК. Разпоредбата от ЗДП задължава водача на моторно превозно средство да избере скорост, съобразена с отрицателното влияние на всички онези фактори, които усложняват конкретната пътна обстановка, за да може да спре пред всяка предвидима опасност на пътя и предотврати настъпването на пътнотранспортно произшествие (общественоопасните последици). Няма основание за хипотезата на чл. 15 НК, когато той предварително не е изпълнил това свое задължение и поради движението с несъобразена скорост, в т. ч. със зоната на видимост, сам се е поставил в ситуация на невъзможност да предвиди и предотврати пътнотранспортната злополука. В този смисъл трайно е ориентирана съдебната практика на ВС и ВКС и няма причина да не бъде подкрепена (напр. Решение № 44/85 г., Решение № 23/87 г., Решение № 154/2000 г. и др.). Неясните и непълни мотиви, в които липсва и отговор на основен довод, касаещ отговорността на подсъдимия, е равносилно на липса на мотиви - касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК, чиято безусловна и единствена последица е отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 364 от 25.07.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 722/2017 г. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд от съдебно заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: