Р Е Ш Е Н И Е № 546 гр. София, 20.02.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна колегия, II н.о., в съдебно заседание на девети декември двехиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лиляна Методиева ЧЛЕНОВЕ: Теодора Стамболова Галина Захарова при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдията Лиляна Методиева н.дело №1998/2013 год. Производството по чл. 346 т.1 от НПК е образувано по касационна жалба на подсъдимия К. Д. Ф., подадена в срок чрез защитника му адв. И. П., против въззивно решение № 47 от 26.07.2013 год. постановено по ВНОХ дело № 208/2012 год. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се поддържат всички касационни основания по чл. 348 от НПК, като се излагат съображения за допуснати нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване процесуалните права на подсъдимия и до неправилно приложение на материалния закон с осъждането му по обвинението и за явна несправедливост на наказанието. В условията на алтернативност се иска въззивното решение да бъде отменено и да бъде оправдан, а гражданския иск отхвърлен или делото върнато за ново разглеждане от друг състав, или да бъде изменено като наказанието и присъдените обезщетения бъдат намалени по размер. В съдебно заседание жалбоподателят лично и чрез защитниците си поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Гражданските ищци и частни обвинители чрез повереника си изразяват становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 от НПК изцяло провери правилността на обжалваното въззивно решение, за да се произнесе констатита следното: С присъда № 219 от 3.10.2011 год. постанована по НОХ дело № 872/2006 год. Благоевградският окръжен съд е признал подсъдимия К. Д. Ф. за виновен в това, че на 18.11.2005 год. на околовръстен път гр. Н. Искър ІІ-19 на километър 30, при управление на лек автомобил марка “А.” модел “А8” с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по чл. 20 ал.2 и чл. 23 ал1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – на Ж. Ц. Й. на 45год. от гр.Н. Искър и на Д. В. Д. на 40 год. от село Пр., общ. С., поради което и на основание чл. 343 ал.3 пр.4 б.”б” във вр. с ал.1 б.”в” във вр. с чл. 342 ал.1 пр.3 и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66 ал.1 от НК е отложил изтърпяването му с изпитателен срок от четири години от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия от правото да управлява МПС за срок от три години. С присъдата съдът е осъдил подсъдимия да заплати на Д. Н. и на Ел. Д. лично за себе си и като майка и законна представителка на малолетното си дете Т. Д. Д. сумите по 30 000лв на всеки от тримата, ведно със законната лихва считано от деня на увреждането, като гражданските искане за разликата до пълните им размери е отхвърлил. С въззивно решение № 47 от 26.07.2013 год. постановено по ВНОХ дело № 208/2012 год. Софийският апелативен съд е потвърдил присъдата в наказателната част, а я е изменил в гражданската част, като е увеличил размерите на присъдените обезщетения в полза на гражданските ищци Д. С. Н. и Т. Д. Д. на по 40000 лв. Касационната жалба е неоснователна. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон се мотивира с пороци при формиране волята на съда при установяване на фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Съображенията му са идентични с поддържаните пред въззивната инстанция в подкрепа на оплакванията му против правилността на присъдата и по същество се свеждат до това, че по основният въпрос за авторството на деянието въззивният състав е достигнал в отклонение с процесуалните си задължения, като не е подложил на детайлен анализ всички събрани доказателства, не е констатирал съществените противоречия в експертните заключения и вместо да ги отстрани по предвидения в НПК ред, без основание е кредитирал само тези от тях обслужващи обвинителната теза и това е довело до неправилно приложение на материалния закон с осъждането му, защото съставомерния резултат се намира в причинна връзка единствено с поведението на другия водач. Оплакването не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. Производството пред Софийския апелативен съд е образувано по жалби на частните обвинители и граждански ищци и на подсъдимия срещу постановена от Благоевградския окръжен съд осъдителна присъда. От подсъдимия са поддържани доводи за необоснованост, нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието, а в допълнително изложение на защитника му са развити конкретни съображения, че събраният доказателствен материал ценен в неговата съвкупност не подкрепя критериите за доказаност на обвинението по чл. 303 от НПК, като не само че вината му не е доказана по несъмнен и категоричен начин, но са налице сериозни и обосновани съмнения относно случилото се на пътя и конкретно за негово виновно поведение, което да е в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Въззивният състав не е изпълнил формално задълженията си по чл. 313 и чл. 314 от НПК при проверката на правилността на невлязлата в сила присъда. Не се е отнесъл безкритично към доказателствената дейност на контролирания от него съд, свързана с обективното изясняване на делото. Отчитайки затрудненията, при които е бил поставен предвид противоречивите заключения установяващи коренно различни механизми на пътнотранспортното произшествие, както и недостатъчно пълното аргументиране от вещите лице при отговорите на част от поставените им задачи е назначил и изслушал нова експертиза, който е възложил на едната от изслушаните в първата инстанция петорни автотехнически експертизи, назначил е и изслушал трасологична експертиза. Допълнително събраните от него доказателства, както и събраните в първата инстанция е оценил в логическата им връзка и не е имал основание да направи различна преценка за тяхната надеждност и други фактически констатации за механизма, по който е причинена смъртта на водача и пътника в лекия автомобил “Ф. П.”, както и да възприеме тезата на подсъдимия, че автомобилът, управляван от пострадалите го настигнал и предприел опит да го изпревари, при което го ударил силно отляво и го изтласкал надясно от пътното платно. Изложените съображения, че въпреки оскъдната доказателствена съвкупност, липсата на очевидци и на единия от автомобилите, участвали в конфликта, първоинстанционният съд е взел всички мерки за закриване на обективната истина със средствата и по реда предвиден в НПК, са направени след обективен анализ на данните по делото. По експертен път точно е установил механизма на настъпване на ПТП, като е изпълнил задълженията си по чл. 305 ал.3 от НПК и е посочил установените обстоятелства, доказателствата, които ги подкрепят и правните си изводи. Решението си за потвърждаване на присъдата въззивният състав е взел по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като е посочил основанията, поради което не приема за основателни доводите в подкрепа на жалбата на подсъдимия и е отговорил на всички релевирани от него оплаквания. Въззивният състав без основание е упрекнат, че е възприел неправилния подход на решаващия съд, който е нарушил правилата за формиране на волята си, без да притежава необходимите специални знания е влязъл в прерогативите на вещо лице и вместо да изясни в пълнота интересуващите процеса факти относно местоположениета на двата автомобила на пътя чрез назначаване на съответна разширена експертиза, е обсъждал правилността на отделните експертни заключения и е кредитирал само тези, чиито изводи подкрепят наличието на виновно поведение на подсъдимия. В дейността по установяване на фактите относно скоростта на движение на участващите в конфликта автомобили и поведението на пътя на водачите им първоинстанционният съд е бил затруднен от липсата на очевидци, на единия от автомобилите и от оскъдната останала доказателствена съвкупност, но не се е отклонил от задълженията си по чл. 13 и чл. 14 от НПК. Проследявайки развитието на процеса следва да се посочи, че след изслушването на първоначалното и допълнително заключение на вещото лице М., назначено в досъдебното производство и изразеното несъгласие от защитника на подсъдимия с изводите му е назначил тройна, а след това последователно две петорни автотехнически експертизи. Всяко едно от експертните заключения е изслушал с еднакво внимание, без да ограничава правото на страните да поставят на вещите лица допълнителни въпроси и да изразяват становище по правилността на изводите им. Много внимателно и без да проявява поддържаната от жалбоподателя тенденциозност на стр.12-18 от мотивите към присъдата ги е подложил на детайлен анализ в корелация с останалите събрани по делото доказателства, в това число протокола за оглед на местопроизшествието и приложената към него скица, деформациите на автомобилите, заключението на химическата експертиза. Решението да кредитира първоначалното заключение на вещото лице М. и на вещите лица П., К., Д. и П. от последната петорна автотехническа експертизи, а да отхвърли останалите експертни заключения, не е произволно. Наличието на специални знания от експерта, а по делото не е оспорена компетентността на нито едно от вещите лица, не е основание за безкритичното възприемате на заключенията им. Законодателят изрично е посочил в чл. 154 от НПК, че експертното заключение не е задължително за съда, а доколкото по делото по реда на чл. 305 ал.3 от НПК са изложени подробни съображения в подкрепа на взетото решение, отразяващи вътрешното му убеждение, неоснователен се явява довода за избирателност в доказателствения анализ, който не е коригиран от въззивната инстанция. С оглед на възприетите по делото факти, че движейки се със скорост 99-110 км/час подсъдимият не забелязал навреме движещият се пред него лек автомобил “Ф. П.”, а когато го възприел задействал аварийно спирачната система и направил опит да завие наляво за да избегне удара, но не успял да предотврати сблъсъка, като го ударил в задния десен ъгъл, че в резултат на този удар автомобилът бил тласнат напред и завъртян на дясно, излязъл с по-голяма част от габарита си по широчина извън пътното платно, ударил се в предпазната мантинела и започнал да я бута, което забавило скоростта му, че отново бил застигнат от автомабила управляван от подсъдимия, който също бил променил траекторията си на движение в дясно, при което последвал втори удар между тях,че автомобилът на пострадалите се ударил в друга мантинела, поставена на банкета, чиито край проникнал в него, че двата автомобила напуснали платното за движение и запознали да се свличат по стръмния скат на пътя до окончателното им спиране, че пострадалия Д. бил изхвърлен от атвомобила, като той и пострадалия Й. получили тежки и несъвместими с живота увреждания и починали на място, материалният закон е приложен точно и деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 343 ал.3 пр.4 б.”б” от НК. Налице са всички съставомерни признаци от състава на това престъпление. За да се приеме, че водачът на моторно превозно средство не действа виновно при настъпването на общественоопасните последици е необходимо да е изпълнил предписаните му от правните норми задължения като участник в движението, вменени му от обвинението, в рамките на което е осъществил правото си на защита. Преди всичко е длъжен да управлява превозното средство със скорост съобразена с пътните условия, която би му дала възможност във всеки момент, когато възникне опасност за движението да я намали или да спре, както и да наблюдава пътната обстановка и да реагира на всяка опасност застрашаваща неговата безопасност и тази на останалите участници в движението. Задължението му включва и наблюдение на попътно движещите се пред него автомобили с оглед преценка на скоростта, с която се движат и осигуряване на необходимата дистанция, даваща му възможност да избегне удара. Очевидно по делото подсъдимият не е изпълнил тези свои задължения, вменени му с разпоредбите на чл. 20 ал.2 и чл. 23 ал.1 от ЗДвП. Законосъобразен е изводът, че нарушението на правилата за безопасност на движението регламентирани и тези норми е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Доводът на жалбоподателя, че очертаната законодателната уредба на режима на скоростта, ясно разграничаваща превишената от несъобразената скорост по делото недопустимо е игнорирана, като движението със скорост над маскимално разрешената, каквото нарушение в действителност е извършено е смесено с движение със скорост несъобразена с конкретните пътни условия, е неоснователен. Действително нормите на чл. 20 ал.2 и на чл. 21 от ЗДвП се намират в конкуренция помежду си и съответното нарушение на режима на скоростта може да бъде квалифицирано само по едното от тях, но по делото такова смесване не е направено. На подсъдимия е предявено обвинение само за управление на автомобила с несъобразена с пътната обстановка скорост и по това обвинение е осъден. Превишената скорост винаги е несъобразена с оглед житейски и научно обоснованата максимално допустима/разрешена/ скорост. Превишавайки максимално допустимите стойности водачът на моторно превозно средство винаги се поставя в невъзможност да реагира адекватно на конкретната пътна обстановка. Доколкото се движел със скорост, която не му е дала възможност при възприемане на автомобила пред себе си да изпълни удачно маневрите, предотвратявайки конфликта с преднодвижещия се автомобил, точно е квалифицирано допуснатото нарушение. Неоснователен е и довода, че нормата на чл. 23 ал.1 от ЗДвП е приложима само при промяна на скоростта на движещия се отпред автомобил, а по делото липсват фактически констатации за такова поведение от застигнатия автомобил на пострадалите. По делото са изложени фактически данни, че дистанцията между двата автомобила не е била достатъчна за безопасното им придвижване по пътя и за предотвратяване конфликта чрез аварийно задействане на спирачната система и това е наложило отклоняването му в ляво. Оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационното основание по чл. 348 ал.2 от НПК не се подкрепя от данните по делото. На по-голяма част от доводите на жалбоподателя, свързани с формиране вътрешното убеждение на въззивния състав беше отговорено във връзка с приложението на материалния закон, а останалите са неоснователни. Производството пред Софийския апелативен съд е проведено по реда на глава двадесет и първа от НПК, без да са допуснати каквито и да било нарушения, а още по-малко съществени нарушения от категорията на посочените в чл. 348 ал.3 от НПК, довели до ограничаване процесуалните му права. Съдът е осигурил на страните справедлив процес, като е изслушал доводите им против правилността на присъдата, попълнил е делото с доказателства, дал е на подсъдимия последна дума. Съдебният акт е изготвен по начин позволяващ да се разбере волята му по двете жалби, като не съдържа вътрешни противоречия по приетите факти и приложението на материалния закон, в какъвто смисъл са доводите на жалбоподателя. Действително на л. 19 от мотивите е формирана воля за осъждане на подсъдимия и за нарушение на правилата за движение регламентирани в чл. 20 ал.1 от ЗДвП, за което е налице съответно искане във въззивната жалба на частните обвинители, а такова осъждане в диспозитива няма, но нарушението, което е в полза на подсъдимия не подлежи на коригиране по реда на отмяната и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав, доколкото настоящото производство е образувано само по негова жалба. Конкретни съображения в подкрепа на оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационното основание по чл. 348 ал.1т.3 от НПК от жалбоподателя не се поддържат в жалбата, а в писмените бележки на един от защитниците му. В този смисъл е изложеното съображение, че съдът не е преценил възможността за индивидуализация на наказанието под предвидения за престъплението минимум при условията на чл. 55 ал.1т.1 от НК, като не е е отчел наличието на едно изключително по своя характер смекчаващо обстоятелство, а именно изминалия продължителен период от време между извършването на деянието и реализирането на наказателната отговорност. Такова нарушение по делото не е допуснато, като първоинстанционният съд е отчел изминалите шест години от извършването на деянието, като обстоятелство, което смекчава наказателната отговорност, но е отказал да го прецени като изключително смекчаващо обстоятелство, правещо несъразмерно тежко минималното наказание от три години лишаване от свобода. Въззивната инстанция мотивирано е възприела извода му, както за размера така и за начина на изтърпяване на наказанието. Правилно е приела, че наказанието от три години лишаване от свобода без ефективно изтърпяване е съответно на извършеното деяние и данните за личността му, преценени и през призмата на извършеното деяние. Наказание в този размер и начин на изтърпяване е необходимо за постигане поправителното и възпиращо въздействие върху подсъдимия с оглед мотивиране на поведение към съблюдаване на законите, така и за постигане на предупредително въздействие върху останалите членове на обществото. Подсъдимият е предаден на съд по-малко от една година след извършване на деянието, а забавеното разглеждане на делото в съдебната фаза на процеса правилно е прието, че се дължи на сложността при изясняване на фактите. Европейският съд по правата на човека изрично е посочил сложността на делото като един от критериите за преценка по чл. 6 т.1 от Европейската конвенция за правата на човека за разглеждане на делото в разумен срок От развитието на процеса в двете съдебни инстанции не може да се направи извод, че съдилищата ненужно са протакали и забавяли решаването на делото. Продължилото пет години съдебно производство в първата инстанция е обусловено от необходимостта да се осигури правото на защита на подсъдимия, включително чрез назначаване на вещи лица, притежаващи необходимата квалификация и да им се осигури възможност да изготвят експертните си заключения. Неоснователно е и искането за изменяване на въззивното решение в гражданската му част. Съпругата и децата на пострадалите са от кръга на лицата, които могат да претендират заплащане на обезщетение за изживяните болки и страдания от смъртта на пострадалите. Коригираните от въззивната инстанция размери не са явно несправедливо завишени и въззивното решение в тази му част не е постановено в отклонение с принципа за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Пострадалите са загубили живота си в разцвета на своите сили, като са работили и са оказвали морална и материална подкрепа на близките си. Малолетното дете на пострадалия Д. до края живота си е лишено от родителски грижи, внимание и подкрепа, а всичко това за него представляват неимуществени вреди, които подлежат на обезвреда, поради което не може да се приеме, че сумата 40 000лв. е прекомерно завишена. Начинът по който пострадалите са загубили живота си, телесните им увреждания, травматичното откъсване на крака на Д., също се обхваща от емоционалните преживявания на близките им и не може да бъде игнориран при определяне размерите на обезщетенията, поради което и това обстоятелство точно е отчетено от въззивния състав. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на въззивното решение на Софийския апелативен съд не са допуснати поддържаните от жалбоподателя нарушения и следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354 ал.1т.1 от НПК Р Е Ш И: Оставя в сила въззивно решение № 47 от 26.07.2013 год. постановено по ВНОХ дело № 208/2012 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена в наказателната част присъда № 219 от 3.10.2011 год. по НОХ дело № 872/2006 год. на Благоевградския окръжен съд и изменена в гражданската част, като гражданските искове за неимуществени вреди на Д. С. Н. и Т. Д. Д. са увеличени до сумите по 40 000лв. за двамата. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: