О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 374

гр. София, 15.05.2020 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 10 февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА

като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3867 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца К. Т. И., чрез адв. Н. В. срещу решение от 11.07.2019 г. по в.гр.дело № 93/2019 г. на Монтанския окръжен съд, с което е обезсилено решение № 520/10.11.2017 г., постановено по гр.дело № 1428/2017 г. на Монтанския районен съд като недопустимо постановено по нередовна искова молба и е прекратено на основание чл.129,ал.3, вр.ал.4 ГПК производството по делото, образувано по искова молба на К. Т. И. срещу В. И. В. с предмет прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт /№//29.11.2016 г. и договор за замяна на недвижим имот, сключен с нотариален акт /№//03.11.2016 г., съединен с иск с правно основание чл.108 ЗС за отстъпване на собствеността и предаване на владението върху недвижимите имоти и е осъден К. Т. И. да заплати на В. И. В. сумата 800 лв. разноски по делото. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и делото да се върне на въззивния съд за продължаване на процесуалните действия по подадената въззивна жалба.
В изложението са формулирани въпросите:1. Жалбоподателят сочи, че въззивното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС и е цитирал т.решение № 3/29.11.2012 г. по т.дело № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.решение №1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 Г. на ОСГК на ВКС, т.решение № 2/02.07.2004 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа, че е налице съществено противоречие между мотивите на МОС и предмета на предявения от жалбоподателя иск – за какво се отнася:за пълномощното или за трите сделки обективирани в двата процесни нотариални акт, записани в исковата молба и в началото на мотивите на обжалваното решение. Счита, че съобразно обстоятелствената част и петитума на исковата молба предмет на делото са процесните три сделки, обективирани в двата нотариални акта. Поддържа, че с подадената молба по указания на ВКС подробно и ясно е изложил фактическите основания на които основава пороците на сделките и е посочил, и правните норми, които са приложими, и ясно е посочил своите искания/търсената защита/, като е поискал МОС да се произнесе за тях в условията на кумулативност, като е посочил поотделно всяко едно искане, отправено към съда и основанието за него в отделни точки. Сочи, че твърдението за измама не е въведено допълнително, тъй като произтича от вече описаното в обстоятелствената част на исковата молба фактическо положение, преди дадените от ВКС указания за уточнение на иска. Според жалбоподателя тези въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 2. Допустимо ли е други основания за нищожност на договори, различни от заявените основания с посочени правни квалификации пред първоинстанционния съд да бъдат заявени пред въззивната инстанция за първи път, ако тези основания произтичат от вече описано фактическо положение в обстоятелствената част на исковата молба, подадена пред първоинстанционния съд и преди дадените от ВКС указания за уточнение на иска, 3. Допустимо ли е да се извършва сделка с пълномощно, с което са дадени права едновременно за сключване на възмездна и безвъзмездна сделка с един и същи имот/и /в първия случай се получава нещо от праводателя, а във втория не се получава нищо в полза на праводателя/. 4. Така дадени права не сочат ли, че упълномощителя не знае реално какво прави с имуществото си и след като волята му е рязко противоречива /по отношение на самия него и на неговата собственост и на приходите му и/или загубите му от тази негова собственост/, това не е ли основание да се смята, че упълномощителят, макар и в психично здраве не знае какви действия извършва и не разбира свойството и значението на правата, които дава на упълномощения, които права рефлектират положително или отрицателно върху имущественото му състояние/благополучие/ в неговия, на упълномощителя патримониум. Сочи, че втори, трети и четвърти въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба В. И. В., чрез адв. Н. А. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима.
Производството пред настоящата инстанция е второ по ред след постановено решение № 55/22.03.2019 г. по гр.дело № 2581/2018 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК. С цитираното решение е обезсилено решение от 27.02.2018 г. по гр.дело № 545/2017 г. на Монтанския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 520/10.11.2017 г. по гр.дело № 1428/2018 г. на Монтанския районен съд, с което са отхвърлени, като неоснователни предявените от К. Т. И. срещу В. И. В. искове с правно основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 18/2016 г. и договор за замяна на недвижим имот – 1/6 ид.част от нива с площ от 3.444 дка с 2 куб.м.дърва за огрев, сключен с нот.акт № 135/2016 г. и иск с правно основание чл.108 ЗС за отстъпване на собствеността и предаване на владението върху същите недвижими имоти, и искане за отмяна на посочените нотариални актове. С решението на състава на ВКС е прието, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба – по исковете за недействителност на разпоредителните сделки и е постановил процесуално недопустимо решение. С оглед на това въззивното решение е обезсилено и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на МОС.
В изпълнение указанията на ВКС, с определение от 01.04.2019г. въззивният съд е оставил исковата молба без движение с указания до ищеца К. И. да отстрани констатираните в обстоятелствената част на определението нередовности на исковата молба, като изложи ясни и пълни фактически основания за пороци на сделките и съответно на тях искане за защита. В мотивите на това определение съдът е установил, че от изложените от фактическа страна обстоятелства в исковата молба не може да се определи еднозначно поради какви пороци на оспорените сделки ищецът претендира недействителността им – от една страна се поддържа, че са сключени от представител в нарушение на дадената представителна власт, а от друга, че не са получени от ищеца като прехвърлител дължимите по договорите престации, като с последното основание се твърди нищожност поради нарушение на закона. Съдът е констатирал и противоречие между твърдените от фактическа страна обстоятелства за наличие на пълномощно и извършване на сделките в нарушение на дадените права по пълномощното, съответно при липса на съгласие и искането за защита за обявяване нищожност поради нарушение императивни норми на чл. 183 и чл. 222 ЗЗД.
В срока за изпълнение указанията на съда, ищецът чрез процесуалния представител адвокат Н. В. е подал молба вх.рег. № 1528/2019г. от 15.04.2019г..
Прието е, че решението на Районен съд [населено място] е валидно, но недопустимо като постановено по нередовна искова молба, че нередовността на исковата молба не е отстранена и след изричните указания на въззивния съд, дадени по реда на чл. 129,ал. 1 ГПК.
Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 127,ал.1,т.4 и т. 5 от ГПК, според които в исковата молба ищецът следва да изложи обстоятелствата, на които се основава иска и съответно на тези обстоятелства искане за защита. Приел е, че фактическите твърдения на ищеца следва да са ясни и конкретни , съответни на искането за защита, тъй като предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните с оглед диспозитивното начало, основен принцип в гражданския процес – чл. 6 от ГПК. Приел е също, че въз основа на наведените от ищеца факти и обстоятелства и искането за защита, съдът е задължен с оглед служебното начало в гражданския процес /чл. 7 от ГПК/ да определи правното основание на иска.
Въззивният съд е приел, че с подадената искова молба ищецът е изложил фактически твърдения, че е собственик по наследство на земеделски земи, представляващи имоти /№//№/№/, всички в землището на [населено място], област М.. Като арендатор ответникът В. В. му предложил да сключат договор за аренда за тези имоти, като поискал и да му даде пълномощно, чрез което той да събере документите за сключване на договорите и вместо него да ги подпише. Ищецът му се доверил и подписал пълномощното без да се е запознал с истинското му съдържание - не му било дадено да го прочете и не му било прочетено. Случайно по- късно разбрал, че ответникът, освен, че е сключил неизгодни за него договори за аренда на посочените имоти, е прехвърлил и собствеността върху имотите на себе си, без да го е питал, без съгласието му, без да му е дал пари или каквото и да било за тях, въпреки записаното в нотариалните актове, че му е заплатена сумата 4357.80 лева за два от имотите и са му предоставени 2 куб.м.дърва за огрев в замяна на прехвърлените ид.части от третия имот. Посочено е, че при така изложените факти е заявил, че сделките са нищожни поради противоречието им със закона- чл. 26, ал. 1, предл. 1 във вр. с. чл. 183 и чл. 200 и във вр. с. чл. 222 и чл. 223 от ЗЗД и е поискал от съда да признае нищожността на трите сделки, материализирани в нотариален акт за покупко-продажба от 29.11.2016г. и нотариален акт за замяна от 03.11.2016г,. като противоречащи на закона-нарушаване императивните разпоредби на чл.183 и чл.222 от ЗЗД, поради неплатена цена и недадени в замяна дърва, със законните последици - отмяна на нотариалните актове и алтернативно, след прогласяване нищожността на трите сделки, съдът да признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на описаните имоти и да го осъди да му отстъпи собствеността и предаде владението върху тях.
Според въззивния съд при така наведените от ищеца твърдения, формиращи обстоятелствената част на исковата молба по иска за недействителност на разпоредителните сделки, може да се приеме, че се цели заличаване на правните последици на атакуваните сделки, извършени с участието на представител на ищеца като продавач по тях, който е договарял сам със себе си, евентуално сключването им във вреда на представлявания, доколкото са налице доводи, че сделките били неизгодни за него. Правната уредба съдържа такива фактически състави - чл. 38, ал. 1 ЗЗД /нищожност, поради противоречие със закона по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД/, чл. 42, ал. 2 ЗЗД /т. н. „висяща недействителност“/, чл. 40 ЗЗД / споразумение във вреда на представлявания/, чието приложение се обуславя от съответни твърдения за конкретните обстоятелства, на които се основава исковата претенция – с обосноваване в случая на определен порок на сделките. Прието е, че изложените от ищеца в исковата молба фактически твърдения са неясни, непълни и несъответни на петитума й, поради което и съдът не е в състояние еднозначно да определи какъв конкретно порок на оспорените сделки се поддържа, за да се обоснове нищожността им. Дали сделките са сключени от представител без представителна власт поради пороци на упълномощителната сделка, доколкото е наведен довод, че липсвало съгласие на ищеца за сключването им, дали сделките са сключени при наличие на представителна власт, но извън обема й, поради това, че представителят е договарял сам със себе си без за това да има съгласие на представлявания или пък договорите не са произвели действия за представлявани поради сключването им в негова вреда, например поради нееквивалентност на престациите . Посочено е, че всяко едно от тези основания може да се свърже с твърдението за недействителност на процесните сделки, но следва ищецът ясно и конкретно да посочи фактическите обстоятелства, които го обосновават.
Съдът е приел, че след оставяне исковата молба без движение ищецът, чрез процесуалния представител е депозирал молба, с която от фактическа страна е навел идентични с първоначалната искова молба фактически твърдения - че е собственик на земеделските имоти, че В. В. му предложил да сключат договори за аренда и поискал да му даде пълномощно, чрез което да набави необходимите документи за това, че ищецът му се доверил и подписал пълномощно без да го чете и впоследствие разбрал, че ответникът не само е сключил неизгодни за него договори за аренда, а дори е прехвърлил на себе си собствеността върху имотите без да го пита, без негово съгласие и без да е получил нищо от записаните в договора насрещни престации /без да му е дал пари или каквото и да било за имотите, както и в замяна/. Заявил, че исковете му не били за това, че не му е платена цената или дадено нещо в замяна, а били с оглед изложеното от фактическа страна, че изискванията за купувача са в чл. 200 и в чл. 183 от ЗЗД- винаги има цена, а изискванията за заменителя са в чл. 222 и чл. 223 от ЗЗД, който препраща към чл. 200 ЗЗД. Приел е, че ищецът е посочил, че в пълномощното не била записана цена, нито че упълномощения сам може да я определели, от което твърди, че сделките били сключени без представителна власт. Приел е, че ищецът твърди и, че пълномощникът е действал при условията на чл. 38 в негова вреда. Отчетено е, че с молбата са въведени и твърдения за унищожаемост на сделките, поради измама, умишлено бил въведен в заблуждение , но имотите били отчуждени без негови знание и съгласие.
Прието е, че с подадената от ищеца молба в изпълнение указанията на съда относно редовността й, не е отстранена констатираната неяснота, непълнота и противоречивост между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, тъй като ищецът е изложил фактически твърдения, идентични с поддържаните такива в нередовната искова молба. Прието е също, че ищецът едновременно поддържа наличие на пълномощно, но сключване на договорите без негово знание и съгласие, сключването им в нарушение на чл. 38 ЗЗД, както и във вреда на представлявания, както и сключването им в нарушение на изискванията на чл. 200 и чл. 183 от ЗЗД. Съдът е приел, че са взаимно изключващи се твърденията, че ответникът действал при наличие на упълномощаване, но без да има право да договаря сам със себе си или е действал във вреда на представлявания от една страна, че от друга се твърди, че договорите били сключени без представителна власт, тъй като пълномощното било само за сключване на договори за аренда. Посочил е, че допълнително са въведени твърдения за унищожаемост поради измама неясно дали на упълномощителната сделка или на разпоредителните такива, което според съда е недопустимо по реда на отстраняване нередовности на исковата молба .
Прието е, че определяне на правното основание на иска е задължение на съда, че за да изпълни съда това задължение следва в исковата молба да са изложени ясни, конкретни, пълни и точни фактически обстоятелства, които да позволяват на съда да определи еднозначно какъв порок на сделките, обосноваващ недействителността им се твърди. Прието е също, че фактическата обстановка, изложена в исковата молба, формира основанието на иска с оглед чл. 127,ал.1,т.4 от ГПК, че когато тя е неясна и непълна, съдът не е в състояние да определи правното основание на иска.
Въззивният съд е приел, че поддържаните от ищеца фактически обстоятелства в исковата молба и в молбата му от 15.04.2019г., подадена след указанията на съда относно редовността й, са идентични и поради това, и с тази молба ищецът не е отстранил констатирана неяснота и непълнота на обстоятелствената част на исковата молба. Прието е, че същата съдържа неясни, непълни и несъответни на петитума й фактически твърдения, от които да се определи какви са пороците, поради които твърди недействителност на оспорените сделки. Формиран е извод за недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено по нередовна искова молба, поради неотстраняване на недостатъците на последната относно обстоятелствата, основание на иска. Прието е, че с оглед на това първоинстанционното решение като недопустимо следва да се обезсили, а производството по делото на основание чл.129,ал.3, вр.ал.4 ГПК да се прекрати.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по пункт първи от изложението и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори и трети въпроси. Всеки от посочените въпроси не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касаят правилността на въззивното решение. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото К. съд следва да прецени дали формулирания правен въпрос е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК. По доводите за неправилност на въззивното решение съдът следва да се произнесе ако се допусне касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросите не са правни това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по тях, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Този въпрос не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Съдът преценява, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Монтанския окръжен съд на основание чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – поради очевидна неправилност. Обжалваното решение е постановено при явно тежко нарушение на закона – чл. 129,ал.3, вр.ал.4 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Допуска касационно обжалване на решение от 11.07.2019 г. по в.гр.дело № 93/2019 г. на Монтанския окръжен съд по касационна жалба вх. № 3376-69065/20.08.2019 г., подадена от ищеца К. Т. И., [населено място], [улица], обл.М., общ. Б., чрез адв.Н. В..
Указва на жалбоподателя К. Т. И. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на Върховен касационен съд сумата 75 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба и да представи платежен документ. При неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: