Р Е Ш Е Н И Е
№ 20 София, 12.03.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1519 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от областния управител на Област Р., по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството, срещу решение № 405 от 01.11.2016 г. по в. гр. д. № 299/2016 г. на Русенския окръжен съд.
С определение № 510 от 30.10.2017 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса задължителни ли са за въззивния съд при условията на чл.218з, ал.1 ГПК /отм./, респ. чл.294, ал.1 ГПК, указанията на ВКС по тълкуването на материалния закон, дадени с отменително решение по делото.
По поставения въпрос настоящият състав приема следното:
В решение № 294 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1276/2012 г. на ВКС, ІV ГО, е прието, че съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК (чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК отм.) указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на когото е делото е върнато за ново разглеждане. Това задължава въззвния съд да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция.
Същото е прието с решения № 193 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г. на ВКС, IV г. о., № 250 от 18.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 634/2011 г., II г. о., решение № 93 от 7.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 192/2016 г., II г. о., решение № 217 от 3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. №579/2011 г., IV г. о., решение № 198 от 11.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 126/2015 г., I т. о. и др. Прието е, че указанията по прилагането и тълкуването на материалния закон задължават въззивния съд да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение, кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените правни последици. При новото разглеждане на делото въззивният съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но ако приеме за установени съответните факти, той не може да признае или отрече права с различно съдържание.
Настоящият състав приема, че тази практика е правилна и следва да намери приложение по настоящото дело.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение № 405 от 01.11.2016 г. по в. гр. д. № 299/2016 г. на Русенския окръжен съд, постановено в производство по чл.218з, ГПК /отм./, след отменително решение на ВКС по гр. д. № 4821/2015 г. на I-во г.о., е постановен същият резултат – потвърдено е решение № 423 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4962/1995 г. на Русенския районен съд в частта, с която предявеният от С. Д. К. иск за делба е бил отхвърлен и е било прекратено производството по искове с правно основание чл.76 ЗН. Въззивният съд не се е съобразил с тълкуването на чл.38 от Закона за наследството от 1889 г. /отм/, дадено с отменителното решение на ВКС. Приел е, че разпоредбата има съдържание, различно от указаното. По тази причина като резултат е отрекъл правата на ищеца С. Д. К. и на държавата върху идеални части от процесния имот и не е разгледал предявените искове по чл.76 ЗН.
Решението е неправилно.
Предмет на делба са три магазина в партерния етаж на сграда в [населено място], [улица], ет.1, представляващи самостоятелни обекти с идентификатори № 63427.2.674.1.1 с площ от 63 кв. м.; № 63427.2.674.1.2 с площ от 51 кв. м. и № 63427.2.674.1.4 с площ от 39 кв. м., съгласно схемите на стр.146 - 148 от първоинстанционното производство. Според приетата по делото експертиза на в. л. арх. П. П. реално площите са 56,08 кв.м. за първия магазин; 44,38 кв.м. за втория магазин и 67,35 кв. м. за третия магазин. Същественото разминаване в площите за третия магазин се дължи на обстоятелството, че само предната част от него с площ от 39кв. м. е била предмет на продажбата от 1987 г. по ПМС № 60/1975 г. и съответно – на реституция по ЗВСВНМРСА, поради което тази площ от 39 кв. м. неправилно е отразена при заснемането в кадастралната карта като площ на целия магазин с идентификатор № 63427.2.674.1.4.
Дворното място не е предмет на делбата по настоящото дело. То е допуснато до делба заедно с останалата част от сградата с решение от 05.04.1995 г. по гр. д. № 3390/1993 г. на Русенския районен съд, влязло в сила на 18.07.1995 г., по което страна е бил и ищецът по настоящото дело С. К.. Страните по двете дела са различни, следователно дворното място не е обща част по смисъла на чл.38 ЗС.
Процесните магазини са останали в наследството на И. Г. Л., починал на 04.09.1938 г. Негови наследници са преживялата съпруга Н. Л.; синът Б. Л. и децата на починалата през 1937 г. дъщеря Г. /Г./ Б. Н. – Н. Ч. и Л. Н..
През 1957 г. умира синът Б. и оставя за свои наследници съпруга Краля и дъщеря И. Б. Л. – С.. Съпругата Краля умира през 1986 г. и оставя за свой наследник дъщеря си И. Л. – С..
През 1958 г. преживялата съпруга на общия наследодател Н. Л. осиновява С. Д. К..
Починалата преди общия наследодател негова дъщеря Г. е оставила за наследници съпруг Б. П. Н. и две деца – Н. Б. Ч. и Л. Б. Н.. Л. е починала през 1944 г. и е оставила за свой наследник баща си Б. П. Н..
Б. П. Н. е починал през 1964 г. Той е оставил преживяла втора съпруга Е. Г. Н.. От втория си брак има още едно дете – С. Б. Б. /Н./.
С. Б. Б. е била осиновена през 1954 г. Преди смъртта си през 1982 г. нейната рождена майка Е. Г. Н. е оставила универсално завещание в нейна полза.
През 1963 г. Н. Л. е продала на своята внучка Н. Ч. 1/5 ид. част от процесните магазини.
През 1964 г. Н. Л. и Е. Н. са продали на Н. Ч. общо 1/10 ид.част от магазините и 40,5/406 ид. части от дворното място.
През 1967 г. е починала Н. Л., като е оставила за свои наследници осиновения син С. К., внучката И. Л.-С., дъщеря на починалия през 1957 г. неин син Б., и внучката Н. Ч., дъщеря на починалата през 1937 г. дъщеря Г..
През 1987 г. Н. Ч. и И. Л.-С. са продали процесните магазини по реда на ПМС 60/1975 г. на [фирма], поделение „Н.“ Р. /без задната част на магазин с идентификатор № 63427.2.674.1.4/ . Магазините са възстановени по реда на ЗВСВНМРСА.
През 1992 г. Н. Ч. и И. Л.-С. са извършили доброволна делба, при която в дял на И. Л.-С. е поставен магазин № 1 с площ от 63 кв. м., а в дял на Н. Ч. – магазин № 2 с площ от 51 кв. м. и магазин № 3 с площ от 39кв.м., представляващ предната част на имот с идентификатор 63427.2.674.1.4
С нотариален акт от 08.07.1993 г., преди предявяване на иска за делба, Н. Б. Ч. е продала на сина си Б. М. Ч. собствения си магазин № 2.
Последващите разпоредителни сделки са след предявяване на иска за делба. През 1997 г. Б. М. Ч. продава магазин № 2 на [фирма]. През 1997 г. Н. Ч. продава магазин № 3 на В. К. и М. А.. През 1999 г. М. А. продава своята Ѕ ид. част от магазин № 3 на С. К.. През 2001 г. И. Л.-С. продава магазин № 1 на А. И. К.. През 2009 г. С. К. и М. К. даряват магазин № 3 на В. К..
Основният правен проблем по настоящото дело, който се поставя пред ВКС за втори път, е за размера на дяловете, които получават наследниците на И. Г. Л.. Тъй като наследодателят е починал при действието на Закон за наследството от 1889 г. /отм./, въпросът опира до тълкуването на чл.38 от този закон, във връзка с чл.21, ал.2. Въпросът е разрешен при първото разглеждане на делото от касационната инстанция в постановеното решение № 57 от 25.04.2016 г. по гр. д. № 4821/2015 г. на I-во г.о. Прието е, че тъй като наследственото имущество представлява покрит недвижим имот по смисъла на чл.21, ал.2 ЗН /отм./ и тъй като наследодателят има две деца от различен пол, то частта на преживелия съпруг е равна на частта на всяко дете, т. е. по 1/3. Това тълкуване е в съответствие с посочените законови разпоредби и с тълкуването, давано в правната доктрина – „Коментар върху Закона за наследството от 1889 г.“ на Д.С.Т., С., 1926 г., стр. 303. Объркването на въззивния съд в случая идва от указанието в чл.38 ЗН /отм./, че когато децата са от различен пол, преживелият съпруг, при две деца, получава дял, равен на частта на дете от женски пол. Тази разпоредба следва да се тълкува във връзка с чл.21, ал.2, според който при покритите имоти частта на дете от женски пол съвпада с частта на дете от мъжки пол, а оттук – частта на преживелия съпруг е равна на частите на децата, т.е. всички получават равни дялове. Именно тази връзка не е направена от въззивния съд.
Като е приел, че частите на наследниците са различни – 2/5 за Б. Л., 2/5 за наследниците на Г. Л. и 1/5 за Н. Л., въззивният съд е постановил решение, несъответстващо на материалния закон и в нарушение на чл.218з, ал.1 ГПК /отм./ (делото е образувано през 1995 г. и се разглежда по отменения ГПК), според който указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото.
Неправилното тълкуване на материалния закон е довело като резултат до неправилно отхвърляне на предявения от С. Д. К. срещу И. Б. Л.-С., Н. Б. Ч. /починала в хода на първото касационно производство и заместена от сина си Б. М. Ч./ , С. Б. Б. и държавата иск за делба на магазините. Поради отхвърляне на иска за делба не е разгледано и евентуалното възражение на ответниците И. Л.-С. и Н. Ч. за придобиване по давност на частите на останалите съсобственици. Това налага отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение по съществото на правния спор, в съответствие с изложеното по-горе тълкуване на чл.38 ЗН /отм./ и при обсъждане на възражението за придобивна давност.
Наследниците на починалия през 1938 г. И. Г. Л. получават следните дялове от процесните магазини: преживялата съпруга Н. Л. – 1/3 ид. част; синът Б. Л. – 1/3 ид. част; децата на починалата преди наследодателя дъщеря Г. Н. – общо 1/3 ид. част, или 1/6 ид. част за Н. Ч. и 1/6 ид. част за Л. Н.. Преживелият съпруг на Г. Н. – Б. Н., не получава наследствен дял от имота на И. Л., защото не е включен в кръга на представителите по чл.14 ЗН 1889 г./отм./, аналогичен на чл.10, ал.1 ЗН. Б. Н. обаче е единствен наследник на дъщеря си Л., починала през 1944 г., затова той става собственик на нейната 1/6 ид. част от процесните магазини.
Б. Н. има две деца – Н. Ч. от първия брак и С. Б. от втория брак. Осиновяването на С. Б. през 1954 г. е по реда на чл.74 /отм./ и сл. ЗЛС. Осиновяването е непълно, тъй като осиновеният запазва всичките си права и задължения спрямо семейството, към което принадлежи по рождение – чл. 81, ал.4 ЗЛС, редакция от 1954 г. С изменението на чл.81 /ДВ бр.50/1961 г./ се променя съществуващият режим на осиновяване, като от непълно то става пълно, при което се преустановяват правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи от една страна и роднините му по произход от друга. По силата на преходното правило промяната в режима на осиновяването важи и за заварени осиновявания – тези, при които осиновеният и осиновителят са живи към момента на изменението на ЗЛС от 1961 г. По настоящото дело няма категорични данни дали осиновяването на С. Б. е заварено от изменението на ЗЛС от 1961 г. и трансформирано в пълно. Има противоречиви данни по този въпрос. От една страна в удостоверението за наследници на рождения баща на С. - Б. Н., тя е вписана като наследник, което предполага да е било запазено непълното осиновяване, а от друга страна в удостоверението за наследници на рождената й майка Е. Н., починала през 1982 г., името на С. не фигурира, което означава, че осиновяването е трансформирано в пълно. Правен интерес от позоваването на непълното осиновяване има само С., тъй като това би довело до увеличаване на квотата й в съсобствеността. Тя обаче не е ангажирала доказателства по този въпрос. Следва да бъде съобразено и обстоятелството, че удостоверението за наследниците на Б. е издадено на база клетвена декларация, а удостоверението за наследници на Е. – по данни, извлечени от т.3, стр.372 от регистъра при [община]. Затова следва да се отдаде приоритет на второто удостоверение и да се приеме, че осиновяването на С. се е трансформирало през 1961 г. в пълно, при което тя не наследява своя рожден баща Б.. Този извод се подкрепя и от удостоверението за наследници на И. Г. Л., издадено на 18.11.1985 г., находящо се на стр.27 от приложената по делото преписка по възстановяване на собственост по ЗВСВНМРСА, в което като наследници на Б. П. Н. са посочени само преживялата съпруга Е. и дъщерята от първия брак Н.. Същото е прието и при делбата на останалата част от сградата и дворното място: в решението по гр. д. № 3390/1995 г. на Русенския районен съд е обсъдено обстоятелството, че Е. Н. не е оставила наследници по закон и това е определило участието на държавата в тази делба. При това положение следва да се приеме, че след смъртта на Б. през 1964 г. неговата 1/6 ид. част от процесните магазини се наследява по равно от преживялата съпруга Е. и от дъщерята от първия брак Н. Ч., които получават по 1/12 ид. част. С продажбата от 1964 г. Н. Л. и Е. Н. са се разпоредили общо с 1/10 ид. част от процесните магазини, т.е. всяка от тях е продала по 1/20 ид. част от тях. Тъй като Е. е притежавала 1/12 ид. част, а се е разпоредила с 1/20 ид. част, остатъкът от 1/30 ид. част е бил в нейното наследство при откриването му през 1982 г. По силата на оставеното от Е. в полза на С. универсално завещание и при отчитане на разпоредбата на чл.14, ал.2 ЗН, в редакцията преди изменението с ДВ бр.60/1992 г., делът на С. от процесните магазини е 1/60 ид. част или 3/180 ид. части. Делът на държавата, по силата на чл.14, ал.2 /отм./ ЗН, също е 3/180 ид. части.
След първата прехвърлителна сделка от 1963 г. Н. Л. е останала собственик на 2/15 или 24/180 ид. части от процесните магазини / 1/3 – 1/5/. След извършеното от нея през 1964 г. разпореждане с още 1/20 ид. част, остатъкът е 15/180 ид. части. При смъртта на Н. Л. през 1967 г. тези 15/180 ид. части се поделят между тримата й наследника по закон, при равни части – по 5/180 за осиновения от нея С. К., за внучката И. Л.-С. и за внучката Н. Ч.. Така делът на И. Л.-С. става 65/180 идеални части, от които 1/3 или 60/180 са делът на баща й Б. от наследството на И. Л., а 5/180 ид. части са по наследство от Н. Л.. Делът на другата внучка Н. Ч. е общо 104/180 ид. части, от които 1/6 по наследство от майка й Г., 1/12 по наследство от баща й Б., 1/5 от прехвърлителната сделка от 1963 г., 1/10 от прехвърлителната сделка от 1964 г. и 5/180 по наследство от баба й Н. Л..
Следователно към момента на извършване през 1987 г. на продажбата по ПМС 70/1975 г. дяловете в съсобствения имот са били както следва: 104/180 ид. части за Н. Ч.; 65/180 ид. части за И. Л.-С., 5/180 за С. К., 3/180 за С. Б. и 3/180 за държавата. Разпореждането с повече от притежаваните идеални части от И. и Н. не е произвело вещен прехвърлителен ефект. Затова след възстановяването на собствеността по реда на ЗВСНМРСА съсобствеността е възстановена между всички изброени по-горе лица. Извършената през 1992г. доброволна делба на магазините от И. Л.-С. и Н. Ч. е нищожна на основание чл.75, ал.2 ЗН поради неучастие на всички съсобственици
Неоснователни са доводите на Б. Ч., в качеството му на наследник на Н. Ч., развити с отговора на касационната жалба, че единствените собственици към момента на продажбата от 1987 г. са били Н. Ч. и И. Л.-С.. Тези доводи почиват на неправилното разбиране на чл.38 ЗН /отм./. Неправилно е и разбирането на последиците на извършеното през 1983г. деклариране на притежаваните права в магазините, съответно 6/10 и 4/10, както и на предприетите само от И. и Н. действия по възстановяване на получената продажна цена при влизане в сила на ЗВСВНМРСА. Както декларирането, така и действията по връщане на продажната цена, не създават права. Неоснователно е и позоваването на решение № 2875 от 29.04.2015 г. по в. гр. д. № 4355/2010 г. на СГС, II-А въззивен състав, в което се коментира чл.21 ЗН от 1889 г. /отм./, но във връзка с делба на непокрити недвижими имоти /земеделски земи/, докато в случая делбата е на покрити имоти – магазини.
Неоснователно е направеното от Н. Ч. и И. Л.-С. възражение за придобиване на имота по давност. Давността не е могла да изтече преди влизане в сила на ЗСГ /отм./ по две съображения: Н. Ч. през 1964 г. е закупила от Н. Л. и Е. Н. 1/10 ид. част от процесните магазини, с което е признала правото им на собственост върху идеални части от тези имоти, а съгласно чл.116, б.“а“ ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС признанието прекъсва придобивната давност. От 1964 г. до влизане в сила на ЗСГ през 1973 г. не е изтекъл изискуемият десетгодишен давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС, а след влизане в сила на ЗСГ идеалните части не са могли да бъдат придобити по давност от нежители на населеното място и от лица, за които не е разрешено да упражняват стопанска дейност – чл.11 и чл.30 ЗСГ /отм./ и във връзка с признанието на Н. Ч. в отговора на касационната жалба по настоящото дело. На второ място – И. Л.-С. е била чуждестранно лице по смисъла на чл.5 ЗСВЦВК /отм./, съгласно данните по преписката за изкупуване на магазините по ПМС № 60/1975 г.; едва през 1986 г. е упълномощила лице в НРБ, което да управлява и стопанисва процесния имот; по делото няма данни до този момент тя да е осъществявала лично или чрез другиго владение върху имота, а и към момента на изкупуването му през 1987 г. в него е имало настанен наемател – [фирма], поделение „Н.“, като наемът е бил плащан на ОНС – Държавни имоти. Отделно от това, без разрешение на МФ по чл.23 ЗСВЦВК, тя е могла да придобива имот в НРБ само по завещание – чл.23, ал.3 ЗСВЦВК. Неоснователен е доводът на ответника по предявения иск по чл.76 ЗН А. И. К. /който черпи права от И. Л.-С./, че фактът на деклариране на процесните магазини при действието на ЗСГ само от неговата праводателка и от Н. Ч. сочи на изтекла към този момент придобивна давност по отношение на частите на останалите съсобственици. Декларирането е при квоти 4/10 за И. Л.-С. и 6/10 за Н. Ч., колкото те биха притежавали, ако дяловете на наследниците на И. Л. бяха 2/5:2/5:1/5, както те поддържат и по настоящото дело. Затова декларирането не може да се свърже с намерение за придобиване на частите на другите съсобственици и няма никакво отношение към въпроса за придобивната давност.
В хода на производството по делото ищецът С. К. е предявил искове по чл.76 ЗН за прогласяване недействителността на сделките по разпореждане с процесните имоти, извършени от И. Л.-С., Н. Ч. и Б. Ч. след делбата от 1992 г. Съдът е конституирал страните по тези сделки в съответствие с приетото в т.1 на ТР № 1/ 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС и указанията на ВКС, дадени с отменителното решение при първото разглеждане на делото от касационната инстанция. С молба вх. № 1451 от 12.02.2018 г. по настоящото дело С. К. се е отказал от исковете по чл.76 ЗН по отношение на прехвърлителните сделки, извършени след завеждане на делото за делба – сделката по нотариален акт № 88 от 06.04.2001 г., по която приобретател е А. И. К. и по нотариален акт № 135 от 16.12.1997 г. с приобретатели В. П. К. /по време на брака му с Р. Г. К./ и М. М. А.. В проведеното открито съдебно заседание той се е отказал и от иска по чл.76 ЗС спрямо сделката по нотариален акт № 150 от 13.02.1997 г., по която приобретател е [фирма]. Ето защо производството по тези искове следва да бъде прекратено. Част от ответниците по тях А. И. К., В. П. К. и [фирма] следва да продължат участието си в делбата като трети лица-помагачи, както са конституирани от районния съд, а това съответства и на разпоредбата на чл.121 ГПК /отм./.
Не е налице отказ от иска по чл.76 ЗС спрямо дарението, извършено с нотариален акт № 186 от 08.07.1992 г. от Н. Б. Ч. в полза на сина й Б. Ч.. Това дарение предхожда предявяването на иска за делба. Доколкото към момента на извършването му прехвърленият имот не е бил изключителна собственост на Н. Б. Ч., а е имал характер на сънаследствен имот, искът по чл.76 ЗН следва да бъде уважен, като сделката бъде прогласена за недействителна. Приобретателят по тази сделка обаче ще участва в делбата в качеството му на наследник по закон на починалата в хода на процеса прехвърлителка Н. Ч..
Извършените след предявяване на иска за делба прехвърлителни сделки не се отразяват на правата на лицата, които са били съсобственици към този момент. Съгласно приетото в ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, при извършено разпореждане със спорното право от съсобственик /съделител/ в полза на друго лице в хода на делбеното производство във фазата по допускане на делбата, се прилагат разпоредбите на чл.226 ГПК / чл.121 ГПК отм./.
При това положение искът за делба следва да бъде уважен след отмяна на обжалваното въззивно решение. Магазините следва да се допуснат до делба между съсобственици и при квоти: 104/180 ид.части за Б. Ч., като наследник по закон на Н. Ч.; 65/180 ид. части за И. Л.-С., 5/180 за С. К., 3/180 за С. Б. и 3/180 за държавата. Делбата следва да се допусне заедно с припадащите се към магазините идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място. Определянето на размера на припадащите се идеални части не е предмет на настоящото дело за делба в първата му фаза и не може да бъде извършено от настоящата инстанция, още повече, че няма данни за стойностите на отделните обекти като база за изчисляване на припадащите се идеални части. По отношение на имот с идентификатор № 63427.2.674.1.4 делбата следва да се допусне при същите квоти, както за останалите магазини, независимо от това, че той се състои от две части, едната от които е била обект на продажба по ПМС № 60/1975 г. и на реституция по ЗВСВНМРСА, а другата част – не. Виждането на ищеца С. К., че квотите в двете части са различни, е обосновано с твърдението му, че задната част от магазина не е била предмет на прехвърлителните сделки от 1963 г. и 1964 г. Това виждане не кореспондира с доказателствата по делото, тъй като от представените нотариални актове такъв извод не може да се направи. Отбелязването в забележката към нотариалния акт от 1963 г., че площта на магазините е 137 кв. м., не може да доведе до категоричен извод, че извън предмета на тази продажба е задната част на единия от магазините. Нито едно от вещите лица не прави такъв извод, а и различията в площите на магазините според различните начини на изчисляване също сочи, че това не е надлежен начин на определяне на волята на страните за предмета на продажбата от 1963 г.
По разноските: Тъй като производството по делото е за делба, разноските се разпределят съобразно признатия дял в съсобствеността, когато са направени по необходимост, а когато са направени по повдигнати спорни въпроси – по общите правила на чл.78 ГПК – в този смисъл чл.355 ГПК и т.9 на ППВС № 7/1973 г., както и практиката на ВКС - определение № 4/6.01.2011 г. по ч. гр. д. № 542/2010 г. на ВКС, II ГО, определение № 255/9.10.2013 г. по гр. д. № 563/2012 г. на ВКС, I ГО; определение № 47 от 29.01.2015 г. по ч. гр. д. № 6919/2014 г. на ВКС, I ГО и др. Разноските за държавни такси и за вещи лица, направени в първата инстанция, се определят по правилото на чл.355 ГПК и се присъждат при приключване на делото за делба, а разноските за адвокатски възнаграждения за първата инстанция остават за страните така, както са направени. По повдигнатите спорни въпроси дали държавата и ищецът С. К. са собственици на идеални части от спорните имоти разноските се разпределят по правилата на чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК. На държавата следва да бъдат присъдени следните суми: 50 лв. държавна такса за въззивното производство; 30 лв. държавна такса за първото и производство пред ВКС и 55 лв. – за второто производство или общо 135 лв. Отделно от това следва да се присъди и юрисконсултско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция и за двете производства пред ВКС общо в размер на 400 лв. Разноските, които се дължат на С. К. са 50 лв. държавна такса за въззивното производство; 55 лв. държавна такса за първото производство пред ВКС и 30 лв. за второто производство или общо 135лв. Не следва да се присъжда адвокатското възнаграждение в размер на 300 лв. за касационната инстанция, тъй като не са представени доказателства за заплащането му.
Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е било потвърдено определение № 2052 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4962/1995 г. на Русенския районен съд. С това определение ищецът С. Д. К. е осъден да заплати 300 лв., представляващи възнаграждение на особения представител на съделителката И. Б. Л.-С..
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 405 от 01.11.2016 г. по в. гр. д. № 299/2016 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете с правно основание чл.76 ЗН и по чл.69, ал.1 ЗН за делба на недвижими имоти и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от С. Д. К. срещу Б. М. Ч. и Н. Б. Ч., починала в хода на процеса и заместена от наследника си по закон Б. М. Ч., че дарението по нотариален акт №180, т.Х., дело № 4256/1992 г. на нотариус при РС Русе, извършено от Н. Ч. в полза на Б. Ч. и имащо за предмет магазин № 2 с площ от 51 кв. м., сега имот с идентификатор 63427.2.674.1.2, е недействително на основание чл.76 ЗН.
ПРЕКРАТЯВА на основание чл.233 ГПК производството по предявените от С. Д. К. искове по чл.76 ЗН за прогласяване недействителността на сделките по нотариален акт № 135 от 16.12.1997г., т. XL, дело 13319/1997 г. на съдия при Русенския районен съд, с приобретатели В. П. К. /по време на брака му с Р. Г. К./ и М. М. А.; по нотариален акт № 150 от 13.02.1997 г., т. III, дело № 900/1997 г. на нотариус при Русенския районен съд, с приобретател [фирма] и по нотариален акт № 88 от 06.04.2001г., т.II, рег.2698, дело № 244/2001 г. на нотариус №217 Р. П., с приобретател А. И. К..
ДОПУСКА ДЕЛБА на следните три недвижими имота, находящи се в [населено място], [улица], ет.1, в сграда с идентификатор № 63427.2.674.1 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД 18-18/16.05.2017 г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, които представляват самостоятелни обекти с идентификатори № 63427.2.674.1.1 с площ по скица от 63 кв. м., а според заключението на вещото лице арх. П. П. – 56,08 кв. м., с предназначение за търговска дейност, при съседи: на същия етаж - 63427.2.674.1.2; под обекта – няма, над обекта - 63427.2.674.1.5; обект 63427.2.674.1.2 с площ по скица от 51 кв. м., а според заключението на вещото лице арх. П. П. – 44,38 кв. м., с предназначение за търговска дейност, при съседи: на същия етаж - 63427.2.674.1.1 и 63427.2.674.1.3; под обекта – няма, над обекта - 63427.2.674.1.5 и обект № 63427.2.674.1.4 с площ по скица от 39 кв. м., а според заключението на в. л. арх. П. П. - 67,35 кв. м., с предназначение за търговска дейност, при съседи: на същия етаж - 63427.2.674.1.3; под обекта – няма, над обекта - 63427.2.674.1.5, заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място с площ от 360 кв. м., представляващо имот пл. № 674 от кв. 73 по плана на [населено място], между съсобственици и при квоти както следва:
-104/180 ид.части за Б. М. Ч.,
- 65/180 ид. части за И. Б. Л.-С.,
- 5/180 ид.части за С. Д. К.,
- 3/180 ид.части за С. Б. Б. и
- 3/180 ид.части за държавата, представлявана от областния управител на Област Р., по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството.
В останалата част, с която въззивният съд е потвърдил определение № 2052 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4962/1995 г. на Русенския районен съд, решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Б. М. Ч., И. Б. Л.-С. и С. Б. Б. да заплатят на С. Д. К. сумата от 135 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА Б. М. Ч., И. Б. Л.-С. и С. Б. Б. да заплатят на държавата представлявана от областния управител на Област Р., по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството, сумата от 135 лв. разноски и 400 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Връща делото на районния съд за продължаване на втората фаза на делбата при участие на третите лица помагачи А. И. К., В. П. К. и [фирма].
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |