Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 128

София, 17.12.2019 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова

при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 887/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 307 от 18.06.2019 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 239 от 27.11.2017 г., постановено по в. гр. д. № 270/2017 г. по описа на Габровския окръжен съд. Касаторът иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК. С въззивното решение е отменено решение № 183/15.06.2017 г. по гр. д. № 2437/2016 г. на Габровски районен съд и вместо него е постановено ново по същество, с което са отхвърлени предявените от Д. К. К. срещу „Централна Кооперативна банка“ АД – гр. София и М. П. Б. отрицателни установителни искове с правно основание чл.440, ал.1 ГПК за признаване за установено, че 1/6 ид. ч. от следните недвижими имоти: сграда с идентификатор **** със застроена площ от 19 кв. м.; сграда с идентификатор **** със застроена площ от 36 кв. м.; сграда с идентификатор **** със застроена площ от 24 кв. м.; сграда с идентификатор **** със застроена площ от 72 кв. м., находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], върху които е насочено принудителното изпълнение по изпълнително дело № 20117340401106 по описа на ЧСИ В., рег. № * в КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Габрово, не принадлежи на длъжника М. П. Б..
Ответникът по касация „Централна Кооперативна банка“ АД – гр. София, чрез процесуалния си представител, в отговора на касационната жалба оспорва същата. В съдебно заседание не изразява становище.
Ответникът М. П. Б. също не изразява становище.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния материалноправен въпрос: не следва ли при тълкуване на съдържанието на договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаема воля на страните и негов предмет да бъдат само неясните уговорки и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните.
На така поставения въпрос трябва да се даде следния отговор:
При извършване на тълкуване винаги трябва да се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в съвкупност с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор. Поначало на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните. Съдът е длъжен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване следва да бъде съобразена действителната им, а не предполагаема воля. В цитирания смисъл е установената съдебна практика, обективирана в решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, първо т. о., решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, първо т. о., решение № 129/12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, второ т. о. и решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, първо г. о.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата, приема за установено следното:
Предявените искове с правно основание чл.440 ГПК са за установяване по отношение на ответниците – взискател и длъжник в изпълнителния процес, че 1/6 ид. ч. от процесните сгради, негов обект, не принадлежат на длъжника.
В исковата молба ищцата е изложила твърдения, че се легитимира като собственик на 1/6 ид. ч. от сградите, върху които е насочено принудително изпълнение, на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 31/03.02.2016 г. Посочила е, че ответникът – длъжник в изпълнителния процес не притежава описаната идеална част от същите.
Ответникът – банка в процесуалната си защита е изразил становище за недопустимост на исковете поради липсата на правен интерес от предявяването им. В защитата си по същество е посочил, че длъжникът е индивидуален собственик на процесните сгради. Праводателят на ищцата - К. П. се е разпоредила в нейна полза с права, които не е притежавала, поради което ищцата не е придобила същите. Не е оспорвал принадлежността на правото на собственост в полза на П. и Р. Б. /праводатели на продавача/ върху 2/3 ид. ч. от сградите при условията на съпружеска имуществена общност, а само обема на прехвърлените от тях права на всеки от надарените К. и М. Б.. Въвел е твърдение, че по силата на нотариален акт № 80/2003 г. К. Б. е придобила 1/6 ид. ч. от процесните сгради /а не 1/3 ид. ч./, с която се е разпоредила в полза на М. Б..
По касационната жалба.
По делото е установена следната фактическа обстановка:
С нотариален акт № 78/27.06.2003 г. за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, е удостоверено правото на собственост в полза на молителите Д. П. Б., К. Т. Б., Р. Д. И., Е. В. Б., Д. В. Б. и П. Д. Б. върху поземлен имот * в кв.67 по плана на [населено място] – 32 част, при описани граници.
Правото на собственост върху 1/3 ид. ч. от имота и сградите е било прехвърлено от Д. и К. Б. на П. Б. /нотариален акт № 79 от 27.06.2003 г. за покупко-продажба/.
Видно от договор за дарение, сключен с нотариален акт № 80/27.06.2003 г., дарителите П. и Р. Б. са прехвърлили в полза на дъщеря си К. П. Б. „1/6 ид. ч., а на сина си М. П. Б. 3/6 ид. ч.“ от следния недвижим имот: поземлен имот * в кв.67 по плана на [населено място] – 32 част, „ведно с 2/3 ид. ч.“ от построените в имота масивна жилищна сграда и три стопански постройки. По делото не е било спорно, че дарителите са притежавали право на собственост върху 2/3 ид. ч. от сградите. От събраните гласни доказателства не се установяват относими факти за действителната воля на страните по сделката.
С нотариален акт № 2/16.12.2003 г. за покупко-продажба Д. В. Б. е прехвърлил на М. П. Б. 1/9 ид. ч. от поземления имот и същите идеални части от сградите.
С нотариален акт № 12/11.05.2007 г. за покупко-продажба на недвижим имот продавачите Р. Д. И., Е. В. Г. и К. П. Б. са прехвърлили на купувача М. П. Б. собствените на първите двама продавачи 2/9 ид. ч. и собствената на К. П. Б. 1/6 ид. ч. от поземлен имот, придобит от тях в изключителна собственост – по наследство, заедно със същите идеални части от процесните сгради.
На 03.02.2016 г., между К. П. Б., като продавач, и Д. К. К., като купувач, е сключен договор за покупко-продажба /нотариален акт № 31/, по силата на който ищцата е придобила право на собственост върху 1/6 ид. ч. от процесните сгради. Правото на собственост на продавача е удостоверено с договора за дарение, сключен с нотариален акт № 80/27.06.2003 г.
На 14.08.2008 г. ответникът М. П. Б. е учредил договорна ипотека в полза на банката за обезпечаване на нейно вземане /нотариален акт № 122/. По искане на взискателя е образувано изпълнително производство, като принудителното изпълнение е насочено върху процесните сгради и имот. Същите са възложени на взискателя – банка с влязло в сила на 09.03.2016 г. постановление за възлагане. Жалбите на Д. К., К. Б. и М. Б. срещу постановлението за възлагане са оставени без разглеждане в образуваните съдебни производства по реда на чл.435 ГПК. Взискателят е въведен във владение с протокол от 21.11.2016 г., като въводът е извършен върху 5/6 ид. ч. от сградите. На основание издадена обезпечителна заповед от 21.11.2016 г. изпълнителното производство е спряно по отношение на 1/6 ид. ч. от процесните сгради.
Въззивният съд е приел, че К. Б. като продавач по сделката, сключена с нотариален акт № 31/2016 г., не е притежавала право на собственост върху прехвърлената на ищцата 1/6 ид. ч. от сградите, поради което не се е породило вещно-правното й действие. При изследване обема на прехвърлените права е посочил, че с констативен нотариален акт № 78/2003 г. е признато правото на собственост на всеки от молителите върху 1/6 ид. ч. от имота, като е направил извод за притежавани права в същия обем и върху сградите. Този извод е направен след извършено тълкуване на удостоверените права на страните в акта. Дарителите П. и Р. Б. са се разпоредили с повече от притежаваните от тях права /3/6 ид. ч. на основание давностно владение и покупко-продажба/ в полза на К. и М. Б.. Тълкуване не е направено по отношение волята на страните, обективирана в нотариален акт № 80/27.06.2003 г. и обема на придобитите от К. Б. права. Като краен резултат е обосновано заключение, че ответникът М. П. се легитимира като индивидуален собственик на сградите, съответно и извод за неоснователност на исковете.
По правилността на въззивното решение.
С оглед дадения по-горе отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, въззивният съд неправилно е приел, че следва да извърши тълкуване на констативен нотариален акт № 78/27.06.2003 г. по отношение удостоверяване правата на праводателите П. и Р. Б. /1/3 ид. ч. при условията на СИО/, по отношение на които не е съществувал спор между страните, а не е извършил тълкуване на клаузите на договора за дарение, обективиран в нотариален акт № 80 от 27.06.2003 г. Именно тези клаузи са били предмет на спор между страните, но съдът не е изследвал съдържанието им.
Следва да се приеме, че П. и Р. Б. са притежавали право на собственост на основание придобивна давност и покупко-продажба общо върху 2/3 ид. ч. /при условията на СИО/ от процесните сгради, с които са се разпоредили с нотариален акт № 80/2003 г. Предмет на извършеното дарение са притежаваните от тях идеални части от имота и сградите, като е различен обемът на прехвърлените права в полза на надарените лица. Дъщерята К. Б. е получила 1/6 ид. ч., а синът М. Б. – 3/6 ид. ч. както от имота, така и от сградите /в първото изречение са определени техните дялове, след което са описани обектите: имот и сгради/. Следва да се приеме, че изявената действителна воля на страните е за прехвърляне на един и същи обем на права /по-голям за М. Б. и по-малък за К. Б./ както от имота, така и от сградите, на всяко от надарените лица.
С притежаваната по силата на договора за дарение 1/6 ид. ч. от сградите К. Б. се е разпоредила с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 12 от 2007 г., в полза на своя брат М. Б.. Договорът за продажба, сключен между нея и ищцата като купувач, не е породил вещно-правно действие, тъй като тя не е притежавала описаната идеална част. Същата принадлежи на длъжника М. Б., поради което предявените отрицателни установителни искове подлежат на отхвърляне.
С оглед на изложеното по-горе трябва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат при съобразяване на изложените от настоящата инстанция мотиви.
В обобщение, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Не са представени доказателства за направени от ответника по касация /юридическо лице/ разноски в касационното производство, поради което такива не трябва да бъдат присъждани.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 239 от 27.11.2017 г., постановено по в. гр. д. № 270/2017 г. по описа на Габровския окръжен съд.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: