Р Е Ш Е Н И Е № 251 Гр. София, 07 декември 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на петнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1023/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. Н. И. М. против решение № 116/10. 08. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 87/2016 год. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново. В касационната жалба са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Изразява се несъгласие с изводите на въззивния съд, че подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като не е съществувала предвидима опасност, изискваща от подсъдимия да управлява автомобила със скорост, която му позволява да спре в зоната, осветена от късите светлини. Сочи се, че декларативно е прието, че няма съпричиняване от страна на пострадалия. Възразява се срещу отказа на апелативния съд да определи наказанието при условията на чл. 55 от НК, като според подсъдимия липсата на нарушения на правилата за движение за период от около двадесет и осем години представлява изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Поддържа се искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а в случай че доводите за съществени нарушения на процесуалните правила не бъдат възприети касаторът моли наказанието му да бъде определено при условията на чл. 55 от НК. В съдебно заседание подс. М. поддържа касационната жалба и изразява съжаление за настъпилото произшествие, но поддържа, че не е могъл да предотврати настъпването на общественоопасните последици. Защитникът му поддържа касационната жалба. Твърди, че въззивният съд не е дал отговор на възражението за съпричиняване от страна на пострадалия, като едновременно с това сочи, че присъствието му на пътното платно при конкретните пътни условия не съставлява предвидима опасност, която да изисква водачът да управлява със скорост, позволяваща му да спре в зоната, осветена от късите светлини. Излага доводи и за явна несправедливост на наказанието. Пледира за намаляване на наказанието лишаване от правоуправление на МПС и определянето му в размер, близък до минималния. Частните обвинители И. И. и В. И. излагат доводи в писмено становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Счита, че по безспорен начин е установено нарушение на чл. 20 от ЗДвП от страна на подсъдимия. Сочи, че наложеното наказание е справедливо и е направен законосъобразен извод, че не са налице предпоставките на чл. 55 от НК. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 4/09. 02. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 981/2015 год., Окръжният съд – гр. Плевен е признал подс. Н. И. М. за виновен в това, че на 09. 11. 2013 год., около 17,45 часа на Първокласен път /населено място – населено място/ км. 88+973, в близост до [населено място] при управление на МПС – л. а. „марка”, с рег. [рег.номер на МПС] в нарушение на правилата за движение – чл. 20, ал. 2 от ЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на И. А. И., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „В” вр. чл. 342, ал. 1 и чл.54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила и е възложил възпитателната работа с подсъдимия на полицейския инспектор по местоживеенето му. На основание чл. 343 Г от НК съдът е наложил и кумулативното наказание лишаване от правоуправление на МПС, чийто срок е определил на две години. Присъдата е проверена по въззивна жалба на подсъдимия и с решение № 116/10. 08. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 87/2016 год. по описа на Апелативен съд – гр. Плевен, е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да бъдат разгледани аргументите на касатора за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото от основателността им зависи дали ще бъдат обсъждани доводите за неправилно приложение на материалния закон. Внимателният прочит на материалите по делото не дава основание да бъдат възприети възраженията за несъответствие на постановения съдебен акт с изискванията на чл. 339 от НПК. В изпълнение на задълженията си по чл. 314 от НПК апелативният съд е извършил собствен анализ на доказателствената съвкупност, след което е достигнал до фактически констатации, които не се различават съществено от описаните в първоинстанционната присъда. Обстоятелствата, свързани с пътните условия, скоростта на движение на автомобила, посоката на придвижване на пешеходеца и механизма на пътнотранспортното произшествие, не са произволни и почиващи на предположения. Те са изведени след съпоставяне показанията на свид. А. И. за това, че домът на пострадалия се е намирал на около стотина метра от мястото на инцидента, с обективните находки, отразени в протокола за оглед на местопроизшествие, като са съобразени и констатациите, направени от експертите, изготвили заключението на повторната автотехническа експертиза. При липсата на годни доказателствени източници за наличие на насрещно движещи се превозни средства мотивите на въззивното решение, също както и тези на присъдата, логично не съдържат констатации в тази насока, а изводите на съдилищата по фактите относно възможността на подсъдимия да възприеме пресичащия пешеходец са основани на разясненията, дадени от вещите лица в съдебно заседание, че изчисленията им се базират на осветеността на пътното платно от фаровете на автомобила, управляван от подсъдимия, а наличието на други превозни средства би довело до възможност за по-ранно възприемане на опасността. Несподеляеми са аргументите на защитата за несъставомерност на деянието. Доводи за наличието на случайно деяние са били правени и пред двете съдебни инстанции и след задълбоченото им обсъждане те правилно са били отхвърлени като несъстоятелни. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика еднозначно се приема, че за да бъде изключено виновното поведение на водача е необходимо кумулативното наличие на няколко предпоставки: 1. деецът да е съобразил предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управлението на МПС и 2. да са налице условия, при които той да е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици. С оглед общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, водачът на МПС не би могъл да се позове успешно на случайно деяние, щом е допуснал нарушения на правилата за движение, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, вследствие на които нарушения сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици. Настоящият случай попада именно в тази хипотеза. Съобразно приетото от инстанциите по фактите за подсъдимия ударът действително е бил непредотвратим, но избраната от него скорост от 96 – 100 км/ч не му е позволявала да спре в зоната, осветена от фаровете на автомобила. Такава възможност при конкретните пътни условия М. е имал при скорост в рамките на 55 – 71 км/ч. Предвид тези обстоятелства законосъобразно е прието, че скоростта е била несъобразена с конкретните условия на видимост, а допуснатото нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП води до невъзможност за квалифициране на деянието като случайно по смисъла на чл. 15 от НК. Тезата на защитата, че водачът има задължение да се движи със скорост, позволяваща му да спре в осветената зона само когато конкретната пътна обстановка дава основание да се счита, че съществува опасност за движението, е несъстоятелна. Изискването на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП за съобразяване на скоростта с конкретните условия на видимост представлява гаранция за безопасността на движението, поради което същото е относимо към всяка пътна обстановка, независимо от индивидуалните и особености. Сам по себе си фактът, че видимостта е намалена и е необходимо използването на светлините на превозното средство за подобряване на условията за възприемане на пътната обстановка, означава, че водачът е поставен в значително по-рискова ситуация от обичайната. Ето защо колкото по-малка е видимостта, толкова по-ниска следва да бъде скоростта без значение дали водачът се движи в градски условия или по магистрала. Като не е съобразил това обстоятелство подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици. Основателно е обаче възражението за съпричиняване от страна на пострадалия. Инстанциите по фактите са преценили поведението на пешеходеца с оглед изискванията на чл. 113, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 (т. 3 поначало е неотносима към разглеждания казус и правилно не е коментирана от съдилищата) и чл. 114 от ЗДвП и са приели, че той не е нарушил нито едно от тези правила и при липсата на пешеходна пътека е имал право да пресече пътното платно извън определените за това места. Касационната инстанция се солидаризира с изводите, че поведението на И. И. е било в съответствие с чл. 113, ал. 1, т. 2 и 4 от ЗДвП и той не е нарушил забраната на чл. 114 от ЗДвП. Тук е мястото да се припомни, че законодателят е направил разграничение между ограничената и намалената видимост, като първата се свързва със затруднения във възприемането на пътната обстановка, произтичащи от релефа на местността или кривата на пътя (т. 56 на §. 6 от ДР на ЗДвП), а втората произтича от атмосферните условия или от човешка дейност (§ 6, т. 55 от ДР на ЗДвП). Разпоредбата на чл. 114, т. 2 от ЗДвП, на която акцентира защитата, е относима към първата хипотеза – тази на ограничената видимост, за каквато не са събрани доказателства и отсъстват и надлежно приети факти в обжалваното решение. Не могат да бъдат споделени обаче констатациите, отнасящи се до съответствие на поведението на пострадалия с чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Цитираната разпоредба задължава пешеходците да се съобразяват не само с разстоянието, на което се намира приближаващото превозно средство в момента, в който започват преминаването на пътя, но и бързината, с която се приближава другият участник в движението. Разбира се, важно е да се уточни, че не може да се изисква от пешеходеца да установи каква точно е скоростта на автомобила. Безспорно това би било възможно единствено ако той разполага с радар или друг измервателен уред. Ето защо изискването на чл. 113, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ЗДвП следва да се разбира в смисъл на дължима от пешеходеца преценка дали превозното средство се движи бързо и дали за кратко време преодолява разстоянието до мястото на пресичане или напротив – приближава по-бавно, така че пешеходецът ще има време да премине безконфликтно. Наред с това, макар да не е посочено изрично в чл. 113, ал. 1 от ЗДвП за настоящия съдебен състав е безспорно, че с оглед общото задължение по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП да не се създава опасност за останалите участници в движението, следва да се отчитат и всички други особености на пътната обстановка – дали движението се извършва в светлата или тъмната част от денонощието, дали движението е интензивно или не, има ли насрещно движещи се превозни средства и т. н. Разгледано в такъв аспект и при отчитане на факта, че И. е предприел пресичане на извънградски път в тъмната част от денонощието, т. е. при наличието на рискови за безопасността му фактори, поведението на пострадалия също е допринесло за настъпване на общественоопасните последици. Независимо от изложеното касационната инстанция не констатира необходимост от изменение на въззивното решение в санкционната му част. С оглед обстоятелството, че на Н. М. е наложено минималното наказание, предвиден за престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „В“ от НК, задължително условие за намаляването му е да бъде установено, че са налице предпоставките на чл. 55 от НК. Безспорно неправомерното поведение на пострадалия, което наред с нарушенията на водача на МПС се намира в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, се отразява върху степента на обществена опасност на деянието и има значението на смекчаващо отговорността обстоятелство. В конкретния случай то не притежава онази изключителност, извънредност и необичайност, която е необходима за определяне на наказанието под предвидения минимум, доколкото основната причина за настъпване на произшествието се корени в грубото нарушаване на правилата относно режима на скоростта от подс. М.. Не могат да бъдат характеризирани по този начин и останалите обстоятелства, отчетени от долустоящите съдилища – чистото съдебно минало на водача и наличието на едно единствено административно наказание за нарушение на правилата за движение, доколкото се касае за типични смекчаващи отговорността обстоятелства. Същевременно отсъстват доказателства за други обстоятелства – семейно и имотно положение, здравословно състояние и т. н., които да придават изключителност на разглеждания казус и да изискват към подсъдимия да бъде проявено снизхождение като наказанието бъде определено под минимума, предвиден за престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „В“ от НК. От друга страна, обсъдените по-горе смекчаващи обстоятелства не могат да бъдат преценени като многобройни по смисъла на чл. 55 от НК, поради което не може да се приеме, че и най-лекото наказание, предвидено за извършеното от М. престъпление, се явява несъразмерно леко. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 116/10. 08. 2016 год. по в. н. о. х. д. № 87/2016 год. на Апелативен съд – гр. Велико Търново. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.