Р Е Ш Е Н И Е № 349 гр.София, 16.11.2012 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 307/ 2012 г., за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 425/ 03.04.2012 г. на ВКС, ІV г.о. по гр. д.№ 307/ 2012 г. по жалба на Ж. „Б. х.” е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 04.11.2011 г. по гр. д.№ 13199/ 2010 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] и Л. Г. Н. искове, квалифицирани по чл.59 ал.1 от ЗЗД, за солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумата 6 000 лв (част от обезщетение в размер 20 745 лв, произтичащо от ползване на собствен на Ж. апартамент № ** в [населено място], ул. Л. А., [жилищен адрес]). Обжалването е допуснато по правните въпроси може ли собственик на новопостроена сграда, чието ползване не е разрешено по съответния ред, да придобие срещу ползвател на обект в сградата вземане по чл.59 от ЗЗД и може ли да се придобие при действието на чл.31 ал.3 от ЗК (отм.) чрез давностно владение вещ, която е собственост на Ж.. По първия въпрос настоящият съдебен състав се придържа към обвързващата практика на ВКС, издадена на основание чл.291 от ГПК, която е трайна и последователна - например решение № 271/ 24.06.2010 г. по гр.д.№ 3148/ 2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 272/ 24.06.2010 г. по гр.д.№ 3198/ 2008 г., І г.о., решение № 213/ 29.06.2012 г. по гр.д.№ 1240/ 2011 г. (в последното са цитирани още актове на ВКС, с който същият въпрос е получил идентичен отговор при условията на чл.290 от ГПК). Решенията са постановени с оглед уеднаквяване на противоречива съдебна практика и в тях се приема, че лице, което, без да е собственик, ползва обект в сграда, която не е въведена в експлоатация съгласно изискванията на ЗУТ и в този смисъл се явява незавършен строеж, се обогатява, ако няма валидно правно основание за ползването в отношенията си с действителния собственик. Последният е обеднял, доколкото е лишен от възможността да извлича ползи от обекта, независимо от това, че сградата не е въведена в експлоатация. Цената на ползването зависи от степента на завършеност на обекта и годността му да удовлетворява определени нужди, според обстоятелствата по делото. Изложеното важи и тогава, когато от компетентните държавни органи е издадена забрана за ползването – ако въпреки тази забрана строежът или части от него са ползвани от лице без правно основание, то се обогатява и е отговорно да компенсира собственика за това. По втория правен въпрос съдът намира, че при действието на чл.31 ал.3 от ЗК от 1991 г. (отм.) не може да се придобива чрез давностно владение вещ, която е собственост на Ж.. Ж. е вид кооперация, макар статутът й да е уреден в отделен закон. До този извод води стриктното тълкуване на разпоредбата на чл.1 ал.2 т.2 от ТЗ, която изрично изключва Ж. от кръга на търговците, макар да признава всички кооперации за такива. От това следва, че законодателят третира Ж. като вид кооперация. Същия извод се налага от анализа на промените в нормативната уредба. Законът за кооперациите, обнародван ДВ бр.282/ 1948 г. (отм.ДВ бр.13/ 1953 г.) изрично предвижда съществуването на жилищни кооперации (чл.2 ал.1). Следващия ЗК (обн.ДВ бр.13/ 1953 г., отм. ДВ бр.102/ 1983 г.) не урежда изрично жилищните кооперации, при неговото действие е приет З., с който такава изрична уредба е въведена в отделен нормативен акт. Приетият през 1983 г. ЗКО (обн.ДВ бр.102/ 1983 г., отм. ДВ бр.63/ 1991 г.) изрично изключва от приложното поле на закона Ж. (пар.1 от ДР), но отменилият го ЗК (обн.ДВ бр.63 от 1991 г.) не изключва от приложното си поле никоя кооперативна форма. Анализът на законодателството сочи, че Ж. е именно вид кооперация, чието възникване и дейност, поради спецификите им, са уредени в отделен нормативен акт. Този нормативен акт се явява специален по отношение на ЗК, който урежда всички други кооперации. Доколкото специалният закон не изключва изрично приложението на общия, то правилата на ЗК от 1991 г. (отм.) важат и за Ж.. Така че до отмяната на чл.31 ал.3 от ЗК от 1991 г. (отм.) владението върху вещ на Ж. е без правно значение и не би могло да доведе до придобиването й по давност от владелеца. Независимо от данните за противоречия в практиката по този въпрос, не може да бъде уважено искането на процесуалния представител на [фирма] за спиране на настоящето производство и сезиране на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС за издаване на тълкувателно решение. Съгласно ТР № 2 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставките на чл.292 от ГПК са налице тогава, когато в различни съдебни актове, с които Върховният касационен съд се произнася по касационен ред по правен спор между страните, постановени по реда на ГПК (отм.), се съдържат взаимно изключващи се разрешения на идентичен правен въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване. До постановяването на настоящия акт две противоречиви решения няма, така че няма основания за сезиране на ОСГТК. По същество, касационната жалба е частично основателна. За да отхвърли иска, въззивният съд е изложил мотиви, че след като процесната сграда не е въведена в експлоатация, собственикът й не може да обеднее от това, че друго лице ползва обект в нея. При условията на евентуалност е посочил, че дори обедняване да има, в случая въпросният обект на Ж. „Б. х.” е бил придобит чрез давностно владение от ответниците по делото, тъй като за Ж. не важи забраната по чл.31 ал.3 от ЗК (отм.). И двата извода са направени в нарушение на закона, предвид приетото по-горе по правните въпроси, обусловили допускането на касационно обжалване. Налице е касационно основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК, поради което обжалваното решение подлежи на отмяна. Доколкото липсва необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция. По делото е установено, че Ж. "Б. х. е собственик на недвижим имот – 8500 /20595 ид.ч. от дворно място, цялото от 20 595 кв.м., представляващо парцел *, кв.***"д" от м. "К. с.– П. к.", придобито по силата на договори за дарение и продажба от Съюз на българските художници, сключени през 1994 г. Същевременно още на 22.10.1991 г. между Ж. и строителна фирма „МБ" е сключен договор, с който Ж. възлага строителството на сградата и се съгласява да предостави на изпълнителя правото да се разпорежда с 50 броя жилища. Взето е и решение на Общото събрание на Ж. от 09.11.1991 г. за одобряване на разпределителен протокол за апартаментите на член-кооператорите. В него Ж. дава съгласие 50 апартамента от списъка да бъдат предоставени на строителя „МБ" М. - Б., измежду които и ап.№ **. Видно от свидетелските показания, още към 1994 г. е приключил грубият строежът на сградата, в която се е намирал процесният апартамент № **. В хода на строителството този обект, без да са съставени надлежно строителни книжа, е преустроен на два отделни обекта – съответно под номер *** и под номер ***, които отговарят на изискванията на строителните правила и норми за ателие и които се владеят от ответниците (юридическото лице владее ателие ***, а физическото – ателие ***). Ответникът [фирма] е сключил с [фирма] на 02.11.1994 г. договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт за ателие № *** и съгласно протокол от 30.10.1995 г. владението върху имота е установено от тази дата. Ответницата Л. Н. е сключила със същия строител договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт – магазин № *** - на 05.10.1994 г., като от свидетелските показания е видно, че е установила владение върху процесния апартамент още същата година и е започнала довършителни работи в обекта. През 2005 г. е издадена заповед от началника на С. РДНСК, с която е забранено ползването на неприетия по установения законов ред строеж в У. *, кв.***-*, м.”К. с. – п. к.”. За периода 19.05.2002 г. – 23.05.2006 г. обезщетението за ползване на ателие № *** възлиза на 20 745 лв. Размерът на обезщетението, дължим за ползването на обекта под № ***, не е установен по делото. При условията на чл.130 от ГПК (отм.) същият следва да бъде индивидуализиран от съда в размер 5 000 лв за посочения период, като се има предвид площта на обекта и пазарният наем за съседното ателие. При тези данни исковете са частично основателни. Ж. „Б. х.” се явява съсобственик на сградата, в която се намират процесните обекти, защото е собственик на 8500 /20595 ид.ч. от дворно място, в което тази сграда е построена. Основателни са възраженията на ответниците, че на Ж. не е учредено право на строеж, но това означава, че ищецът не може да се легитимира като собственик на сградата изцяло. Той обаче се ползва от приращението, съгласно чл.92 от ЗС, тъй като по делото не се доказа да е „установено друго” по смисъла на цитираната разпоредба. Щом Ж. е собственик на земята, а не е учредила право на строеж, тя е собственик и на 8500 /20595 ид.ч. от изграденото в дворното място по силата на приращението. За останалата част от сградата не е установено кой е неин собственик, но това не е Ж., съответно последната е легитимирана да претендира изравняване на неоснователно обогатяване само касателно ползването на 8500 /20595 ид.ч. от процесните имоти. Не се спори, че за исковия период тези имоти са владяни и ползвани от ответниците. Предвид установеният размер на задължението, съответно на притежаваните от Ж. идеални части, спрямо юридическото лице искът е основателен до размер 8 562 лв, а спрямо физическото – до размер 2 064 лв. Ищецът е претендирал солидарно осъждане на ответниците, но за това няма законово основание – източникът на задължението е извъндоговорен, (т.е. не е възможно да има уговорка за солидарност), а законът не предвижда такава. От друга страна искането за солидарно осъждане означава, че от всеки от ответниците се претендира изпълнение на цялото задължение. Щом няма солидарност, няма пречка съдът да присъди такава част от задължението, която действително се дължи. Предвид изложеното спрямо [фирма] искът следва да бъде уважен изцяло, доколкото доказаният размер на обезщетението превишава исковата претенция. Спрямо Л. Н. искът трябва да бъде уважен в доказания размер – 2 064 лв, а за разликата до 6 000 лв – да бъде отхвърлен. Неоснователни са възраженията на ответниците, че са придобили собствеността върху процесните обекти чрез продължило повече от 10 години недобросъвестно владение. Предвид отговорите на въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване, съдът приема, че до отмяната на чл.31 ал.3 от ЗК от 1991 г. (отм.), не може да се придобива по давност вещ, която е собственост на кооперация. Следователно владението до този момент е без значение за фактическия състав по чл.79 ал.1 от ЗС. Направеният за първи път пред касационната инстанция от процесуалният представител на [фирма] довод, че давността е изтекла в хода на съдебното производство, не може да бъде обсъждан от касационния съд, тъй като не е правен пред въззивната инстанция и по него страните не са могли да вземат становище. Неоснователен е доводът на Л. Н., че до конституирането й като ответник по делото (13.03.2008 г.) е придобила собствеността по давност чрез добросъвестно владение. Такова може да е само онова владение, осъществявано на годно правно основание. Писменият договор, на който тази ответница се позовава, не се явява такова основание, тъй като поначало не е годен да прехвърли собственост върху недвижим имот – съгласно чл.18 ЗЗД това е възможно само при спазване на квалифицираната нотариална форма. Предвид приетото по въпроса за давността, е безпредметно да се обсъждат свидетелските показания за установеното от ответниците владение върху имотите. Спорът между страните кога е станало това и изградена ли е била сградата в груб строеж е без значение, защото дори да е установено такова владение, то не може да доведе до придобиване по давност на правото на собственост. Предвид изложеното исковете подлежат на уважаване в посочените по-горе размери, като съответно следва да бъде разпределена отговорността за направените от ищеца разноски между ответниците. По изложените съображения съдът, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решението на Софийски градски съд от 04.11.2011 г. по гр.д.№ 13199/ 2010 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на Ж. „Б. х.”, [населено място], [улица], ф.д.№ 982/ 1989 г. на СГС, сумата 6 000 лв (шест хиляди лева) – обезщетение за ползване на недвижим имот за периода 19.05.2002 г. – 23.05.2006 г., законната лихва върху тази сума от 23.05.2006 г. до окончателното й изплащане и сумата 1 837,50 лв (хиляда осемстотин тридесет и седем лева, петдесет стотинки) - разноски по делото. ОСЪЖДА Л. Г. Н., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], вх.*, ет.*, ап.**, да заплати на Ж. „Б. х.”, [населено място], [улица], ф.д.№ 982/ 1989 г. на СГС, сумата 2 064 лв (две хиляди шестдесет и четири лева) – обезщетение за ползване на недвижим имот за периода 19.05.2002 г. – 23.05.2006 г., законната лихва върху тази сума от 23.05.2006 г. до окончателното й изплащане и сумата 632,10 лв (шестстотин тридесет и два лева, десет стотинки) разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ исковете за солидарно осъждане и за разликата до 6 000 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Борис Илиев към решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 307/ 2012 г. Оставам на различно мнение от мнозинството на състава на съда по материалноправния въпрос може ли да се придобие при действието на чл.31 ал.3 от ЗК (отм.) чрез давностно владение вещ, която е собственост на Ж.. Противоречивата практика по този въпрос вече е уеднаквена от състав на ІІ г.о. на ВКС – същият е допуснал на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК до касационно обжалване решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 2966/ 2008 г. и с решение № 434/ 11.11.2010 г. по гр.д.№ 387/ 2010 г. се е произнесъл по реда на чл.291 от ГПК. В това решение е прието, че Ж. се явяват доброволни организации на гражданите за снабдяването им, чрез организиране на строителна дейност, със собствени жилища, гаражи или ателиета. Отчитайки спецификата на Ж., законодателят е уредил техния статут в нарочен закон – З., който не препраща, нито е препращал към ЗК. К., уредени от ЗК, са с коренно различен режим. Те имат за цел осъществяване на стопанска дейност и извличане на печалба, в сравнение с Ж. се регистрират, действат и прекратяват по друг начин. Щом се касае до обществени отношения, които са регламентирани по различен начин в различни закони, без да има препращане от единия към другия, не може да се приеме, че правилата на единия се съотнасят към тези на другия като „общ” към „специален” закон. З. не се явява специален по отношение на ЗК, защото Ж. са различен от кооперациите правен субект. Законодателят ги е нарекъл „кооперации”, за да отчете доброволността на сдружаването в тях, но това не са кооперации по ЗК и правилата на този закон за Ж. не важат. Като се присъединявам към аргументацията в посоченото решение, считам, че аргумент в подкрепа на направеното с него тълкуване може да бъде изведено и от различния правен статут на субектите по двата закона (ЗК и З.), който е факт от момента на влизане в сила на ТЗ. Със същия на кооперациите бе признато качеството „търговец”, като законодателят изходи именно от обичайното, наложило кооперирането: обединяване на усилията и имотните възможности на физически лица, с цел задоволяване на специфични стопански потребности и реализиране на печалба. Ж. изрично е изключена от кръга на търговците, защото тя по дефиниция не може да извършва дейност с цел извличане на печалба – нейната цел е само една и е формулирана ясно в закона: снабдяване на членовете й с жилища, гаражи и ателиета. Поради това не намирам за допустимо ЗК да се счита за общ закон по отношение на З.. Двата нормативни акта имат самостоятелно приложение и не следва да се приеме, че забраната за придобиване по давност за вещи – кооперативна собственост, важи и за Ж.. Обратното би означавало чрез разширително тълкуване едно изключение от принципа за равна защита на формите на собственост, което е въведено в полза на ограничен кръг правни субекти, да се разпростира по отношение на други субекти. При тези предпоставки разширителното тълкуване е недопустимо. Считам, че не води до обратен извод и анализът на измененията в законодателството. Жилищните кооперации са третирани от законодателя като кооперации само в ЗК, обнародван ДВ бр.282/ 1948 г., отм.ДВ бр.13/ 1953 г. След влизане в сила на Ж. законодателят изрично отменя някои разпоредби на тогава действащия ЗК (пар.7 т.2 от ЗР на З.) и урежда приложимост на З. по отношение на заварените Ж. (пар.8 ал.1 от ЗР на З.), без да препраща към ЗК по който и да е въпрос. Налага се извод, че от 1978 г. законът изрично разглежда Ж. като самостоятелен правен субект, а не като вид кооперация. Този извод се потвърждава с приемането на ЗКО (обн.ДВ бр.102/ 1983 г.), което става след влизане в сила на З.. ЗКО (отм.) изрично изключва от приложното си поле Ж. и няма основания да се счита, че при приемането на следващия ЗК (обн.ДВ бр.63 от 1991 г.) законодателят е променил схващането си за Ж. и че е започнал да я третира като вид кооперация, за който вид ЗК се прилага субсидиарно. Разпоредбата на чл.1 ал.2 т.2 от ТЗ според мен е формулирана по този начин с оглед изключване на всякакво съмнение, че Ж. е вид кооперация, а не за да каже, че тя, макар и кооперация, не е търговец. В този смисъл е и установената практика. Както преди, така и след постановяване на решението на ІІ г.о. по чл.291 от ГПК, практиката на ВКС (с изключение на отмененото по реда на чл.303 от ГПК решение по гр.д.№ 5032/ 2007 г., ІV г.о.) по прилагането на чл.31 ал.3 от ЗК (отм.) по отношение на Ж. е безпротиворечива. В този смисъл са решение № 1470/ 05.12.2008 г. по гр.д. 154/ 2008 г., ІІІ г.о., решение № 117/ 26.04.2011 г. по гр.д.№ 718/ 2010 г., І г.о., решение № 527/ 16.06.2010 г. по гр.д.№ 1136/ 2009 г., І г.о., решение № 277/ 28.06.2012 г. по гр.д.№ 259/ 2012 г., І г.о. Противоречие в практиката се внася с постановяване на настоящето решение, а считам, че за това няма основания. По делото е установено, че ответниците са във владение на процесните имоти от 1995 г. Заключението на техническата експертиза сочи, че те отговарят на изискванията за самостоятелни обекти – ателиета, т.е. могат да бъдат придобивани по давност. Намират се в сграда, чиито груб стоеж е приключил към момента на установяване на владението. Ищецът не доказа да е прекъснал това владение, следователно в полза на ответниците е изтекла предвидената в закона 10 годишна давност. Те са придобили собствеността преди завеждане на исковата молба, съответно няма основание да се направи извод, че ползвайки процесните имоти се обогатяват неоснователно за сметка на Ж.. Предявените искове за изравняване на такова неоснователно обогатяване следваше да бъдат отхвърлени. Тъй като мнозинството от състава на съда остана на различно становище, подписвам решението с особено мнение. Съдия: