Р Е Ш Е Н И Е
№ 333
С о ф и я, 25 юни 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 11 ю н и 2012 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БЛАГА ИВАНОВА
при секретар Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Антони Лаков
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно наказателно дело № 858/2012 година.
Производство по реда на Глава тридесет и трета на НПК.
Образувано е по искане на процесуалния представител на осъдения М. К. М. от [населено място], област Плевен, в момента в затвора Плевен, депозирано на основание чл.420, ал.2 от НПК и има за предмет влязлото в законна сила решение № 424 от 25.11.2011 г., постановено по ВНОХД № 760/2011 г. от окръжен съд-Плевен, което се атакува с доводи по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Иска се отмяна на съдебния акт и възобновяване на наказателното дело, без уточняване на стадия, от който следва да започне новото му разглеждане.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането.
Осъденият М. М., лично и чрез процесуалния си представител адв.Ж.Н. от АК-Плевен моли искането да бъде уважено по изложените в него съображения.
Върховният касационен съд разгледа направеното искане съобразно правомощията си по чл.425 от НПК и установи следното:
С присъда № 687 от 18.11.2010 г. по НОХД № 1282/2009 г. на районен съд-Плевен подсъдимият М. К. М. от [населено място], област Плевен, в момента в затвора Плевен, е признат за виновен в извършването на 27.11.2008 г. в [населено място], област Плевен, в съучастие като съизвършител с други две неустановени лица на престъпление по чл.198, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор.
Обжалвана от защитника на подсъдимия адв.Л.Ч. от АК-Плевен заради необосноваността, незаконосъобразността й и явната несправедливост изобщо на осъждането му с искане за отмяната й и ново разглеждане на делото от първоинстанционния съд, с решение № 43 от 18.01.2011 г. по ВНОХД № 1359/2010 г. Плевенският окръжен съд е отменил изцяло така постановената от първоинстанционния съд присъда заради констатирани съществени процесуални пропуски и е върнал делото за ново разглеждане от районния съд.
При новото разглеждане на делото с присъда № 271 от 17.06.2011 г., постановена по НОХД № 247/2011 г. по описа на районен съд-Плевен подсъдимият М. М. отново е признат за виновен в извършването в съучастие с две с неустановена самоличност лица на престъпление по чл.198, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим в затвор.
Пак по въззивна жалба от защитника на подсъдимия с оплаквания против изводите на съда относно съпричастността му към осъществяване на инкриминираното деяние с искане за отмяна на осъдителната присъда и постановяване на нова оправдателна по предявеното му обвинение, Плевенският окръжен съд с решение № 424 от 25.11.2011 г. по ВНОХД № 760/2011 г. я е потвърдил.
С искането от името на осъдения се атакува решението за потвърждаване на осъждането му заради допуснати съществени нарушения на процесуалния и неправилно приложение на материалния закон с молба за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане, без конкретизиране на началния стадий.
Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането от името на осъдения М. е направено на основание чл.420, ал.2 от НПК и в предвидения в чл.421, ал.3 от НПК срок, срещу влязъл в законна сила съдебен акт, който не подлежи на касационна проверка и е допустимо, но разглеждано по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения :
Основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК се свързва от защитата с неоснователното възприемане от съда за достоверни показанията на св.З.М., дадени на досъдебното производство и отречени в хода на съдебното следствие, но послужили за осъждане на М., в разрез със забраната на ал.8 на чл.281 от НПК, но и като били пренебрегнати обясненията му както да не е съпричастен към инкриминираното деяние, така и изнесените от него данни относно действителните му извършители, които не били обсъдени по надлежния начин от инстанциите по фактите и на тази основа се претендира връщане на делото за ново разглеждане.
Повторното разглеждане на делото от първата инстанция е изцяло съобразено с указанията на въззивната инстанция относно дължимите се доказателствен анализ и правни съображения за установяване участието на осъдения М. при отнемане на телевизора от св.М.. В хода на съдебното следствие са били уважени всичките му доказателствени искания, включително са били допуснати до разпит сочените от него като извършители св.Г.Б. и М.М. и при невъзможността последният да бъде издирен и разпитан, въззивният съд е допълнил доказателствената маса с разпита на поискания пак от него св.Б.И.. Наред с тези гласни доказателствени средства обаче са били събрани и редица други за проверка достоверността на показанията на св.З.М. от досъдебното производство, но които са били прочетени със съгласието на всички страни в процеса, т.е. при хипотезата на ал.5 на чл.281 от НПК. Освен нейните, налице са показанията и на сина й св.Ш.М., свързаното с тях експертно заключение на д-р Н.Л. и разпита й за възможната им манипулация, на поемните лица при разпознаването на М., наложило се заради оскъдните данни за самоличността му (малко име и местоживеене), на св.А.С. и св.И.П., които са били обсъдени взаимосвързано, обективно и са били оценени според действителното им съдържание. Обяснимо твърденията на осъдения не са получили подкрепа от разпита на св.Б., с когото той свързва показанията на св.И., но само относно това кой реално се е облагодетелствал от отнемането на вещта, а не и оборването на извода на районния съд за личното му участие в осъществяване на деянието. Както районният, така и въззивният съд не просто са се предоверили на първоначалните категорични показания на св.З.М., св.Ш.М., производните от тях на св.А.С., но като критично са ги съпоставили с останалите гласни доказателствени средства, извличайки аргументи и от обясненията на самия осъден, че са били извършени още грабежи от този дом, с цел да се осигурят пари „за децата на М.”, когато той вече е бил въдворен в затвора, че ако първоначално е имало „кавга” за дължими пари за продадена лека кола, впоследствие се е повдигнала и „за някакъв телевизор”, за който неоснователно го обвинявали. С доказателствения си анализ инстанциите по фактите успешно са преодолели промяната спрямо първоначалните показания на св.М., обосновано отхвърляйки „несигурните”, дадени в хода на съдебното следствие. Изводите си по фактите от кръга на чл.102 от НПК те са направили в съответствие с изискванията на чл.14 и чл.107, ал.3 от НПК, няма превратно оценени или игнорирани доказателства, като въззивният съд е дал отговор на всички доводи на защитата. ВКС приема, че не са налице сочените в искането съществени процесуални нарушения по оценката на доказателствената съвкупност и превратност в изводите на съда, поради което не е налице основанието по чл.422, ал.1, т.5, вр.чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на въззивното решение и възобновяване на наказателното дело с връщането му за ново разглеждане.
В правните си съображения въззивният съд е допуснал неточност, считайки че „общност на умисъла” при съучастие следва да е налице „само при предварителен сговор”, очевидно имайки предвид изграждане на обща воля у съучастниците да извършат грабежа в един предходен момент на сравнително спокойно и трезво обмисляне на доводите „за” и „против” извършване на деянието, с или без разпределение на ролите за осъществяването му. Но както правилно и защитата в пренията пред окръжния съд е отбелязала, такъв може да бъде формиран у съучастниците и инцидентно, в кратък период преди или по време на осъществяване на принудата и отнемането на вещта, а в хипотезата на чл.198, ал.3 от НК – при извършване на активни действия за запазване на владението върху отнеманата вещ, като умисълът следва да се извлече във всеки конкретен случай не само от твърденията и изявленията на съучастниците, но и от обективно извършените от тях действия. В случая, проникването със сила в дома на сем.М. от двамата маскирани, упражняването на насилието върху малолетния св.Ш.М., но основно и с правна стойност върху майка му св.З.М., последвано от искане за дължими пари и отнемане на телевизора и предаването му на осъдения М., който е наблюдавал случващото се от коридора на жилището и който го е изнесъл навън, с което грабежът е бил довършен, то действията на тримата, включително и на последния, говорят за общ умисъл за осъществяване на грабежа. При позицията му по делото и от събраните доказателствени материали не може да се направи извод проникването в жилището да е с някаква друга цел, че той не е знаел или не е бил съгласен да се отнемат вещи и пари, а оттам – че е налице някакъв ексцес в умисъла на съучастниците или да се изключи умисъла му за грабеж на инкриминираната вещ и пари в съучастие с неизвестните двама. Или, и при горепосочената непрецизност, крайният правен извод на съда за осъществено от него деяние по чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК в съучастие с неустановени други две лица е законосъобразен и материалният закон е правилно приложен. Не е налице и основанието по чл.422, ал.1, т.5, вр.чл.348, ал.2, вр.ал.1, т.1 от НПК за корекция на въззивния съдебен акт.
Оплакването за несправедливо осъждане от факта на оспорваното авторство от осъдения М. също е неоснователно. Вярно е, че той е многократно осъждан заради управляване на МПС при отнета правоспособност или след употреба на алкохол, а не за присвоителни или насилнически престъпления, но това го характеризира като твърде безотговорен член на обществото, който не зачита обществените порядки и забрани и сочи на ескалация на агресията в поведението му. И ако окръжният съд е твърде лаконичен в мотивите си относно потвърдената от него санкция на М., районният съд в достатъчна степен е изложил съображения защо не са налице множество или изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства, за да му се определи наказание под предвидения законов минимум за това престъпление, нито че този минимум се явява несъразмерно тежък за извършеното от него в съучастие с другите две лица. Наказанието му е определено на минимума на предвиденото наказание лишаване от свобода и няма основание за намаляването му, като в тази насока не се сочат каквито и да е доводи в искането. ВКС намира, че в този му размер наказанието е достатъчно и необходимо той да бъде поправен и превъзпитан и така ще бъдат постигнати целите на чл.36 от НК. Не е налице и основание по чл.422, ал.1, т.5, вр.чл.348, ал.5, т.1, вр.ал.1, т.3 от НПК за изменяване на атакувания съдебен акт.
Искането като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение.
Поради изложените съображения и на основание чл.424, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. К. М. от [населено място], област Плевен, в момента в затвора Плевен, за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в законна сила решение № 424 от 25.11.2011 г., постановено по ВНОХД № 760/2011 г. от окръжен съд-Плевен.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |