1

9

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 401

гр. София, 01.07. 2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1239 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Нова броудкастинг груп“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 12044 от 2. 10. 2020 г. по т. д. № 5552/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 3843 от 26. 08. 2019 г. по т. д. № 6/2018 г. на Благоевградския окръжен съд, ГО, 5 състав е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Т. груп“ ООД иск с правно основание чл. 95 вр. чл. 91, ал. 1, т. 1 ЗАПСП за сумата над 2234 лв. до 10 046, 60 лв., претендирана като обезщетение за вреди от разпространението на телевизионните програми „Нова спорт“, „Д.“, „Д. фемили“ и „Кино Нова“, както и за периода от 23. 09. 2017 г. до 28. 09. 2017 г. и от 2. 11. 2017 г. до 30. 11. 2017 г.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че извършеното нарушение при условията на чл. 91, ал. 1, т. 1 ЗАПСП е доказано само за територията на [населено място] и само за част от исковия период. Сочи, че Софийски апелативен съд е определил занижен размер на дължимото обезщетение за доказаното нарушение, който не отговаря на критериите по чл. 95, ал. 3 и 4 ЗАПСП. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено.
Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Как следва да бъде определено дължимото обезщетение по чл. 95, ал. 3 ЗАПСП при доказано нарушение на авторските и сродни права по чл. 91, ал. 1, т. 1 ЗАПСП; 2. Какви са критериите за определяне на дължимото обезщетение по чл. 95, ал. 3 ЗАПСП? Следва ли при определяне на дължимото обезщетение да бъде използван критерият за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД?; 3. Може ли ищецът да изменя твърденията си относно претърпените вреди по време на производството с оглед на събраните доказателства?; 4. Следва ли присъденото обезщетение да отговаря задължително и на критерия, посочен в чл. 95, ал. 4 ЗАПСП?; 5. Следва ли присъденото обезщетение да отговаря кумулативно на критериите, посочени в чл. 95, ал. 3 и ал. 4 ЗАПСП?; 6. Има ли задължение ищецът да установи целия териториален обхват на нарушението при условията на главно и пълно доказване и при липсата на указания за това в доклада за разпределение на доказателствената тежест на първоинстанционния съд?; 7. При непълен доклад на първоинстанционния съд и липса на разпределена доказателствена тежест може ли въззивният съд да приема за установени факти, за които на страната не е указана доказателствена тежест, и няма оплаквания за това в отговора на въззивната жалба, тъй като първоинстанционното решение е било в нейна полза?; 8. Длъжен ли е първоинстанционният съд чрез въпроси към страните да изясни техните твърдения- чл. 145 ГПК, да изготви доклад със съдържанието по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, включително да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните за кои факти не сочат доказателства?; 9. Следва ли страната в производството пред въззивен съд да ангажира доказателства за обстоятелствата по делото, за които не е разпределена доказателствената тежест от първоинстанционния съд поради непълен доклад по чл. 146 ГПК?“. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите по т. 1 – т. 5 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване в противоречие с практиката на ВКС – решение № 106 от 11. 07. 2012 г. по т. д. № 769/2011 г. на ВКС, II т. о., като по въпросите по т. 1 - т. 3 се позовава и на определение № 136 от 4. 06. 2013 г. по т. д. № 872/2012 г. на ВКС. Твърди, че въпросите по т. 6 - т. 9 от изложението са разрешени от Софийски апелативен съд при отклонение от практиката на ВКС, както следва въпросите по т. 6 и 7 – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 74 от 26. 07. 2017 г. по т. д. № 1047/2016 г. на ВКС, I т. о., а въпросите по т. 8 и 9 – в противоречие с решение № 341 от 6. 12. 2011 г. по гр. д. № 252/2011 г., решение № 6 от 19. 04. 2019 г. по гр. д. № 1714/2018 г. и решение № 41 от 20. 07. 2016 г. по т. д. № 3314/2014 г. Касационният жалбоподател поставя въпросите по т. 1 - т. 5 от изложението и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като определя същите като значими за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи, че е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния акт поради очевидна неправилност на същия.
Ответникът по касационната жалба „Т. груп“ ООД, [населено място] не е депозирал отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за съществуване на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Софийски апелативен съд е приел, че ищецът е титуляр на правата върху процесните телевизионни програми и има правото по чл. 91, ал. 1 ЗАПСП да разрешава възмездното им преизлъчване, доколкото е осъществил първоначалното излъчване или предаване на собствените програми – пряко или чрез посредничество на друга организация. Посочил е, че между страните по делото е безспорно, че между тях са съществували отношения по договор № 149 от 20. 06. 2015 г., сключен за срок от 1. 07. 2015 г. до 31. 12. 2016 г., с който ищецът като лицензодател е предоставил на лицензополучателя - ответното дружество неизключителното право на разпространение на телевизионните програми „Нова телевизия“, „Д.“, „Д. фемили“, „Кино нова“ и „Нова спорт“ на територията на [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място] срещу възнаграждение, нар. лицензионна цена, уговорено без ДДС и формирано въз основа на единична цена /единична цена за абонат/ с отстъпка от 14 % /1,80 лв./ при минимален брой абонати – 1800 бр., като за периода 1. 01. – 31. 12. 2016 г. същата е била 3240 лв. за споменатите програми без „Нова телевизия“. Изтъкнато е, че не се спори относно липсата на договор между страните за предоставяне правото на разпространение на същите програми след изтичане на срока на обсъдения договор.
По спорния въпрос относно извършеното от ответника нарушаване на правата на ищеца, изразяващо се в продължаване излъчването на програмите до своите абонати след прекратяване действието на договора, въззивният съд е формирал изводите си на основата на събраните по делото доказателства. След обсъждане на договор от 23. 09. 2017 г., сключен между ответника и свидетеля С., за предоставяне на оборудване с цел достъп до услугите на оператора, протокол за предаване и инсталация на карта „Г.“, фискални бонове, констативни протоколи от 7 дати в периода септември – ноември 2017 г., съставени от свидетелите С. и К., осъществили мониторинг за евентуалното излъчване в мрежата на ответника на процесните програми, показанията на разпитаните по делото свидетели, преценени при условията на чл. 172 ГПК, и заключението на съдебно-техническата експертиза, решаващият състав е намерил, че периодът на осъществяване на нарушението от страна на ответника е от 28. 09. 2017 г. до 1. 11. 2017 г., очертан от датите на съставените от посочените свидетели протоколи за непосредствено възприетото от тях излъчване на процесните програми по кабелната мрежа на ответника.
Съставът на Софийски апелативен съд, при позоваване на нормата на чл. 95, ал. 3 ЗАПСП, е изтъкнал, че от значение за определяне размера на обезщетението за нарушение на авторските и сродните права са конкретните факти, които се отразяват върху обема на вредите, включително и когато те са с характер на пропуснати ползи. Намерил е, че в случая обезщетението следва да бъде определено съобразно уговореното възнаграждение за предходната 2016 г. в размер на 3240 лв., тъй като ищецът съизмерява претендираното от него обезщетение за пропуснати ползи с възнаграждението, което би получил, ако правото за излъчване на програмите през процесния период беше отстъпено на ответника възмездно с договор по чл. 91, ал. 1, т. 1 ЗАПСП при същите условия. Счел е за основателно оплакването на ответника въззивник, че при определяне на обезщетението не е съобразен териториалният обхват на нарушението. Посочил е, че по делото е доказано осъществяването на нарушението само на територията на [населено място], където се намира сградата, в която е разположен телевизионният приемник, чрез който свидетелите С. и К. са възприели излъчването на програмите, удостоверено в показанията им. Подкрепил е извода си относно териториалния обхват на нарушението с установеното с експертното заключение, че главната станция за шестте населени места, по отношение на които е въведено твърдение за нарушение с исковата молба, не е една и съща, а отделните станции са независими по отношение на каналите и излъчваните програми. С оглед доказаното излъчване на програмите в района на Благоевград за периода от 28. 09. 2017 г. до 1. 11. 2017 г., при съобразяване на относителния дял на населението в [населено място] спрямо това на останалите населени места, въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение възлиза на 2234 лв.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросите по т. 1 – т. 5 от изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК могат да бъдат обобщени като въпрос относно критериите за определяне на дължимото обезщетение за нарушение на авторско или сродно право. Този въпрос е обуславящ изводите на въззивния съд по предявения иск за заплащане на обезщетение по чл. 95 вр. чл. 91, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е формирана практика на ВКС, намерила израз в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 106 от 11. 07. 2012 г. по т. д. № 769/2011 г. на ВКС, II т. о., на което се позовава и касаторът. В него е прието, че разпоредбата на чл. 94 ЗАПСП, понастоящем чл. 95 ЗАПСП /ред., ДВ, бр. 18/2018 г./ урежда т. нар. иск за обезщетение, чрез който носителят на защитено от ЗАПСП авторско или сродно право може да се защити срещу нарушение на правата му, ако от нарушението са произлезли вреди. Основателността на иска предполага нарушение на закриляни от специалния ЗАПСП права, каквото е налице във всички случаи, при които обектът на авторски и сродни права се използва без съгласие на правопритежателя и без законът да допуска използването независимо от волята на последния. Предмет на иска по чл. 95, ал. 1 ЗАПСП е обезщетението, което нарушителят следва да заплати на носителя на правото, за да репарира негативните последици от нарушението. Съдържанието на обезщетението е определено в чл. 95, ал. 2 ЗАПСП, според който обезщетението включва всички вреди, пряка и непосредствена последица от нарушението. Видът на вредите - имуществени или неимуществени, е от значение за размера на дължимото обезщетение с оглед правилото на чл. 95, ал. 4 във вр. с ал. 3 ЗАПСП, че съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото, като взема предвид всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и реализираните от нарушителя приходи. Разграничението на вредите на имуществени и неимуществени не е условие за редовност на исковата молба и за надлежното сезиране на съда с иск по чл. 95, ал. 1 ЗАПСП. За надлежното сезиране на съда е достатъчно в исковата молба да са наведени твърдения за произлезли вреди от нарушението и да е посочен размера на претендираното обезщетение като глобална сума. Какво е действителното изражение на вредите, респ. какъв е техният характер - имуществен или неимуществен, е въпрос от значение за доказването на иска и за преценката на обстоятелствата по чл. 95, ал. 3 ЗАПСП, в зависимост от които съдът формира становището си за справедливия размер на обезщетението, който следва да се присъди на увредения носител на нарушеното право. Аргумент в подкрепа на този извод се съдържа и в разпоредбата на чл. 95а, ал. 1 ЗАПСП, която предвижда, че при липса на достатъчно данни за размера на иска ищецът може да иска като обезщетение парична сума от петстотин до сто хиляди лева или равностойността на предмета на нарушението при съобразяване и на получените вследствие на нарушението приходи. Именно защото предмет на иска по чл. 95, ал. 1 ЗАПСП е самото обезщетение, ищецът не е ограничен във възможността до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция да изменя фактическите си твърдения за вида и обема на претърпените вреди и едновременно с това да променя размера на търсеното обезщетение, тъй като тези действия не съставляват същинско изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК.
При извършената във въззивното решение преценка относно размера на дължимото обезщетение за вреди от разпространението на телевизионните програми „Нова спорт“, „Д.“, „Д. фемили“ и „Кино Нова“ от страна на ответника, въззивният съд е счел, че същата следва да е конкретна и да се съобрази с всички факти и обстоятелства, които се отразяват върху обема на вредите, включително и когато те са с характер на пропуснати ползи. Посочил е, че в случая с оглед наличието през предходен период на договорни отношения между страните във връзка с препредаването на процесните програми, ищецът в исковата молба е съизмерил претендираното от него обезщетение за пропуснати ползи с възнаграждението, които би получил, ако правото за излъчването им през процесния период беше отстъпено на ответника възмездно с договор по чл. 91, ал. 1, т. 1 ЗАПСП при същите условия. По тези съображения съдът е определил дължимото обезщетение според уговореното от страните за предходната на нарушението година възнаграждение и при отчитане на доказаните по делото териториален и времеви обхват на извършеното нарушение. Като е процедирал по посочения начин, въззивният съд не се е отклонил от дадените разрешения в практиката на ВКС относно критериите за определяне на дължимото обезщетение за нарушение на авторско или сродно право по чл. 95, ал. 3 и ал. 4 ЗАПСП. Решаващият състав, при съобразяване на твърденията и искането на ищеца, е определил дължимото от ответника обезщетение, като е отчел конкретните факти, свързани с нарушението и с вида и обема на твърдяните вреди - пропуснати ползи от възнаграждението, което ищецът би получил при възмездното отстъпване на правото на излъчване на процесните програми за територията на [населено място] и за периода 28. 09. 2017 г. – 1. 11. 2017 г. По изложените съображения за съобразяване на въззивното решение с формираната практика на ВКС за критериите за определяне на обезщетението за вреди от нарушение на авторско или сродно право, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, са изключени въведените от касатора допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Следва да се изтъкне, че липсват данни в хода на производството пред първата инстанция ищецът да е изменил фактическите си твърдения за вида и обема на претърпените вреди, съответно размера на търсеното обезщетение. Поради това не би могъл да се приеме за обоснован общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с конкретното питане относно възможността за изменение на твърденията относно настъпилите вреди при иск по чл. 95, ал. 1 ЗАПСП, която се признава в практиката на ВКС.
Процесуалните въпроси по т. 6 – т. 9 от изложението на касатора са обуславящи изхода на спора, но по отношение на тях не са обосновани въведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. ОСГТК на ВКС при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора и съгласно разясненията в т. 3 от решението, поради ограничението на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В т. 2 от тълкувателното решение е указано, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл. 146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства.
В настоящия случай във въззивната жалба на ответника е оспорен възприетият от първоинстанционния съд период на осъществяване на нарушението и е наведен довод, че от една страна съдът е приел за установен факта на нарушението единствено на територията на [населено място], а от друга е определил размера на обезщетението въз основа на цялата сума, претендирана за разпространението на процесните телевизионни програми във всички населени места. В отговора на въззивната жалба ответникът по нея касатор в настоящото производство, без да се позовава на допуснати нарушения от първоинстанционния съд по доклада, е изтъкнал, че по делото е доказано, че нарушението на правото му е осъществено за времето от 23. 09. 2017 г. до 30. 11. 2017 г., както и че след като операторът е осъществил неправомерно излъчване на територията на [населено място], следва да се приеме, че такова е налице и в останалите градове, като не е правил искания по доказателствата. Във въззивното решение съставът на Софийски апелативен съд е достигнал до различни от фактическите изводи на първоинстанционния съд само досежно периода на извършеното нарушение. Съобразил е установения и от първоинстанционния съд териториален обхват на нарушението /само на територията на [населено място]/ при определяне на размера на дължимото обезщетение. С оглед доводите на страните във въззивната жалба и отговора на същата, като е процедирал по този начин, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС по поставените процесуални въпроси, което изключва съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.
Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът не аргументира предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК отделно от касационните си доводи и поставените правни въпроси. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12044 от 2. 10. 2020 г. по т. д. № 5552/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.