Р Е Ш Е Н И Е № 202 София, 20 април 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети април 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ПАВЛИНАПАНОВА при секретаря .............Л. ГАВРИЛОВА .......................... и в присъствието на прокурора от ВКП ........П. МАРИНОВА................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 570/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подс. Я. А. П. срещу нова въззивна присъда № 32, постановена от Пловдивски апелативен съд по ВНОХД № 554/2011 г. на 13.02.2012 г. С нея е била отменена първоинстанционната оправдателна присъда и подс. П. е бил признат за виновен по обвинението по чл. 244 ал.2 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 2 ал.2 от НК и му е било наложено наказание лишаване от свобода в размер на десет месеца, изпълнението на което било отложено за срок от три години. С първоинстанционна присъда №11 от 27.09.2011 г., постановена по НОХД № 105/2009 г. от Кърджалийски окръжен съд, подс. Я. П. е бил признат за невиновен в това на 18.03.2009 г. в [населено място] в съучастие като извършител с А. А. Р. да е държал неистински парични знаци с курс в страната и чужбина в големи количества – 31 банкноти с номинал от 20 лева, поради което е бил оправдан по обвинението за престъпление по чл. чл. 244 ал.2 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 2 ал.2 от НК . В касационната жалба се съдържа твърдение за незаконосъобразност на въззивния съдебен акт, като се сочат касационните основния по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Иска се неговата отмяна и постановяване на решение, с което подс. П. да бъде оправдан или делото върнато за ново разглеждане. В депозираното в срок допълнение към касационната жалба се сочат аргументите на жалбоподателя за допуснатите нарушения по чл. 348 ал.1 т.1 и 2 от НПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, приемайки, че е доказано по несъмнен и категоричен начин обвинението срещу подс. П., след като е направил необективен и едностранчив анализ на доказателствата. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитата на осъдения поддържа жалбата с изложените в нея съображения, като счита, че въззивната присъда е постановена при недоказано по несъмнен и категоричен начин обвинение, с което е нарушен чл. 303 от НПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна, тъй като деянието на подсъдимия е доказано от показанията на многобройните свидетели и най-вече от наличието на пръстов отпечатък на подсъдимия П. върху една от банкнотите. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е основателна. Касационната инстанция намира, че предходната инстанция е постановила присъдата си при съществено нарушение на процесуалния закон. Осъдителна присъда съгласно чл. 303 ал.2 от НПК може да бъде постановена, само ако обвинението срещу подсъдимия е доказано по несъмнен и категоричен начин. Тя не може да почива на предположения и съмнения. Изводите за доказаност на обвинението по начин, изискуем от закона, следва да са направени след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото съобразно принципа на чл. 14 от НПК. В конкретния случай въззивният съд не е спазил тези правила, тъй като проверката на дейността му по анализ на доказателствената съвкупност и направената въз основа на този анализ правна оценка сочи на допуснати особено съществени процесуални нарушения. Въззивният съд с присъдата си е приел, че доказателствата по делото, събрани както от първоинстанционния съд, така и от въззивния в резултат на проведено съдебно следствие пред тази инстанция, не очертават различна фактическа обстановка от приетата от окръжния съд. Съгласието на въззивния съд с фактите, приети за установени от първоинстанционния се свежда до следното: на 18.03.2009 г. подс. П. и св. Р. били в [населено място], където се придвижвали с автомобил, собственост на близък на св. Р., който последният управлявал. Св. Р. носил в себе си неистински парични значи – банкноти от по 20 лв., с които пазарувал в [населено място]. При тръгване от града ги поставил под седалката до шофьора, без да казва на подсъдимия, който не знаел, че свидетелят има неистински пари. При така приетите за установени факти въззивният съд е приел, че анализът на доказателствата налага противоположен правен извод относно доказаност на обвинението срещу П. в сравнение с този, направен от окръжния съд, а именно – че подс. П. е осъществил състава на чл. 244 ал.2 от НК, тъй като е държал неистински парични знаци. За да стигне до този извод Пловдивският апелативен съд е приел, че анализът на доказателствата, направен от първоинстанционния, е непълен, а вън от вниманието му са останали достатъчно на брой доказателствени източници. Проверката на изброените доказателствени средства от въззивния съд, послужили му за основание за направата на обратния правен извод, извършена от касационната инстанция, не дава основания за възприемане като правилен на извода на въззивния съд. Единственият източник на доказателство, което е неоспоримо и което е вярно интерпретирано от двете предходни инстанции, е заключението на дактилоскопната експертиза, установяващо наличие на отпечатък от пръст на подс. П. върху една от инкриминираните банкноти. Това заключение обаче само по себе си не би могло да обоснове осъдителен извод по отношение на подс. П., тъй като от него не може да се направи един единствено възможен извод, а именно – че подс. П. е държал всичките 31 неистински банкноти и е съзнавал тяхната неистинност. Той е дал обяснения по делото за начина, по който може да бъде оставена дактилоскопна следа върху някоя от банкнотите /л.172 от първоинст. дело/, които не са опровергани по никакъв начин пред нито една от съдебните инстанции. Безпристрастният и обективен анализ на доказателствения материал, послужил на въззивния съд за подкрепа на извода му за доказаност на обвинението срещу П., не може да доведе до направата на това заключение. Съдържанието на показанията на свидетелите, посочени в мотивите към въззивния съдебен акт /стр.3 и 4/, не насочва към такива изводи. Почти всички от посочените свидетели са полицейски служители, чиято роля по случая се е изразила в това, че или са спрели лекия автомобил, с който са пътували подсъдимият и св. Р. на КПП на изхода на [населено място] / св. Х., Ч. и Х./, без да знаят коя е причината за това, тъй като им е разпоредено от колеги-полицаи, или са съпроводили този автомобил до полицейското управление в [населено място], където впоследствие е извършен оглед на същия в тяхно присъствие /св. П., Г., Д./. От последните трима единствено св. Г. /л.28-29 от въз. дело/ е дал показания, че е разговарял с двете лица, провеждайки „беседа”, като св. Р. е заявил, че „ако има нещо, то е на пътника в колата, т.е. на Я.”, а Я. „обясняваше при беседата, че не знае нищо”. Обективният анализ на показанията на свидетелката Р. С. А. /л.62 гръб/ не насочва към направените изводи от въззивния съд в мотивите му на стр.4. Тази свидетелка е била продавач в магазин „М.”, където св. Р. е прокарал в обръщение двадесетлевова банкнота, за което той се е признал за виновен. Единственото обстоятелство, за което тя свидетелства и което има отношение към предмета на доказване по делото относно обвинението на подс. П., е, че в магазина са влезли двама мъже, единият купил кутия цигари, които платил с банкнота, която впоследствие се оказало, че е неистинска. Тази свидетелка заявява, че не може да каже кой от двамата е извършил покупката, както и „сега да го разпозная”, както и, че не помни дали в магазина те са разговаряли помежду си. Вън от вниманието на въззивния съд е останало писменото доказателствено средство, приложено на л. 59 от дос. производство. То обективира резултатите от извършено разпознаване на лица с участието на друго лице-продавач от [населено място], което измежду предложените за разпознаване лица, сред които е бил и подс. Я. П., не е успяло за го разпознае като лице, което да се е опитвало да извърши покупка с неистински паричен знак. При това положение наличните гласни доказателствени източници не могат да доведат до направата на правния извод, до който е достигнал въззивния съд, че двамата подсъдими са били непрекъснато заедно при пазаруванията в града, че подс. П. е наблюдавал действията на св. Р. по прокарване в обръщение на неистински парични знаци, че са били в непрекъснат контакт помежду си, че това сочи на изграден стереотип на поведение от двамата, че извън вниманието на подс. П. не е останал нито един детайл от престъпната дейност на св. Р., за която той се е признал за виновен с одобреното по делото споразумение. От посочения анализ на гласните доказателствени източници, на които се е позовал въззивния съд, не следва направата на нито един от направените от този съд изводи. Нито свидетелите – полицаи, нито св. А. въвеждат в доказателствата по делото какъвто и да било факт, от който да се направи извод за това, че подс. П. е съзнавал, че прокарваните в обръщение от св. Р. банкноти са неистински. Като е направил извод, който не следва от анализа на доказателствата, въззивният съд е изопачил същите, тъй като им е придал значение, което те нямат. До такъв извод не би могло да се стигне и след анализ на съдържанието на протокола за оглед на веществено доказателство – запис на видеокамера, отразяваща пребиваването на подс. П. и св. Р. в магазин „А. фентъзи” в [населено място]. Първо, по делото не е извършвана експертиза, която да установява сходството или идентичността на отразените в записите лица, че това са именно св. Р. и подс. П.. Този извод, залегнал в протокола, не е доказан по какъвто и да е начин. Второ, по отношение на подс. П. този протокол съдържа единствено констатацията, че „се вижда как през цялото време между двамата мъже има контакт”. При така отразените обстоятелства в протокола за оглед на веществени доказателства не може по никакъв начин да се изведе правно обоснован извод, че лицето, заснето от камерата в магазин „А. фентъзи” е именно подсъдимия П.. Дори и да се приеме, че е заснет той, от видимите на снимките заснети положения и от съдържанието на протокола, че между него и св. Р. „има контакт”, по никакъв начин не може да се изведе аргумент за знание на неистинността на банкнотата, с която е плащал свидетелят, а още по-малко, че той е държал и други неистински банкноти, които впоследствие са намерени при претърсването на управлявания от него автомобил, в който се е возил подсъдимия П.. Поради това изводът на Пловдивския апелативен съд, че всички 31 неистински банкноти са държани от подс. П. и св. Р. с общ умисъл, който се установява и от обстоятелството, че при задържането им те отново са били заедно, не почива на доказателствата по делото. Това е така, тъй като от техния анализ не следват направените правни изводи. Нито от свидетелските показания, анализирани по-горе, нито от протокола за оглед на веществени доказателства може да се направи единствен възможен еднозначен извод, че подс. П. е знаел, че у подс. Р. има 31 неистински двадесетлевови банкноти, че те са били поставени под стелката, намираща се пред седалката, на която е седял подсъдимият. Обективният и почиващ на закона доказателствен анализ не може да доведе до изводите на въззивния съд, тъй като от посочените доказателствени източници могат да бъдат направени единствено предположения: първо, че подс. П. е знаел, че св. Р. има у себе си неистински банкноти, и второ, че 31 неистински банкноти се намират под стелката в автомобила, в който пътува. Нито всяко само по себе си, нито двете взети заедно могат да представляват категоричен извод по смисъла на чл. 303 ал.2 от НПК, че обвинението срещу П. е доказано по несъмнен начин, даващ основание за постановяване на осъдителна присъда. Именно поради това и не почива на закона и анализът, направен от въззивния съд, на показанията на св. А. Р., спрямо когото производството е прекратено поради одобрено споразумение, с което той се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл. 244 ал.1 пр.3 от НК и за престъпление по чл. 244 ал.2 от НК. Апелативният съд не е дал вяра на тези показания и ги е изключил от доказателствата по делото, тъй като е приел, че те противоречат на всички останали доказателства. Тези доказателства са именно тези, които ВКС посочи, че са били превратно интерпретирани. Сочената противоречивост в показанията на св. Р. /стр.4 от мотивите на въззивния съд/ не се констатира да е налице. Посоченият цитат от показанията му е извадка от тях, която обаче следва да се преценява с оглед показанията му в цялост. Така на л. 172 от първоинстанционното производство св. Р. е заявил, че П. не е видял кога той е поставил парите под дясната седалка и че той изобщо не е знаел, че там има банкноти, тъй като самият Р. е сложил банкнотите, когато подс. П. е слязъл да купи банички. Поради това заявеното малко преди това в показанията на този свидетел и цитирано в мотивите на въззивния съдебен акт: „ мисля, че подсъдимият не знаеше , че тези банкноти са неистински ..., мисля, че той не е пазарувал с тях...” е оценъчно съждение на свидетеля за това дали според него подсъдимият е съзнавал факти от предмета на доказване, а не възприятие на свидетеля за конкретни обстоятелства по делото. Показанията на свидетеля са доказателствено средство, с което той въвежда в наказателното производство факти и обстоятелства от обективната действителност, които е възприел, а не такива, които са резултат от негови оценъчни съждения за тези факти. Ето защо аргументите, поради които апелативният съд е отказал да кредитира показанията на св. Р., са незаконосъобразни и не почиват на нормите на НПК. Не се констатира и противоречието между тези показания и останалите доказателствени източници, както е декларирал въззивния съд в мотивите си /стр.5/. Не е налице каквото и да е доказателство, което да бъде успешно противопоставено на фактите, изложени от св. Р. – че той е държал в себе си парите и ги е поставил на мястото, където впоследствие са открити, без подс. П. да знае това. За тези факти липсват каквито и да е други доказателствени средства, а изброените от въззивния съд, както вече се посочи, не водят до направата на изводите, които този съд е направил. Поради тези съображения не се явяват и законосъобразни изводите на въззивния съд за недостоверност на обясненията на подсъдимия П., които той е отхвърлил, като противоречащи на декларативно изброени доказателствени източници – показанията на разпитаните свидетели, заключението на дактилоскопната експертиза, фотоалбум с кадри от запис на вещественото доказателство видеозапис на охранителна камера, протоколи за оглед на местопроизшествие, за преръсване и изземване за доброволно предаване и за оглед на веществени доказателства. От всички изброени писмени доказателствени средства единствено отношение към предмета на доказване има протоколът за претърсване на лекия автомобил и изземване на инкриминираните банкноти. В него св. Р. е вписал, че „тези пари, които намерихте под стелката на автомобила, са на лицето Я., за които аз не знам”. Това изявление на св. Р. няма никаква доказателствена стойност и то не може да бъде противопоставено на неговите свидетелски показания, депозирани пред съда. Произходът на банкнотите, на кого са били, кой и кога ги е съхранявал, съзнавал ли е тяхната неистинност са все въпроси, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, и трябва да бъдат доказани със способите на НПК. Изявлението на лицето, от което се изземват вещи при претърсване, не е доказателствено средство, поради което не може да се противопостави на дадените от него по-късно свидетелски показания. Останалите писмени доказателствени източници не съдържат факти, относими към доказване на предмета на делото, поради което тяхното голословно изброяване от въззивния съд не може да се противопостави на обстоятелството, че обясненията на подсъдимия не са опровергани по начина и средствата, предвидени в НПК. Тежестта на доказване в наказателния процес е за прокурора и той следва да представи достатъчно и убедителни доказателства, с които да обори тезата на подсъдимия. В случая обвинението е противопоставило доказателствени източници, които са внесли само съмнения в тезата на подсъдимия П., но не са я опровергали по начин, че обвинението да е доказано по категоричен начин съобразно чл. 303 ал.2 от НПК. Проведеното въззивно съдебно следствие по никакъв начин не е запълнило доказателствената празнота относно обективните и субективни елементи от състава на престъплението, която е била налице пред първоинстанционния съд и е довела до постановяване на оправдателна присъда. Единственото доказателство за авторството на подсъдимия е наличието на негова дактилоскопна следа върху една от банкнотите. Тя обаче е обяснена от подс. П. с житейски достатъчно логичен аргумент, на който обвинението не е противопоставило доказателства, а и в резултат на собствената инициатива на въззивния съд не е събрано друго, което да го обори. Постановяването на осъдителна присъда е възможно само когато обвинението бъде доказано по несъмнен и категоричен начин, което означава, че от доказателствата не може да се направи друг извод, освен този, че именно подсъдимият е осъществил инкриминираното деяние както от обективна, така и от субективна страна. Внасянето на съмнения в защитната му теза не означава, че е постигнато това ниво на доказаност на обвинението, което е необходимо за постановяване на присъда, с която той да бъде признат за виновен. В случая са били налице не годни доказателства за авторството на подсъдимия и неговата вина, а само предположения, върху каквито не може да почива осъдителната присъда /арг. от чл. 303 ал.1 от НПК/. При тази доказателствена празнота единствената правна възможност е била постановяване на оправдателна присъда, каквато законосъобразно е била постановена от първоинстанционния съд. Въззивният съдебен акт с оглед на тези констатации, до които достигна ВКС при касационната проверка, е постановен при съществени нарушения на процесуалните правила за оценка на доказателствата, на принципа на чл. 14 от НПК и на нормите на чл. 303 и чл. 304 от НПК, поради което е налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. При приетата фактология от първоинстанционния съд, с която въззивният съд се е съгласил, правилното приложение на материалния закон към установените факти е изисквало съдът да приложи правомощието си да потвърди постановената от първоинстанционния съд оправдателна присъда. Като не е сторил това той е приложил неправилно закона, поради което е допуснал съществено нарушение по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Отстраняването му обаче не изисква връщане на делото на предходната инстанция, тъй като касационният съд сам може и следва да оправдае подсъдимия. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.2 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 32 от 13.02.2012 г., постановена по ВНОХД № 554/2011 г. от Пловдивски апелативен съд, в отменителната й част, като вместо нея ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА подс. Я. А. П. за НЕВИНОВЕН в това на 18.03.2009 г. в [населено място] в съучастие като съизвършител с А. А. Р. да е държал неистински парични знаци с курс в страната в големи количества – 31 бр. банкноти с номинал 20 лв., поради което и на основание чл.304 от НПК вр. чл. 24 ал.1 т.1 от НК го оправдава по обвинението по чл.244 ал.2 вр. чл. 20 ал.2 от НК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: