Р Е Ш Е Н И Е № 6 гр. София, 14.02.2018 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1204/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.2 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия М. Ю. Б. – адв.Ч. срещу присъда от 17.07.2017 г. на Софийски градски съд, наказателно отделение, 8-ми въззивен състав, постановена по ВНОХД № 287/2017 г. по описа на същия съд. В касационната жалба от защитника на подсъдимия Б. – бланкетна по своя характер, декларативно са заявени всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Към жалбата адв.Ч. е представил и допълнение, в което основен акцент е поставен върху оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото както от съдебните инстанции по същество, така и в хода на проведеното досъдебно производство. Твърди се на първо място, че обвинителният акт на СРП, сложил началото на съдебната фаза не съответства на изискванията на чл.246 от НПК. Сочи се, че възприетото в заключителната му част словесно и цифрово изписване на правната квалификация на инкриминираното деяние не съответства на това, отразено в постановлението за привличане на жалбоподателя в качеството на обвиняем в досъдебното производство, което го лишило от възможността да разбере обема на повдигнатото му обвинение и да организира адекватно своята защита. Така е бил изненадан с различно обвинение на старта на съдебната фаза, с което съществено било нарушено правото му на защита по смисъла на чл.348 ал.3 т.1 от НПК. Като абсолютно процесуално нарушение, засегнало правото на защита на подсъдимия Б. е изтъкнато и назначаването на резервен защитник, който да го представлява в пледоариите пред въззивния съд, независимо от депозираната молба от упълномощения му защитник с конкретно посочен предварително съществуващ ангажимент за участие в друго съдебно производство в друг съдебен район. На следващо място в допълнението към касационната жалба адв.Ч. е развил оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд по смисъла на чл.348 ал.3 т.2 и т.3 от НПК. На първо място в тази връзка е твърдението за липса на мотиви към постановената нова присъда. То се основава на възприетата в съдебния акт фактическа обстановка, която се твърди, че изцяло възпроизвежда тази от обвинителния акт. Според адв.Ч. липсата на собствено възприятие на фактите от страна на СГС поради предварително изграденото убеждение към обстоятелствата по делото, е обусловило и едностранния анализ на доказателствата, в резултат на който са кредитирани единствено тези, които подкрепят обвинителната теза и са игнорирани всички, които я разколебават. Твърди се още, че прецизният анализ на доказателствата по делото изключва възможността да се постанови осъдителна присъда, защото липсват не само преки, но и система от косвени доказателства, които да водят до еднозначен и несъмнен извод относно виновността на жалбоподателя, поради което присъдата почива на предположения и е постановена в нарушение на разпоредбата на чл.303 от НПК. Според защитата посоченият подход на въззивната инстанция при разглеждане на делото разкрива предубеденост и липса на безпристрастност на съдебния състав, което го прави незаконен по смисъла на чл.348 ал.3 т.3 от НПК – абсолютно процесуално нарушение, обуславящо отмяна на атакувания съдебен акт и връщане делото за ново разглеждане от въззивния съд. В жалбата от адв.Ч. като алтернативно е развито и оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия Б., което макар и с приложение на института на условното осъждане е възприето като несправедливо поради отмерването му в размер, равен на максималния на предвидената в закона санкция за престъплението по чл.346б от НК. Този резултат според защитата се дължи на неправилната оценка на обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия. Въз основа на изложените доводи, от адв.Ч. към ВКС се отправят искания в условията на алтернативност за отмяна на въззивната присъда на СГС по ВНОХД № 287/2017 г. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или за намаляване на наложеното на подсъдимия Б. наказание в рамките на условното осъждане. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Б., редовно призован, не се явява. Явява се защитникът му - адв.Ч., който поддържа касационната жалба и допълнението към нея, като отправя и същите искания. Осъдените И. И. Н. и А. С. У., по отношение на които присъдата не подлежи на касационен контрол предвид освобождаването им от наказателна отговорност на основание чл.78а от НК с налагане на административно наказание, редовно призовани, не се явяват. Техните защитници – адв.Ч. и адв.Р. развиват доводи в подкрепа на касационната жалба на подсъдимия Б.. Представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и предлага на съда да остави в сила атакуваната въззивна присъда на Софийски градски съд като законосъобразна и справедлива. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 11.10.2016 г., постановена по НОХД № 4408/2015 г., Софийският районен съд, наказателно отделение, 7-ми състав е признал подсъдимия М. Ю. Б. за невиновен в това, на 13.09.2013 г. в [населено място], [улица], на паркинга на магазин „И.“, за времето от 12,15 ч. до 12,30 ч., действайки като извършител и в съучастие с А. С. У. – извършител и И. И. Н. – помагач, противозаконно да е проникнал в чуждо МПС – л.а.“В.“, модел „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] , без съгласието на собственика Р. В. И., като го оправдал изцяло по обвинението за престъпление по чл.346б вр.чл.20 ал.2 от НК. С цитираната присъда СРС, НО, 7-ми състав признал и подсъдимия А. С. У. за невиновен в това, на 13.09.2013 г. в [населено място], [улица], на паркинга на магазин „И.“, за времето от 12,15 ч. до 12,30 ч., действайки като извършител и в съучастие с М. Ю. Б. – извършител и И. И. Н. – помагач, противозаконно да е проникнал в чуждо МПС – л.а.“В.“, модел „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] , без съгласието на собственика Р. В. И., като го оправдал изцяло по обвинението за престъпление по чл.346б вр.чл.20 ал.2 от НК. Със същата присъда СРС, НО, 7-ми състав признал и подсъдимата И. И. Н. за невиновна в това, на 13.09.2013 г. в [населено място], [улица], на паркинга на магазин „И.“, за времето от 12,15 ч. до 12,30 ч., действайки като помагач и в съучастие с М. Ю. Б. – извършител и А. С. У. – извършител, умишлено да е улеснила извършването на престъпление от М. Б. и А. У., които противозаконно да са проникнали в чуждо МПС – л.а.“В.“, модел „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] , без съгласието на собственика Р. В. И., като я оправдал изцяло по обвинението за престъпление по чл.346б вр.чл.20 ал.4 от НК. По протест на прокурор от СРП било образувано ВНОХД № 287/2017 г. по описа на СГС, НО, 8-ми въззивен състав, който с присъда от 17.07.2017 г. отменил изцяло присъдата на СРС и вместо нея постановил нова, с която признал подсъдимия М. Ю. Б. за виновен в това, че на 13.09.2013 г. в [населено място], [улица], на паркинга на магазин „И.“, за времето от 12,15 ч. до 12,30 ч., действайки като извършител, в съучастие с А. С. У. – извършител и И. И. Н. – помагач, противозаконно проникнал в чуждо МПС – л.а.“В.“, модел „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] , без съгласието на собственика Р. В. И., поради което и на основание чл.346б вр.чл.20 ал.2 и чл.54 от НК го осъдил, налагайки му наказание „лишаване от свобода“ в размер на 3 /три/ години, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 5 /пет/ години. С новата си присъда СГС, НО, 8-ми въззивен състав признал за виновен и подсъдимия А. С. У. в това, че на 13.09.2013 г. в [населено място], [улица], на паркинга на магазин „И.“, за времето от 12,15 ч. до 12,30 ч., действайки като извършител, в съучастие с М. Ю. Б. – извършител и И. И. Н. – помагач, противозаконно проникнал в чуждо МПС – л.а.“В.“, модел „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] , без съгласието на собственика Р. В. И., поради което и на основание чл.346б вр.чл.20 ал.2 и във вр.чл.78а от НК го освободил от наказателна отговорност, като му наложил административно наказание „глоба“ в размер на 1500 /хиляда и петстотин/ лева. Със същата присъда СГС признал и подсъдимата И. И. Н. за виновна в това, че на 13.09.2013 г. в [населено място], [улица], на паркинга на магазин „И.“, за времето от 12,15 ч. до 12,30 ч., действайки като помагач, в съучастие с М. Ю. Б. – извършител и А. С. У. – извършител, умишлено е улеснила извършването на престъпление от М. Б. и А. У., които противозаконно проникнали в чуждо МПС – л.а.“В.“, модел „С.“ с ДК [рег.номер на МПС] , без съгласието на собственика Р. В. И., поради което и на основание чл.346б вр.чл.20 ал.4 и във вр.чл.78а от НК я освободил от наказателна отговорност, като й наложил административно наказание „глоба“ в размер на 1000 /хиляда/ лева. Съдът се произнесъл и относно разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимите. Касационната жалба на подсъдимия Б. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия е частично основателна. Водещото оплакване, застъпено от касатора в жалбата, поддържано и в съдебното заседание пред касационната инстанция е за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, покриващи касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК. Твърди се, че въззивната инстанция е възприела изцяло фактологията от обвинителния акт, заявявайки предварително оценката си за нейната доказаност, в резултат на което е неглижирала задължението си за обективно, всестранно и пълно изследване на значимите за правилното решаване на делото фактически обстоятелства. В конкретика се отправят три възражения за допуснати съществени процесуални нарушения – липса на надлежни мотиви към атакуваната присъда, обосновано с дословно възпроизвеждане на фактическата обстановка от обвинителния акт и отсъствие на собствено възприятие на фактите от страна на СГС поради едностранен анализ на доказателствената съвкупност; незаконност на съдебния състав, мотивирано с пристрастност и предубеденост на въззивния съдебен състав, довели до кредитиране единствено доказателствените източници, които подкрепят обвинителната теза и игнориране на онези, които я опровергават, в резултат на което оспорваната присъда е основана на предположения в противоречие с разпоредбата на чл.303 от НПК; съществено нарушаване правото на защита на подсъдимия Б.. Последното според защитата се е изразило в ограничаване правото на касатора да разбере обема на повдигнатото му обвинение и да организира адекватно защитата си поради несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл.246 от НПК – свързано с противоречие между словесно и цифрово изписване на правната квалификация на инкриминираното престъпление в него и това, залегнало в постановлението за привличането на жалбоподателя в качеството на обвиняем на досъдебното производство. Като особено съществено нарушение на процесуалните права на подсъдимия Б. е посочено и назначаването на резервен защитник, който да го представлява в съдебните прения, независимо от надлежно депозирана молба от упълномощения му защитник за наличие на предварително поет ангажимент по друго съдебно производство в друг съдебен район. Тези оплаквания не могат да бъдат споделени. Прочитът на проверявания въззивен съдебен акт разкрива, че действително мотивите му до голяма степен възпроизвеждат фактическата обстановка, залегнала в обвинителния акт. Внимателният му анализ обаче сочи, че същият покрива изискванията на чл.339 ал.3 вр.чл.305 от НПК. Упражнявайки възложените му от процесуалния закон правомощия, касационният съд не установи нарушение на процесуалните норми на чл.13 и чл.14 от НПК, вменяващи задължение на инстанциите по същество за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото и не констатира недостатъци в доказателствената дейност на въззивната инстанция, които да са довели до погрешни изводи при изясняване главния факт в процеса – съставомерността на деянието, виновността на подсъдимия и отговорността, която същият следва да понесе. Съдът е извел фактическите положения и правната квалификация на инкриминираното деяние въз основа на дължимия анализ и оценка на целия обем от доказателства и доказателствени средства, подлагайки на самостоятелна проверка всички доказателствени източници, поради което проверяваният съдебен акт покрива в достатъчна степен минималните стандарти за постановяване на осъдителна присъда. За да постанови противоположна присъда, СГС е осъществил дължимата проверка на първоинстанционния съдебен акт съобразно изискванията на чл.313 и чл.314 ал.1 от НПК, провел е въззивно съдебно следствие, извършил е самостоятелен и независим доказателствен анализ и логично е стигнал до обоснован извод за съставомерност на извършеното от подсъдимия Б. деяние по чл.346б от НК както от обективна, така и от субективна страна. В хода на проведеното въззивно съдебното следствие са били събрани всички относими и допустими доказателства за обстоятелствата, включени в предмета на доказване, които първоинстанционния съд е пропуснал да събере, като е бил спазен и процесуалния ред за това. Присъдата си въззивният съд е постановил след обективно и всестранно изясняване на фактическата обстановка по делото. Всички необходими факти, включени в предмета на доказване е извел въз основа на надлежно събран доказателствен материал и чрез обстоен собствен техен анализ при спазване изискванията на чл.107 от НПК, като е изложил съображения кои доказателствени източници кредитира и защо, както и на кои не дава вяра и причините за това. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу присъдата на СГС се свеждат до оплакванията, че въззивният съд е бил предубеден във виновността на подсъдимия Б. (както и на съучастниците му У. и Н., по отношение на които присъдата не подлежи на касационен контрол с оглед освобождаването им от наказателна отговорност по реда на чл.78а от НК), което е обективирано чрез предварително формулираното му отношение към доказателствения материал, израз на което било назначаването на тройна съдебно-почеркова експертиза на подписите на св.С. С., положени на протоколите за разпит в качеството му на свидетел и тези на протоколите за разпознаване на лица, поради оспорването им от свидетеля при разпита му пред първоинстанционния съд. Това възражение не може да бъде споделено, защото противоречи на правомощията на въззивната инстанция за цялостна проверка на атакувания пред нея първоинстанционен акт, включително чрез събиране на допълнителни доказателства с допускане на нови свидетели и вещи лица по преценка на съда за това, че техните показания или заключения ще допринесат за правилното решаване на делото (чл.327 ал.4 от НПК). В конкретния случай СГС правилно е преценил, че назначената от СРС графическа експертиза на подписите на св.С., положени на протоколите за разпознаване е била с ограничен обем от изследвана информация и сравнителен материал, доколкото е ограничила вещото лице да използва като такъв единствено подписите на свидетеля, поставени върху протоколите за разпита му в качеството на свидетел на досъдебното производство. Приета в хода на въззивното съдебно следствие тройна съдебно-почеркова експертиза се основава на анализ на иззет за целта сравнителен материал от свидетеля при спазване на всички изисквания за това, в резултат на което изготвеното заключение съдържа детайлно изследване и категоричност на резултатите, сочещи че подписите на изследваните документи не са имитирани, а са поставени от св.С.. Категоричността на това експертно заключение е дало основание на въззивния съд да кредитира приобщените по надлежния процесуален ред показания на този свидетел от досъдебното производство, както и извършеното от него разпознаване на подсъдимите, проведено по реда на чл.169 – чл.171 от НПК. Тези доказателствени източници в съвкупност с всички останали, надлежно приобщени по делото са обосновали извода на СГС за това, че авторството на инкриминираното престъпление в лицето на подсъдимия Б. и неговите съучастници (У. и Н.) е изяснено по несъмнен начин. Същият е направен въз основа на прецизен анализ на цялата доказателствена маса, изложен по надлежен ред в мотивите към атакуваната присъда, поради което оплакването за допуснати процесуални нарушения от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348 ал.3 т.2 пр.1 от НПК (липса на мотиви) и т.3 (незаконен съдебен състав поради предубеденост), настоящият касационен състав намери за неоснователно и прие, че следва да бъде оставено без уважение. Не може да бъде споделено и оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348 ал.3 т.1 от НПК, довело до ограничаване процесуалното право на подсъдимия Б. да разбере в какво е обвинен поради несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл.246 от НПК. Като такова несъответствие е посочено различно словесно и цифрово изписване на правната квалификация на инкриминираното престъпление в обвинителния акт и в постановлението за привличане на подсъдимия Б. в качеството му на обвиняем на досъдебното производство. Преди всичко следва да се отбележи, че това възражение се прави за първи път пред касационната инстанция. Независимо от това и доколкото обвинителният акт е основният процесуален документ, поставящ началото на съдебната фаза, чрез който се определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него и така се определят основните рамки на процеса на доказване по конкретното наказателно дело и осъществяване на правото на защита, настоящият съдебен състав прецени основателността на оплакването на касатора чрез преценка съответствието на обвинителния акт по настоящото дело с изискванията на процесуалния закон и задължителните указания, дадени в ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС. Внимателният прочит на внесения от СРП за разглеждане от СРС обвинителен акт сочи, че същият отговаря на минималните изисквания на закона и задължителната практика на ВКС относно съдържанието му и въпреки допуснатите технически несъответствия при изписването на обстоятелствената и заключителната му части, същите не са от естество да повлияят по какъвто и да е начин на правото на защита на подсъдимия. Правната квалификация, предложена от прокурора кореспондира с описаната фактология в обвинителния акт, а нейното словесно и цифрово изписване в заключителната част не противоречи на словесното и цифровото й изписване в постановлението за привличане на М. Б. в качеството на обвиняем на досъдебното производство. Въз основа на тези констатации, касационната инстанция намира обсъжданото оплакване на касатора за неоснователно и като такова счита, че следва да го остави без уважение. Такова е становището на касационната инстанция и по отношение възражението за ограничаване процесуалните права на подсъдимия Б. в производството пред въззивния съд, изразило се в назначаване на резервен защитник за провеждане на съдебните прения, независимо от депозираната своевременно молба от упълномощения му защитник за наличие на служебен ангажимент за участие в друго наказателно дело, в друг съдебен район, поет в по-ранен момент. Осъщественият в тази връзка контрол относно спазване от страна на въззивния съд процесуалните права на страните за участие в процеса и по-конкретно в случая – на подсъдимите за упражняване правото им на защита в пълен обем, включително чрез участие на защитник по техен избор сочи, че оплакването не може да бъде споделено. Видно от протоколите на проведените съдебни заседания упълномощеният защитник на касатора – адв.Ч. е преупълномощавал друг адвокат – М. П. за участие в съдебните заседания на 26.04.2017 г. и на 21.06.2017 г., като за последното в пълномощното изрично било записано, че допуска участието й само в съдебното следствие, но не и в съдебните прения. Последното станало единствена причина за отлагане на делото, като при определяне датата на следващото съдебно заседание адв.П. не посочила наличие на служебни ангажименти на адв.Ч., независимо от твърдението му в молбата от 14.07.2017 г. за наличие на такъв, известен още от 19.05.2017 г. В подкрепа на искането си за отлагане на насрочено за 17.07.2017 г. съдебно заседание по настоящото дело адв. Ч. не представил никакви документи пред въззивния съд – нито протокол/определение за насрочване на другото дело пред ОС – гр. Варна, нито съобщение/призовка за явяването му като защитник по него, нито дори препис от пълномощно от подзащитния му по другото дело. За съдебното заседание пред СГС на 17.07.2017 г. не била преупълномощена и адв.П., която взела участие в две от проведените до момента съдебни заседания и била запозната с делото в необходимата степен. При тази ситуация, въззивният съд е бил изправен пред угрозата да отложи делото за пореден път поради неявяването на един и същ участник в наказателния процес. Това дало основание на съда да замени упълномощения защитник, който представлявал подсъдимия Б. лично и чрез преупълномощен от него друг защитник в етапа на въззивното съдебно следствие, като назначил своевременно определения от САК резервен защитник за приключване на делото. По този начин правата на подсъдимия Б. са били гарантирани в пълен обем, при отчитане и на обстоятелството, че съгласно повдигнатото му обвинение не е била налице хипотеза на задължителна защита. За да стигне до това свое решение въззивният съд изследвал внимателно практиката на ЕСПЧ по множество дела. ВКС намира за достатъчно да отбележи делото „Кроасант срещу Германия“ Croissant v Germany A 237-B (25.09.1992) § 29 , по което съдът е стигнал до заключение, че правото на подсъдимия сам да избере своя упълномощен защитник е от изключителна важност за провеждането на справедлив процес по смисъла на чл.6 от ЕКПЧОС, но не и абсолютно такова, което би могло да възпрепятства по-нататъшния ход на делото и приключването му в разумен срок, както и да засегне интересите на правосъдието въобще. С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС намери и това оплакване за неоснователно. За основателно обаче касационната инстанция намира оплакването в жалбата от адв.Ч. за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия Б., което е в размер, равен на максималния на предвидената в закона санкция за престъплението по чл.346б от НК. При индивидуализацията на наказателната отговорност, която касаторът следва да понесе, въззивният съд е отредил водеща роля на съдебното му минало, като е подценил липсата на други отегчаващи я обстоятелства и не е отчел нито едно смекчаващо я такова. Налагането на предвиденото от закона наказание в максимален размер е обосновано изцяло с предходните осъждания на подсъдимия, които са за извършени престъпления по чл.343в ал.2 от НК (справка за съдимост л.123 – л.128 от ДП) и за които му било наложено едно общо наказание „пробация“ по реда на чл.25 вр.чл.23 от НК. Наложеното наказание на подсъдимия Б. „лишаване от свобода“ в максимален размер за настоящото престъпление се явява явно несправедливо, защото подходът при неговата индивидуализация е едностранен и не отчита съвкупността от всички обстоятелства, които имат отношение към нея. Не са извършени необходимият анализ и съпоставка на смекчаващите и отегчаващи наказателната му отговорност обстоятелства, не са преценени и данните за неговата личност. Редом с невисоката степен на обществена опасност на деянието (определена от законодателя чрез регламентиране на санкция, позволяваща при чисто съдебно минало освобождаване на дееца от наказателна отговорност с налагане на административно наказание), като смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства следва да бъдат съобразени относително младата му възраст и добрите характеристични данни за личността му. Съвкупната оценка на смекчаващите и отегчаващи отговорността на подсъдимия Б. обстоятелства дава основание за извода, че неговото поправяне и превъзпитание може да бъде постигнато с налагане на по-нисък размер на наказанието „лишаване от свобода“, както и при определяне на по-кратък изпитателен срок, за който изтърпяването му да бъде отложено. Настоящият касационен състав намира, че целите на наказателната репресия по чл.36 от НК могат да бъде постигнати по отношение на подсъдимия Б. с налагане на наказание „лишаване от свобода“ в размер на 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца, изтърпяването на което да бъде отложено за изпитателен срок от 3/три/ години, в какъвто смисъл присъдата на СГС, НО, 8-ми състав следва да бъде изменена. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.2 т.1 вр.чл.354 ал.1 т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ присъдата от 17.07.2017 г. по ВНОХД № 287/2017 г. по описа на Софийския градски съд, наказателно отделение, 8-ми въззивен състав, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. Ю. Б. за престъплението по чл.346б вр.чл.20 ал.2 вр.чл.54 от НК наказание „лишаване от свобода“ от 3 /три/ години, на 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца. НАМАЛЯВА изпитателния срок, за който изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено на основание чл.66 ал.1 от НК от 5 /пет/ години, на 3 /три/ години, считано от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата на СГС в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.