Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
644
София, 05.08.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 514 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Емералд - Надежда“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Велико Търново, представлявано от управителя Н. Г. Ш., чрез адв. Л. Д., срещу решение № 142 от 30 ноември 2021 г., постановено по в.гр.д. № 279/2021 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което се потвърждава решение № 184 от 18 май 2021 г., постановено по гр.д. № 701/2020 г. по описа на Окръжен съд Велико Търново, с което предявените от дружеството против Б. Р. А. и П. Р. А. – двамата с адрес в [населено място], искове с основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето и ал. 2, предл. първо ЗЗД – невъзможен предмет, а при условията на евентуалност – противоречие със закона и добрите нрави, по които се претендира да се обяви за нищожен договор за продажба по нотариален акт № 481, т. III, регистър № 5362, нот.д. № 219/2010 г. на нотариус Г. С. с район на действие Районен съд Велико Търново, са отхвърлени като неоснователни, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но очевидно неправилно и необосновано. Твърди се, че въззивният съд е допуснал съществено съдопроизводствено нарушение, състоящо се в необсъждане на всички посочени от страните доводи и ангажирани доказателства, като от това произтича неговата очевидна неправилност. Според касатора съдът не е тълкувал правилно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗУТ, поради което е стигнал до грешен резултат и се налага нейното тълкуване от ВКС. Следвало да се тълкува какво представлява „част от сградата“ по смисъла на разпоредбата. Съдебният акт бил неправилен и необоснован, тъй като въпреки подробно изложените оплаквания във въззивната жалба, съдът не е отчел нито едно от тях. Пренебрегнати са и доводите за нищожност на сделката поради нееквивалентност на престациите. Неправилно е счетено, че представеният с исковата молба договор между дружеството и другия собственик на поземления имот, е неотносим към спора по делото. Съдът не е посочил причините, поради които не кредитира някои от доказателствата по делото. Доказателствата сочели, че двамата бивши съсобственици на земята приложили икономически натиск върху представляващата дружеството, защото без полагането на техните подписи върху договора с електроразпределителното дружество завършването на строежа на цялата сграда не е било възможно, и предвид значителните материални загуби за дружеството, представляващата е следвало да подпише процесния нотариален акт в замяна на подпис на договора с електроразпределителното дружество; второ доказателство за икономическия натиск е предварителният договор от 23.11.2009 г., който също има отношение към еквивалентността на престациите по основания договор от 16.11.2009 г. и обезщетението на бившите собственици на земята; със сделката от 16.11.2009 г. бившите собственици на земята са удовлетворени напълно, а с атакувания в настоящото производство договор се осъществява двойно обезщетяване. Неизследването на двата договора от съда и неизследването на пълната фактическа обстановка е довела до неверни правни изводи. Индиция за установена икономическа зависимост е и записаното в предварителния договор, че представляващата е получила от Д. И. 30000 лева в брой, а в нотариалния акт е посочена сумата 10300 лева, без тя да получи пари за изграждането на процесния офис № 3. От внимателния прочит на нотариалния акт е видно, че не е поето задължение за продажба на вече изградения офис, а няма данни И. сам да е реализирал строителството, нито да е възложил това на друго лице, включително и на касатора; офисът не е включен и в първоначалния нотариален акт от 16.11.2009 г. Предметът на сделката – продажбата на право на строеж на процесния офис, е фактически и правно невъзможен, защото офисът фактически е съществувал, бил е построен към момента на сделката, поради което договорът е нищожен. Следва да се съобрази, че е допуснато обезпечение на предявения иск, в което той е счетен за вероятно основателен, а в последствие, съдът го отхвърля. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Касаторът твърди, че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗУТ се нуждае от прецизиране, защото тя е неточна и неясна, и създава неудобства при тълкуването ѝ.
Ответниците по касационната жалба Б. Р. А. и П. Р. А. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. К. Г., в отговор на касационната жалба сочат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и че то е правилно, законосъобразно, обосновано и при постановяването му не са допуснати нарушения на процесуални правила.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приема за установено, че между ищеца „Емералд – Надежда“ ЕООД, представляван от неговия управител и едноличен собственик Надежда Ш., и Д. Б. и А. Л. е бил сключен договор за продажба на УПИ ** в кв. 70 по плана на [населено място] и за запазване на правото на строеж върху определени обекти, които дружеството се е задължило да построи със собствени материали и средства, обективиран в нотариален акт № 66 от 16.11.2009 г. по нот.д. № 59/2009 г. Установено е още, че между ищеца и Д. Б., който е наследодател на ответниците А., е бил сключен атакуваният договор, обективиран в нотариален акт № 481 от 11.06.2010 г. по нот.д. № 219/2010 г., за продажба на правото на строеж върху следния недвижим имот, обект в жилищната сграда, построена от ищеца – офис № 3 на кота -2.70, с площ от 40,45 кв.м., състоящ се от: офис помещение, баня-тоалетна, коридор, при граници: изток-калкан, запад-дворно място, север-улица, юг-апартамент № 2 и апартамент № 1, заедно с 5,19 % идеални части от общите части на сградата, възлизащи на 6,41 кв.м., и съответните на застроената площ идеални части от правото на строеж, с административен адрес [населено място], [улица]. Ищецът е поискал от съда да обяви този договор за нищожен поради невъзможен предмет, а в евентуалност поради противоречие със закона и добрите нрави. Първоинстанционният съд е приел, а впоследствие въззивният потвърждава, че договорът не е нищожен поради невъзможен предмет или противоречие със закона или добрите нрави, а е валиден. Въззивният съд приема за установено, че жилищната сграда, построена в горепосочения поземлен имот, е била завършена до етап груб строеж към 25.01.2011 г., когато е издадено удостоверение от общинската администрация в гр. Велико Търново, и в което се сочи, че за строежа е представен Акт 14 за приемане на конструкция от 12.01.2011 г. Оттук съдът заключава, че към 25.01.2011 г. най-късно правото на строеж е било реализирано и съответно трансформирано в право на собственост върху конкретните обекти. Отчитайки, че атакуваният договор е сключен на по-предна дата, а именно 11.06.2010 г., съдът възприема, че договорът няма невъзможен предмет, понеже към момента на сключването му правото на строеж все още е било в процес на упражняване заради незавършеността на цялата сграда на етап груб строеж, в какъвто смисъл е изискването по чл. 181, ал. 1 ЗУТ. По отношение на оплакванията в евентуалност на ищеца за порок на сделката, обсъждайки данните по делото и доказателствата, съдът намира, че сделката не е нищожна и на тези основания – сделката не противоречи на разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗУТ, тъй като е сключена преди завършването на сградата в груб строеж и продажбата на правото на строеж за офис № 3 е сторена в съответствие със закона; изложените в исковата молба обстоятелства за приложен икономически натиск е отречено да са установени по делото – дори и приобретателят да не е платил продажната цена, това не води до нищожност на сделката, а е основание за реализиране на отговорност по ЗЗД, а съвкупната преценка на доказателствата по делото не води до извода, поддържан от дружеството, че праводателят на ответниците е отказал да подпише договор с електроразпределително дружество и така е притискал касатора да сключи процесната сделка, нито до извода, че И. е получил обезщетение в повече от първоначално уговореното, нито че е налице нееквивалентност на престациите; представеният с исковата молба договор между дружеството и другия собственик на поземления имот е неотносим към спора.
Касационният съд в настоящия си състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по следните съображения.
На първо място се пита възможно ли да се прехвърля правото на строеж върху постройка, която вече е създадена и предметът на правото на строеж е вече реализиран. Въпросът е обусловил изхода на спора, но не може да се приеме, че въззивният съд го е решил в противоречие със съдебната практика, нито, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Безспорно, след като правото на строеж се реализира и се трансформира в право на собственост, същото не може да бъде прехвърляно отделно. В случая обаче основен е бил въпросът дали правото на строеж е било вече реализирано към момента на сключване на оспорената сделка, и съответно дали е било годен неин предмет. Решението не противоречи на цитираните от касатора решения на ВКС. В първото решение № 854 по гр.д. № 2539/2007 г., I г.о., не са съобразявани приложимата за настоящия спор разпоредба на ЗУТ, нито е разглеждан спор във връзка с постройка във фазата на груб строеж, тъй като е констатирано, че правото на строеж вече е било реализирано. Второто сочено решение № 1029 по гр.д. № 227/1999 г., V г.о., също разглежда случай, в който правото на строеж е било прехвърлено след като сградата е завършена, без да се съобразява кога правото на строеж е било упражнено, за разлика от процесния случай. Не са налице основания поставеният въпрос да се разгледа и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отговорът на въпроса е ясен, даден е еднозначно в съдебната практика, и ново или корективно тълкуване не се налага. Обстоятелството, че касаторът твърди завършеност на сградата към съответния момент, а не според издадените строителни книжа, предполага поставянето на друг правен въпрос.
На второ място се пита възможно ли е да бъде учредено право на строеж, ако обектът на учреденото право не може да бъде индивидуално определен в достатъчна степен, за да може да има определяем предмет. Касаторът счита, че правото на строеж не е било индивидуализирано в достатъчна степен, а въззивният съд, като е приел обратното, е стигнал до неправилния извод, че сделката не е с невъзможен предмет. Макар съдът в мотивите си действително да е приел, че правото е било индивидуализирано в достатъчна степен, то това не е било решаващо при вземането на крайното решение, нито въпросът е бил подробно обсъждан. Още повече, че касаторът не излага абсолютно никакви доводи защо счита, че правото на строеж не е било индивидуализирано в достатъчна степен, че да бъде годен предмет на сделка. Ето защо въпросът не е годен да доведе до допускане на касационното обжалване.
Въпросът нищожен ли е договор, при който към момента на сключване на сделката предметът на договора не е съществувал или не са съществували данни същият да отговоря на критериите за самостоятелен обект съгласно ЗУТ, изобщо не е бил обсъждани от въззивния съд, тъй като такива оплаквания не са били сочени във въззивната жалба. Въззивният съд не е правил преценка дали обектът отговаря на изискванията на ЗУТ за самостоятелен обект. Съобразно задължителното тълкуване, дадено в т. 1 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда. Настоящият състав намира, че поставеният въпрос и в двете му части не отговарят на тези критерии, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване.
Накрая се пита нищожен ли е договор поради противоречие с добрите нрави, при който е налице значителна нееквивалентност на насрещните престации, и една от страните по договора е мотивирана да го сключи от обективно състояние, поставяща я в зависимост спрямо другата страна. Въпросът е относим към изводите на въззивния съд по евентуалния иск за нищожност на процесната сделка заради противоречие с добрите нрави; съдът пространно е коментирал въпроса, като е достигнал до заключението за неоснователност на исковата претенция. Безспорно договор, противоречащ на добрите нрави, е нищожен, и има обилна съдебна практика, според която значителната нееквивалентност на насрещните престации противоречи на добрите нрави. В цитираните две решения на ВКС – решение № 241 по гр.д. № 3796/2019, IV г.о., и решение № 156 по гр.д. № 2451/2019 г., III г.о., на които според касатора изводите на въззивният съд противоречат, се приема, че значителната нееквивалентност на престациите накърнява добрите нрави, но при преценка за нищожност на договора следва да се вземат предвид и всички останали обстоятелства, изясняващи отношенията между страните по него. Въззивният съд в мотивите си е разгледал понятието „добри нрави“ и сам е заключил, че при явно несъответствие между престациите по един договор същият е нищожен поради накърняване на същите, като е основал становището си за неоснователността на иска при обсъждане на представените по делото доказателства. Именно въз основа на доказателствата е прието, че не се разкрива нито значителна нееквивалентност на престациите, нито приложена икономическа принуда. И по този въпрос касаторът не посочва никакви съображения за това защо решението на въпроса попада в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но това не е и необходимо в случая, тъй като съдебният състав не намира основание за ново тълкуване на поставения въпрос.
В изложението си касаторът въвежда още едно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно нуждата от прецизиране на разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗУТ и тълкуване на израза „част от сградата“. И тук не са изложени обосновани аргументи за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3, нито пък е формулиран конкретен правен въпрос. Заявено е само, че разпоредбата е неясна и неточна и създава неудобства при тълкуване, но не се указва защо това е така. Липсата на правен въпрос, посочен при условията на указаното от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, препятства допускането на касационното обжалване по заявения проблем.
Последното основание за допускане на касатора е свързано с очевидна неправилност на въззивния съдебен акт поради необсъждане от съда на всички доводи на страните и относимите към тях доказателства. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано, и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, а не да изисква разглеждане по същество на решението. В настоящия случай не може да се направи извод за очевидна неправилност на решението поради необсъждане на всички доводи на страните, тъй като той изисква проверка на действия на касатора и съда извън видните в мотивите на обжалваното решение.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи на ответника по касационната жалба сторените в настоящото производство разноски. Претендира се адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, заплатено по договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ направеното плащане.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 142 от 30 ноември 2021 г., постановено по в.гр.д. № 279/2021 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново.
ОСЪЖДА „Емералд-Надежда“ ЕООД, ЕИК 200836086, да заплати на Б. Р. А. и П. Р. А. – двамата с адрес в [населено място], кв. С., [жилищен адрес] сумата от 1200 (хиляда и двеста) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: