4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №273 гр. София,11.04.2013 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи април през две хиляди и тринадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА като изслуша докладваното от Костадинка Недкова ч. т. д. N 1234 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.396, ал.2, изр.3-то ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение №2094 от 10.10.2012г., постановено по в.ч. гр. д. № 3179/2012г. от Софийски апелативен съд, с което, след отмяната на определение от 02.08.2012г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 10683 / 2012г., е допуснато обезпечение по предявения пред арбитражен съд от [фирма] срещу частния касатор иск за частта над 300 000 лева до пълния предявен размер от 674 000 лева, чрез налагането на възбрана на недвижими имоти, собственост на касатора. Частният жалбоподател поддържа, че определението е недопустимо, съответно неправилно, поради което иска да бъде обезсилено, съответно отменено. Позовава се на клауза в сключения от страните анекс – спогодба към споразумение за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти, от която извежда наличието на хипотезата на чл.399 ГПК. Поддържа, че на основание чл.399 ГПК, съдът няма право да разглежда молба за допускане на обезпечение по отношение на имоти, различни от уговорените между страните в писмения им договор, поради което е постановил един недопустим акт. Ответникът [фирма], сочи, че частната жалба е недопустима, поради повторното даване от страна на въззивния съд на указания за представяне на доказателства относно спазването на срока за предявяването й. В случай, че съдът приеме, че частната жалба е допустима, се излагат доводи за липса на основанията за допускане на касационното обжалване, съответно се иска потвърждаване на атакуваното определение, като правилно. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по значимите за спора въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: „Следва ли при наличието на договорна клауза, определяща какъв имот да послужи за обезпечаване на задълженията, съдът да отхвърли искане за обезпечение относно други имоти, или има право да се съгласи с уговорките на страните по договора?; Каква следва да бъде уговорката в договора относно имота, който ще служи за обезпечение при неизпълнението му - дали, че страните се съгласяват при подаване на молба до съда за обезпечаване на иск, това обезпечение да бъде налагано от съда само върху конкретния имот, или е възможно страните да постигнат уговорка в договора си, че за обезпечаване на задълженията си ще бъде дадено договорно обезпечение /ипотека или залог/?; Допустимо ли е в последния случай съдът да допусне обезпечение чрез налагане на обезпечителни мерки и върху други имущества /имоти или вземания/, различни от конкретно посочения в договора имот”. Приложението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се обосновава с твърдението, че нормата на чл.399 ГПК е нова, неясна и липсва съдебна практика по приложението й. Възпроизвеждат се и разясненията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС относно тълкуването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния касатор, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е твърдението на ответника за недопустимост на частната жалба, поради дадените повторно от въззивния съд указания за представяне на доказателства за датата, на която е връчено съобщението за възбраната на частния касатор. Жалбоподателят не е изпълнил същите с оглед липсата на връчено от службата по вписванията съобщение за налагане на възбраната, поради което частната жалба е подадена в срок. За да отмени първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че представените доказателства обосновават допустимостта и вероятната основателност на предявените пред арбитражния съд искове, в частност на иска за главницата, чието частично обезпечение се иска, както и нуждата от неговото обезпечение, поради което е направен извод за основателност на искането за допускане на исканата обезпечителна мярка- възбрана върху собствени на ответника по иска недвижими имоти. Посочено е, че издаването на обезпечителната заповед не се обуславя от внасянето на нова парична гаранция, тъй като вземанията на молителя са новирани с подписания от страните с нотариална заверка на подписите анекс- спогодба. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение, намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поставеният от частния жалбоподател въпрос, обобщен и конкретизиран от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС: „поемането на договорно задължение за учредяването в полза на кредитора на ипотека за обезпечаване на дълг на длъжника, представлява ли договор по смисъла на чл.399 ГПК”, е значим за конкретното дело и е обусловил изхода му, предвид допуснатата обезпечителна мярка - възбрана върху имоти, различни от ипотекираните по сключения между страните анекс-спогодба. Ето защо, по отношение поставения процесуалноправен въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата съобразно точния смисъл на законите. Въпреки, че правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 318 от ГПК /отм./, която се основава на съответните разпоредби в отменените Закони за гражданското съдопроизводство от 1930г. и 1891г., е възпроизведено изцяло в чл.399 от ГПК, настоящият състав приема, че въпросът, относно приложението на чл.399 ГПК, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По така поставения процесуалноправен въпрос липсва задължителна практика на ВКС, както и постоянна практика на съдилищата, поради което е налице необходимост от тълкуване, което да осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона. С оглед наличието на релевираното от частния жалбоподотел допълнителното основание, касационно обжалване на атакуваното въззивно определение следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По допуснатия до касационно обжалване процесуалноправен въпрос, настоящият състав приема следното: Съгласно чл. 399 ГПК, ако искът се основава на договор, в който е посочен имотът, който ще послужи за обезпечение, обезпечението се налага само върху този имот, освен ако той не е налице или ако междувременно е обременен с други тежести, които правят обезпечението недостатъчно. С договора по чл.399 ГПК страните предварително определят имота, който ще послужи като обект на бъдещото обезпечение /възбрана или запор/ на евентуални искове за защита на определени материални права, като извън случаите, когато имотът не съществува или междувременно е бил обременен с други тежести, ако съдът приеме, че са налице останалите предпоставки за допускане на обезпечението /вероятна основателност на иска и обезпечителна нужда/, обезпечението не може да бъде наложено върху други имуществени права на ответника. Въз основа на систематическото и граматическото тълкуване на разпоредбата, намираща се в глава „Обезпечителни мерки” на ГПК и предвиждаща обезпечение на иск, а не на материалното право, предмет на иска, е видно, че хипотезата на чл.399 ГПК обхваща процесуален договор, който обвързва съда относно обекта на обезпечението при допускане на обезпечение на иск, когато страните са уредели това по договорен път. Това съглашение е различно от договора, с който се поема задължение за учредяване на материалноправно обезпечение – ипотека/ залог като гаранция за субективното материално право. Ето защо, настоящият състав приема, че поемането на договорно задължение за учредяването в полза на кредитора на ипотека за обезпечаване на дълг на длъжник не представлява договор по смисъла на чл.399 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С оглед дадения от настоящия състав отговор на поставения въпрос, наличието на клауза в подписания между страните анекс- спогодба, с която се поема задължение за учредяване на ипотека върху имот на частния касатор, впоследствие учредена, не ограничава възможността за налагане като на обезпечителна мярка на възбрана върху друг имот, различен от ипотекирания, по иска за заплащане на вземания, произтичащи от спогодбата. Подобна обезпечителна мярка би била и безмислена, тъй като ипотеката върху имота е достатъчна гаранция за кредитора, поради което за него не се поражда нуждата да иска възбраняването на имота. Частният жалбоподател не въвежда други доводи във връзка с правилността на атакувания акт, извън поставения въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, поради което, с оглед дадения отговор на поставения въпрос, обжалваното въззивно определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ПОТВЪРЖДАВА определение № 2094 от 10.10.2012г., постановено по в.ч. гр. д. № 3179/2012г. от Софийски апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.