6 Р Е Ш Е Н И Е № 27 София,16.04.2014 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1893/2013 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 787 от 28.11.2013 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивно решение № 406 от 20.12.2012 г., постановено по в. гр. д. № 393/2012 г. на Габровски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 223 от 03.12.2009 г. по гр. д. № 778/2012 г. на Севлиевски районен съд, с което е осъден Д. В. Д. в качеството на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 10 368 лв. - дължим наем по договор за наем от 02.08.2007 г. за периода от м. май 2009 г. до 14.06.2012 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, и сумата 1 629.18 лв. - обезщетение за забава до датата на предявяване на исковете - 14.06.2012 г., и на ищеца са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 828 лв. В касационната жалба на ответника Д. В. Д., действащ в качеството на [фирма] - [населено място], се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за отхвърляне на исковете с присъждане на направените по делото разноски. К. навежда оплакване, че въззивният съд е нарушил съществено чл.133 ГПК като е отказал да обсъди възраженията и доводите му, заявени в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд и във въззивната жалба, за недължимост на претендирания наем поради неизпълнение на основното задължение на ищеца - наемодател да предаде за ползване имота, обект на наемното правоотношение. Излага доводи, че пропускането на срока по чл.131 ГПК за отговор на исковата молба не е преклудирало правото му да оспори иска и да изложи фактическите си и правни доводи за неговата неоснователност, които въззивният съд е бил длъжен да обсъди по силата на чл.12 ГПК. Позовава се на допуснати нарушения на разпоредбите на чл.154, ал.1 ГПК и чл.228 във вр. с чл.236, ал.1 ЗЗД, аргументирани с твърдение, че съдът е мотивирал уважаването на исковете единствено с неоспорването им в срока по чл.131 ГПК, без да вземе предвид липсата на ангажирани от ищеца доказателства за предаване на наетия имот и за ползване на имота в рамките на исковия период като предпоставки за възникване на вземането за наем. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор, поддържани в открито заседание от процесуалния му представител по делото. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното : Производството по гр. д. № 778/2012 г. е образувано пред Севлиевски районен съд по предявени от [фирма] против Д. В. Д. в качеството на [фирма] обективно съединени искове за заплащане на сумите 10 368 лв. и 1 629.18 лв., претендирани съответно като неплатен наем по договор за наем на недвижим имот от 02.08.2007 г. за периода м. май 2009 г. до м. април 2009 г. и като обезщетение за забава върху неплатения наем. Исковете са основани на твърдения, че договорът за наем е сключен за срок от една година; че след изтичане на срока на 02.08.2008 г. е трансформиран в безсрочен при условията на чл.236, ал.1 ЗЗД; че от момента на сключване на договора ответникът - наемател ползва наетия недвижим имот, но не заплаща уговорения наем в размер на 288 лв. месечно с включен ДДС. Първоинстанционният съд е уважил изцяло исковете, след като е приел, че възникването и съдържанието на наемното правоотношение се установява от единственото представено от ищеца доказателство - писменият договор за наем от 02.08.2007 г., и че ответникът не е доказал да е изпълнил задължението си за плащане на дължимия наем. Като се е мотивирал с обстоятелството, че в срока по чл.131 ГПК ответникът не е ангажирал доказателства за оборване на фактическите твърдения в исковата молба за осъществено ползване на имота и за трансформиране на наемния договор в безсрочен при предпоставките на чл.236, ал.1 ЗЗД, съдът е счел исковете за доказани по основание и размер. Фактът на ползване на имота в рамките на исковия период е определен като безспорен между страните, въпреки направеното от процесуалния представител на ответника възражение в първото заседание по делото, че наемателят не дължи претендирания наем, тъй като не е ползвал имота поради неизпълнение на поетото от ищеца - наемодател задължение по чл.4.1 от договора да му предаде имота с писмен протокол. Сезиран с въззивна жалба от ответника, Габровски окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение, препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция. Въззивният съд е приел, че след като в срока по чл.131 ГПК ответникът - жалбоподател не е оспорил исковете и не е ангажирал доказателства, заявените след този срок възражения за недължимост на наема са преклудирани и не подлежат на обсъждане. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че пропускът на ответника да оспори исковете в срока по чл.131 ГПК има за последица признаване на фактическите твърдения на ищеца за доказани. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд при преценката за доказаност на фактите, на които ищецът основава иска си, в случаите, когато в срока по чл.131 ГПК ответникът не е извършил указаните в чл.133 ГПК процесуални действия. С чл.131, ал.1 от приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс е въведен преклузивен едномесечен срок, в който ответникът може и следва да упражни защитата си срещу иска като представи отговор на исковата молба, съдържащ становище по допустимостта и основателността на предявения иск и възраженията против него, и ангажира доказателства. Пропускането на преклузивния срок по чл.131, ал.1 ГПК е обвързано с настъпване на указаните в чл.133 ГПК неблагоприятни последици - ответникът губи възможността да извърши предвидените в чл.131 ГПК процесуални действия в по-късен момент, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Разпоредбата на чл.133 ГПК не следва да се тълкува и прилага буквално, а корективно, в духа на основните начала на гражданския процес - състезателно и служебно начало /чл.7 и чл.8 ГПК/, равенство на страните /чл.9 ГПК/ и установяване на истината /чл.10 ГПК/. Съблюдаването на тези начала изисква от съда, разглеждащ иска, да осигури в равна степен възможност на ищеца и на ответника да установят твърдените от тях факти, които имат значение за правилното решаване на делото, и да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна, за да бъдат защитени пълноценно признатите им от закона права и интереси. Буквалното тълкуване на чл.133 ГПК в смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл.131, ал.1 ГПК лишава изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца фактически твърдения, респ. да изрази становище по иска, несъмнено води до недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника. Същевременно, подобно тълкуване създава недопустима процесуална привилегия за ищеца, който само поради липсата на своевременно направено от ответника оспорване на иска ще бъде освободен от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК и от задължението да установи фактите, на които основава исковата си претенция. Ограничаването на правото на защита на една от страните в процеса и поставянето на насрещната страна в привилегировано положение противоречи на духа на ГПК от 2007 г. и на закрепените в него основни начала на гражданския процес. За да се избегне неправилното тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.133 ГПК, с решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. състав на ВКС, І т. о, се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че : Параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл.146 ГПК; Неподаването на писмен отговор в срока по чл.131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства; Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК; Пропускането на възможността да се направи възражение за придобивна и погасителна давност в срока по чл.131 ГПК не може да се приравни към ограничение за становище по основателността на предявения иск. Решението има характер на задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която се споделя напълно от настоящия състав на ВКС. Въззивното решение е постановено в отклонение от формираната с решението по т. д. № 898/2009 г. на ВКС, І т. о., задължителна практика, което е наложило допускането му до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и е неправилно. Безспорно е, че до изтичане на преклузивния срок по чл.131, ал.1 ГПК ответникът - сега касатор, не е депозирал отговор на исковата молба и не е взел становище по предявените срещу него осъдителни искове. Оспорването на исковете е предприето в първото открито заседание пред Севлиевски районен съд, в което след изслушване на доклада по делото ответникът /чрез процесуалния си представител/ е възразил срещу дължимостта на претендирания с главния иск наем, като е отрекъл истинността на фактическите твърдения на ищеца в исковата молба за осъществено през исковия период ползване на имота, обект на създаденото с договора за наем от 02.08.2007 г. наемно правоотношение. В същото заседание ответникът се е позовал на факта, че ищецът - наемодател не е изпълнил задължението си по чл.4.1 от договора да му предаде имота за ползване с писмен протокол. Въпреки предприетите от ответника защитни процесуални действия, първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, са игнорирали ясно заявеното от него оспорване на иска за наем и прилагайки буквално разпоредбата на чл.133 ГПК, са приравнили последиците от пропускане на срока по чл.131, ал.1 ГПК на признание на иска и на фактите, на които той се основава. В нарушение на правилото на чл.154, ал.1 ГПК въззивният съд е освободил ищеца от тежестта да докаже твърдението си за осъществено от ответника ползване на имота през посочения в исковата молба период, който факт е правопораждащ спрямо вземането за наем. Макар в практиката на ВКС да е възприето разбирането, че обстоятелството дали наемателят е ползвал реално наетата вещ е ирелевантно за задължението му към наемодателя за плащане на наем, в конкретния случай доказването на ползването е факт от съществено значение за основателността на предявения иск по чл.232, ал.1 във вр. с чл.236, ал.1 ЗЗД предвид клаузата на чл.4.1 от договора за наем, с която ищецът - наемодател се е задължил да предостави наетите помещения на наемателя на 02.08.2007 г. с предавателно - приемателен протокол /приложение 1/, представляващ неразделна част от договора. Единственото доказателство, представено от ищеца за доказване на иска за наем, е договорът за наем. Договорът за наем не доказва пряко предаването на имота от наемодателя на наемателя като предпоставка за фактическото му използване, а установява само поетото от наемодателя задължение да предаде имота на наемателя чрез нарочен протокол. До приключване на устните състезания пред въззивната инстанция ищецът не е представил такъв протокол, нито е ангажирал други доказателства, че е предал имота на ответника, осигурявайки му по този начин възможност да ползва имота по предназначение. Като е осъдил ответника - наемател да заплати наем за ползване на имота при липса на доказателства имотът да е предаден за ползване от ищеца - наемодател, въззивният съд е нарушил и материалния закон - чл.228 във вр. с чл.232, ал.2 във вр. с чл.236, ал.1 ЗЗД. Задължението на наемателя за плащане на наем е обусловено от предходно изпълнение на насрещното задължение на наемодателя да му предостави на разположение вещта, обект на наемното правоотношение - в този смисъл е и задължителната практика на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 238 от 04.09.2013 г. по т. д. № 123/2011 г. на ІІ т. о. Ищецът - наемодател не е доказал да е изпълнил посоченото задължение, поето с клаузата на чл.4.1 от договора, което води до извод за недоказаност и неоснователност на иска за наем и на акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК и спорът да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция с отхвърляне на предявените от [фирма] против Д. В. Д. в качеството на [фирма] осъдителни искове за сумите 10 368 лв. и 1 629.18 лв. С оглед изхода на делото въззивното решение следва да се отмени и в частта за разноските. На основание чл.78, ал.3 ГПК на касатора - ответник следва да се присъдят разноски за трите съдебни инстанции в размера, отразен в представения списък по чл.80 ГПК - 2 999.86 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 406 от 20.12.2012 г. по в. гр. д. № 393/2012 г. на Габровски окръжен съд и вместо него постановява : ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], против Д. В. Д. в качеството на [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], обективно съединени искове за заплащане на сумите 10 368 лв. - неплатен наем по договор за наем на недвижим имот от 02.08.2007 г. за периода м. май 2009 г. - м. април 2012 г., и 1 629.18 лв. - обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху неплатения наем до датата на предявяване на исковете /14.06.2012 г./, като недоказани и неоснователни. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Д. В. Д. в качеството на [фирма] сумата 2 999.86 лв. /две хиляди деветстотин деветдесет и девет лв. и деветдесет и шест ст./ - разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :