8 Р Е Ш Е Н И Е № 76 гр. София, 27 май 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ:ХРИСТИНА МИХОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП КАЛИН СОФИЯНСКИ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 109/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод касационна жалба, подадена от подсъдимия Д. И. Г., чрез защитника му – адвокат Д. М., срещу въззивно решение № 78/09.12.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 112/2021 г., по описа на Апелативен съд - Бургас. С жалбата се заявява наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Правят се алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция или за значително намаляване на размера на наложените наказания. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия – адвокат Д. М., поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на твърденията, изложени в касационната жалба. Същият намира обжалваното въззивно решение за правилно и законосъобразно и пледира за оставянето му в сила. Частният обвинител М. К. и нейният повереник, редовно призовани, не се явяват пред ВКС. Подсъдимият Д. И. поддържа касационната жалба и моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 194/25.06.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 1167/2018 г., по описа на Окръжен съд - Бургас, подсъдимият Д. Г. И. е признат за виновен в това, че на 09.09.2016 г., около 05,45 ч. в [община], обл. Бургас, на автомагистрала „Т.“, на км. 323 + 500 м., при управление на МПС – л. а. марка „Ф.“, модел „Ф.“, с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходеца Б. М. К., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода, изпълнението на които е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от пет години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от четири години. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски. Подсъдимият останал недоволен от първоинстанционната присъда и я обжалвал пред Апелативен съд Бургас. С въззивно решение № 68/26.10.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 209/2019 г., по описа на АС – Бургас присъдата на окръжния съд е изменена, като са намалени размерите на наложените с нея наказания от две години на една година и четири месеца лишаване от свобода, изпитателният срок по чл. 66, ал.1 от НК от пет на три години и лишаването от право на управление на МПС - от четири години на една година и четири месеца. Посоченото въззивно решение е обжалвано пред касационната инстанция, като с решение № 13/28.05.2021 г., постановено по н.д. № 6/2021 г., ВКС, НК, ІІ н. о. същото е отменено изцяло, а делото е върнато на АС – Бургас за ново разглеждане. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд е постановено решение № 78/ 09.12.2021 г., по в.н.о.х.д. №112/2021 г., по описа на АС – Бургас, предмет на настоящата касационна проверка. С обжалвания въззивен съдебен акт отново е изменена първоинстанционната присъда, като са намалени размерите на наложените с нея наказания: лишаването от свобода от две години на една година и четири месеца; изпитателният срок по чл. 66, ал.1 от НК от пет на три години и лишаването от право на управление на МПС - от четири години на една година и четири месеца. Подадената срещу посоченото въззивно решение касационна жалба е допустима, тъй като е депозирана от страна, която има право на това, в законния срок за обжалване и срещу съдебен акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Приоритетно следва да бъде проверено твърдението за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивния съдебен акт, тъй като положителната констатация за основателността на същото обезсмисля извършването на проверка относно правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наказанието. В касационната жалба оплакването за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се аргументира с това, че въззивният съд при постановяване на обжалваното решение не е осъществил обективен и пълен анализ на доказателствената съвкупност, не е взел мерки за разкриване на обективната истина, не е изпълнил задълженията си по чл. 305, ал.3 от НПК и е постановил съдебния акт въз основа на предположения. В подкрепа на тези твърдения не се сочат конкретните доказателствата, които не са били събрани, преценени, обсъдени, съобразени или превратно интерпретирани, както и обстоятелствата, които не са били изяснени. Единственият довод в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, посочен от защитата пред ВКС е, че въззивната инстанция се е позовала на заключението на тройната АТЕ, при изготвянето на която вещите лица не били взели предвид, че автомобилът, управляван от подсъдимия, е бил с адаптивна система за превключване на фаровете от „къси“ на „дълги“ светлини, оборудвани с газоразрядни крушки, като не била изследвана видимостта при тези условия. При проверката на обжалвания въззивен съдебен акт не се констатират сочените от касатора нарушения на процесуалните правила. Въззивната инстанция е изпълнила отговорно и професионално задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. Съставът на апелативния съд е установил всички факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, необходими за разкриване на обективната истина и правилното решаване на делото. В обжалвания съдебен акт контролираният съд е изложил пространно установената от него фактическа обстановка / л. 10 – л.15 от възз. реш./ доказателствата, въз основа на които е извел същата / л. 15- л. 16 от възз. реш./, като доказателствената и аналитичната му дейност е изключително задълбочена и осъществена по правилата на формалната и правната логика. Подробно е обсъдил обясненията, дадени от подсъдимия в хода на съдебното следствие, както при първоинстанционното, така и при въззивното разглеждане на делото, като е преценил тяхната достоверност след детайлна съпоставка с останалите събрани по делото доказателствени източници. В хода на проведеното от него въззивно съдебно следствие е приобщил към събрания доказателствен материал дадените от подсъдимия обяснения и допуснатите и приети при предходното въззивно разглеждане на делото тройна АТЕ и допълнителна АТЕ, изготвени от вещите лица С. К., И. И. и Х. У.. Посочените експертни заключения детайлно са анализирани във въззивния съдебен акт, предмет на настоящата проверка, като контролираният съд е изложил добре аргументирани съображения относно приемането на експертното становище. В посочените експертни заключения вещите лица са отговорили на всички въпроси, които са им били поставени, като подробно са изследвали видимостта пред процесния автомобил при движението му на „къси“ и на „дълги“ светлини на фаровете. При това експертите са се съобразили изцяло с обясненията на подсъдимия / л. 74 от в.н.о.х.д.№ 209/ 2019 г./, че фаровете на автомобила са били с ксенонови /газоразрядни/ крушки / л. 7 от АТЕ/ и с т. нар. „адаптивна“ система на светлините. В писменото заключение на АТЕ, на фиг. 2 са изобразили - Моделиране на адаптивни ксенонови светли на л. а. „Фолксваген“ и са посочили, че при движение на „дълги“ светлини на фаровете, видимата пред водача на лекия автомобил зона е била по - голяма от 150 м. В заключението на допълнителната АТЕ вещите лица са изследвали времето, което е било необходимо, за да се адаптират светлините на фаровете от „къси“ на „дълги“ / след напускането на предно движещия се автомобил по отбивката за [населено място]/, като са приели най - голямата възможна стойност от 3 секунди. С оглед на това са достигнали до извода, че при навлизане на пострадалия пешеходец на платното за движение светлините на фаровете вече са били адаптирани от „къси“ на „дълги“ и той е бил видим за водача от разстояние на повече от 150 метра пред автомобила. Така посочените заключения на тройната АТЕ и допълнителната АТЕ са възприети изцяло от въззивната инстанция, като въз основа на тях са направени и съответните фактически и правни изводи. В този смисъл упрекът на касатора за процесуална пасивност на въззивната инстанция при изясняване на важни за делото обстоятелства е неоснователен. Не може да бъде споделено и оплакването за това, че контролираният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди доводите на подсъдимия и неговия защитник. Всяко едно от техните възражения е намерило изчерпателен и добре аргументиран отговор в обжалвания въззивен акт. Обсъдени са както забележките към доказателствената и аналитичната дейност на първостепенния съд, така и всички критики относно обосноваността на първоинстанционната присъда. По този начин въззивната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което твърдението за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение е неоснователно Оплакването за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК се аргументира с довода, че въззивната инстанция незаконосъобразно е приела, че подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал.2, изр. 2 от ЗДвП и не е приложила института на случайното деяние, въпреки наличието на предпоставките на чл. 15 от НК. В тази връзка в касационната жалба се сочи, че подсъдимият е избрал скорост за движение на автомобила – 121, 9 км/ч, която му е позволявала да спре при поява на предвидима опасност в рамките на осветената от фаровете на МПС зона, поради което не е осъществил нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП. Не бил нарушил и нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, тъй като при посочената скорост на движение на автомобила, опасната зона за спиране е била 142 м, поради което при навлизането на пешеходеца на пътното платно, когато превозното средство се е намирало на разстояние 131,7 м от мястото на удара, водачът не е могъл да го предотврати чрез намаляване на скоростта или спиране. Посочените възражения са направени и пред контролирания съд и са намерили отговор в обжалваното въззивно решение с аргументи, които изцяло се приемат от настоящия съдебен състав. Законосъобразно въззивният съд на първо място е преценил, че скоростта, с която подсъдимият е управлявал превозното средство – 121,9 км/ч е била в рамките на разрешената за движение по магистрала – 140 км/ч. Тя е била и съобразена с факторите, посочени в изр. 1 на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, тъй като според експертите при осветеност на зоната пред автомобила от „дългите“ светлини на фаровете - повече от 150 м, при поява на опасност в нейните рамки, водачът е имал обективна възможност да спре превозното средство и да предотврати настъпването на произшествие. Изложеното е дало основание на въззивния съд правилно да приеме, че подсъдимият не е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДвП. На следващо място законосъобразен е и изводът на контролирания съд за това, че подс. И. не е изпълнил предписаното от нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП задължение да намали скоростта на движение или да спре при поява на непредвидимата опасност, каквато е било внезапното пресичане на платното за движение от пострадалия пешеходец. Несъмнено последното е било изненадващо и неочаквано за водача – на магистрала, поначало забранена за движение и пресичане на пешеходци, в тъмната част на денонощието, далече от населено място, от пътни отбивки, крайпътни сгради, бензиностанции, спирки и т. н. Именно затова, правилно въззивната инстанция е преценила, че появата на пострадалия на платното за движение е била непредвидима за водача опасност. На следващо място контролираният съд е отчел установените по експертен път величини на скоростта на управление на МПС – 121,9 км/ч, опасната зона за спиране при тази скорост – 142 км/ч и зоната на видимост – повече от 150 м пред автомобила, при която водачът е имал обективна възможност да забележи пострадалия още преди да започне пресичане на пътното платно. Още в този момент пешеходецът, намиращ се на края на платното за движение, е представлявал опасност за движението, първо защото присъствието му на това място през нощта е неочаквано и второ, защото вероятността да предприеме пресичане е голяма, което логично изисква изостряне на вниманието на водача на МПС. С оглед на това, правилно проверяваният съд е преценил, че независимо от факта, че пешеходецът е предприел навлизане в платното за движение, чрез спокойно бягане, когато автомобилът се е намирал на 131,7 м от мястото на удара, след като водачът е имал обективна възможност да го възприеме още докато е бил на 150 м от последното, той е бил длъжен да намали скоростта още в този момент. Въззивният съд е съобразил становището на вещите лица, изготвили тройната и допълнителната АТЕ - зи, според което при реагиране на водача по указания в разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП начин, от момента на първото възприятие на пешеходеца /когато автомобилът се е намирал на повече от 150 метра от мястото на удара/, той е бил в състояние да избегне удара, тъй като при намаляване на скоростта пешеходецът е щял да премине пред лекия автомобил с необходимия запас от странично разстояние от 1 м -1,1 м без да бъде ударен от него. Липсата на реакция на подсъдимия чрез намаляване на скоростта /в момента на удара на пешеходеца тя е била 121, 9 км/ч/ се дължи на субективни причини - не осъществяване на непрекъснато внимание към пътната обстановка /най – вероятно поради късния час, умора на водача и т. н./, а не на обективна невъзможност своевременно да бъде възприета непредвидената опасност. След като сам водачът се е поставил в невъзможност да предотврати произшествието, като не е изпълнил задълженията си, предписани му от конкретно правило за движение – чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, осъществената от него престъпна проява не е случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК, а покрива белезите на престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК, за което следва да носи наказателна отговорност. При това положение изводите на въззивния съд, че между причиненият противоправен резултат – смъртта на пострадалия и поведението на подсъдимия /неизпълнение на задължение, произтичащо от конкретно правило за движение / е налице пряка причинно – следствена връзка, са правилни и законосъобразни. Вярно контролираният съд е отчел и че съществен принос за настъпването на произшествието има и пострадалият, който в нарушение на категоричната забрана на чл. 55, ал.1 от ЗДвП, е предприел пресичане на автомагистрала „Т.“, без да се съобрази с приближаващия автомобил, управляван от подсъдимия. Изложените в този смисъл доводи на проверявания съд са подробни, логични и добре аргументирани и изцяло се възприемат от настоящия съдебен състав, поради което е излишно да бъдат повтаряни. Материалният закон е приложен правилно, не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, поради което не се налага намеса на касационната инстанция в исканата от касатора насока. Не са налице основания за промяна и на определените от въззивната инстанция санкции за осъщественото от подсъдимия деяние по чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК. Контролираният съд добросъвестно и професионално е направил задълбочен и подробен анализ на всички обстоятелства, обуславящи вида и размера на наказанията, съответстващи на обществената опасност както на деянието, така и на дееца. Отчел е всеки аспект от професионалната, семейната и социалната ангажираност на подсъдимия, характеризиращи го като личност с ниска степен на обществена опасност. Съобразил е факта, че до този момент деецът не е осъждан и по делото не са събрани данни за други негови криминални прояви, което го характеризира като личност с ниска степен на обществена опасност. Контролираният съд е анализирал посочените смекчаващи отговорността обстоятелства в контекста на спецификата на конкретната престъпна проява и на поведението на подсъдимия непосредствено след произшествието – обаждането му на тел. 112 и търсенето на пострадалия, с цел да се установи неговото състояние. В съответствие със съдебната практика въззивният съд е оценил като изключително смекчаващи отговорността обстоятелства същественият принос на пострадалия, който с поведението си е допринесъл за настъпване на произшествието и изминалия продължителен период от време от деянието - повече от пет години. Това е дало основание на въззивния съд да определи наказанието лишаване от свобода при отчитане наличието на предпоставките на чл. 55, ал.1, т.1 от НК, като наложи санкцията в размер под минималния, предвиден за извършеното престъпление, а именно една година и четири месеца. Преценил е правилно, че с оглед данните за личността на подсъдимия и размера на наложеното наказание лишаване от свобода, за постигане целите на чл. 36 от НК не се налага ефективното му изтърпяване, поради което е отложил изпълнението му за изпитателен срок от три години. Въззивната инстанция е обърнала внимание и на предишни наложени на подсъдимия административни наказания за допуснати нарушения на правилата за движение, като правилно е приела, че естеството на същите и тяхната отдалеченост във времето не характеризират дееца като недисциплиниран и недобросъвестен водач. С оглед на това основание и като е съобразил и противоправното поведение на самия пострадал, допринесло за настъпване на съставомерните последици, контролираният съд е намалил и размера на наложеното от първостепенния съд наказание „лишаване от право на управление на МПС“ от четири години на една година и четири месеца. Така определените от въззивния съд санкции, по размер и начин на изпълнение, отговарят на критериите за законоустановеност и справедливост, поради което не е налице заявената от касатора диспропорция, визирана в разпоредбата на чл. 348, ал. 5 от НПК. С оглед на това не се налага тяхното коригиране в претендираната от жалбоподателя посока. В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените с жалбата касационни основания обуславя оставянето в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 78/09.12.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 112/2021 г., по описа на Апелативен съд – Бургас. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.