1
Р Е Ш Е Н И Е № 188 София, 01 ноември 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА
МАЯ ЦОНЕВА
при участието на секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора Мария Михайлова
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н. дело № 786/2016 година.
Касационното производство е образувано по бланкетна жалба на частния тъжител и граждански ищец А. Н. К. срещу присъда № 59 от 26.05.2016год. по внчхд № 425/2016год. на Варненския окръжен съд, като се правят оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалния и на материалния закон и за необоснованост.
В депозираното допълнение към жалбата се развиват доводи по изложените основания и се прави искане за отмяна на въззивната присъда и постановяване на съдебен акт, с който касационната инстанция да потвърди първоинстанционната присъда по нчхд № 5247/2014год. по описа на РС-Варна.
От името на подсъдимия Й. Д. В. е постъпило писмено становище, с което той изразява несъгласие с доводите на частния тъжител развити в жалбата му и счита, че обжалвания съдебен акт е правилен и законосъобразен, а жалбата на касатора е неоснователна.
В съдебно заседание повереникът на частния тъжител поддържа касационната жалба по доводите и съображенията изложени в нея.
Подсъдимият Й. Д. В. и защитникът му поддържат представеното писмено становище, че жалбата на касатора е неоснователна и следва да се остави без уважение.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата на касатора е основателна, тъй като присъдата на въззивната инстанция е постановена в нарушение на процесуалните правила. Мотивите към нея са противоречиви и от тях не става ясно каква фактическа обстановка е възприел съдът. Налице са пропуски в дейността на втората решаваща по фактите инстанция по анализа на събраните доказателства и това е довело до неправилно приложение на закона.
За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 96 от 10.03.2016год. по нчхд № 5247/2014год. на Варненския районен съд подсъдимият Й. Д. В. е признат за виновен в това, че на 21.06.2014год. в [населено място], разгласил позорно обстоятелство срещу А. Н. К., а именно, че изпълнява служебните си задължения след употреба на алкохол, че е със зачервени очи и мирише на алкохол, като клеветата е разпространена в писмена жалба до директора на ОД на МВР-гр.Варна и с подаден сигнал на тел. 112 и е нанесена на длъжностно лице по време на изпълнение на служебните му задължения като полицай по охрана на ОР на територията на Първо РУ при ОД на МВР-гр.Варна, поради което и на основание чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т.т.2 и 3, във вр. чл. 147, ал. 1 от НК и чл. 78а, ал. 1 от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „глоба” в размер на 1000/хиляда/лв.
На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият Й. Д. В. е осъден да заплати на А. Н. К. сумата от 1000/хиляда/лв., представляваща обезщетение за причинените му от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21.06.2014год. до окончателното й изплащане, като за разликата до предявения размер от 10000/десет хиляди/лв., искът е отхвърлен като недоказан.
Подсъдимият е осъден да заплати на частния тъжител А. Н. К. сумата от 3000/три хиляди/лв., представляващи направени от него разноски по делото за адвокатска помощ
Съдът се е произнесъл по дължимата държавна такса върху размера на уважения иск, която присъдил в тежест на подсъдимия.
С атакуваната въззивна присъда на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, Варненският окръжен съд е отменил изцяло първоинстанционния съдебен акт, като е признал подсъдимия Й. Д. В. за невинен и го е оправдал по възведеното му с тъжбата обвинение по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т.т.2 и 3, във вр. чл. 147, ал. 1 от НК.
На основание чл. 190, ал. 1 от НПК, частният тъжител А. Н. К. е осъден да заплати на Й. Д. В. направените разноски по делото в размер на 400/четиристотин/лв.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира жалбата на касатора за основателна, но не по довода за необоснованост, което не съставлява основание за касационна проверка по смисъла на чл. 348, ал. 1 от НПК, а по изложените оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалния и на материалния закон.
Искането от повереника на частния тъжител за отмяна на обжалваната присъда и потвърждаване на присъдата постановена от РС-Варна по нчхд № 5247/2014год. не може да бъде удовлетворено, защото предметът на касационна проверка е ясно очертан в чл. 346 от НПК, а правомощията на ВКС са дефинирани в разпоредбата на чл. 354 от НПК.
Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция - липса на пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и неправилна оценка на събраните доказателства са основателни. Налице са допуснати съществени нарушения на процеса на извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които въззивната инстанция е приела обвинението срещу В. за недоказано.
Вярно е, че по въпроса за авторството на подсъдимия и неговите действия, с които е осъществил престъплението, в което е бил обвинен, доказателствената съвкупност още пред първоинстанционния съд е била противоречива. Първата съдебна инстанция е изложила приетите от нея фактически и правни изводи като се е позовала на събраните по делото гласни и писмени доказателства, но без да им направи необходимия пълен и цялостен анализ.
Пропуските в аналитичната дейност на Варненския районен съд са коментирани от въззивният съд, който е отбелязал, че изводите на контролираната от нея инстанция по въпроса за вината на подсъдимия в инкриминираното с тъжбата деяние са необосновани, тъй като съдът не е направил необходимото да положи усилия за изясняване на фактическите данни, явявящи се от съществено значение за разкриване на обективната истина по делото.
Дефицитът на доказателства в последната насока е довел въззивния съд да отправи упреци към Варненския районен съд, че се е лишил от важни гласни доказателства, като е отказал да уважи искането от повереника на частния тъжител да бъдат допуснати и разпитани като свидетели лицата С. Н. Н., С. Е. и Д. Д., имащи непосредствени впечатления към развилите се събития и от значение за установяване на предмета по чл. 102 от НПК. Изложените съображения са правилни, но сами по себе си не са достатъчни, за да се сподели извода, че от обективна и субективна страна инкриминираното като престъпно деяние не е доказано. Допуснатото процесуално нарушение на първоинстанционния съд е било отстранимо от Варненския окръжен съд, който като въззивна инстанция и със задължението да проверява изцяло правилността на обжалваната присъда притежава правомощията да провежда съдебно следствие, да използва всички способи за събиране и проверка на доказателствата и да приема нови фактически положения.
Общите теоритични постановки на въззивната инстанция за обективната и субективната страна на деянието инкриминирано от обвинението, както и правото на гражданина да изразява мнение към поведението на публичните личности, принципно са верни, но дали в конкретния случай подсъдимият пряко е искал настъпването на общественоопасните последици от деянието си или е изразявал мнение относно поведението на тъжителя при изпълнение на служебните му задължения е въпрос на установяване въз основа на доказателствата по делото.
В съдебната си практика Върховният касационен съд е подчертавал, че признатото и гарантирано в чл. 39, ал. 1 от Конституцията право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице като деятел в определена публична сфера, когато името му се коментира или се предполага връзка с оглед неговия пост или дейност по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име.
Във всеки отделен случай подлежи на изследване и преценка дали конкретното изказване с негативно, спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт. При наличието на твърдение за факт и то неверен, следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, т. е. съставлява ли злоупотреба с право извън пределите посочени в чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ. Щом негативното изявление не се основава, нито свързва с конкретен факт, но се оспорва публично нечия компетентност или добросъвестност, с цел да се привлече внимание по обществен въпрос, при това без да се употребяват обидни по съдържание изрази, накърняващи честта и достойнството, стои необходимостта съдът да прецени превишени ли са пределите на правото да се изразява мнение и на свободата да се дават оценки на публични личности и дейността им. Когато, обаче, по своето съдържание дадено изявление приписва неистинско позорно обстоятелство, което по непозволен начин уронва достойнството като лична самооценка или авторитета на това лице като го злепостави пред обществото, не може да се приеме, че е свободно изразено и защитено от Конституцията право на мнение.
В мотивите на въззивната присъда са поставени риторични въпроси, които не дават отговор, а поставят под съмнение качеството на тъжителя на „длъжностно лице” по смисъла на чл. 93 от НК и правото в това качество като полицейски служител на инкриминираната дата, час и място да извършва проверки по спазване ЗДвП и ППЗДвП; за причината, поради която не е извършена веднага надлежна проверка за наличие на алкохолно съдържание в кръвта към този момент у тъжителя, което съдът също е подложил на съмнение, без да даде конкретен отговор, който би бил възможен, ако по свой почин е събрал гласни доказателства в тази насока. Този подход на въззивния съд и липсата на процесуална активност в пределите на компетентността си да предприеме мерки, за да се разкрие обективната истина, не съответства на изискуемия от закона доказателствен анализ по чл. 14 от НПК и като не е изпълнил това изискване, той е направил оценка само на част от доказателствата, вместо на всички тях и на възможните такива за събиране, каквото задължение се съдържа в чл. 107, ал. 2 и ал. 5 от НПК.
Ето защо, мотивите на въззивната присъда не отговарят на критерия, заложен в чл. 339, ал. 3, във вр. чл. 305, ал. 3 от НПК, тъй като анализа на доказателствената съвкупност е формален, а не пространен и задълбочен, с което съдът е допуснал съществено нарушение на правилата за събиране и оценка на доказателствата. Достигнатият краен извод по фактите и по приложението на материалния закон не може да се приеме, че е резултат от обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото по правилата на НПК, поради което доводът, съдържащ се в жалбата на тъжителя за допуснато съществено процесуално нарушение, ограничило процесуалното му право да отстоява обвинението и да бъде санкциониран за него подсъдимия, е основателен и въззивната присъда следва да бъде отменена, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав при Варненския окръжен съд.
Налице е несъответствие между мотивите на обжалваната присъда, в частта по осъждането на частния тъжител да заплати на подсъдимия разноски за адвокатска помощ в размер на хиляда лева направени от него пред въззивната инстанция и диспозитива на съдебния акт, където произнасяне по този въпрос липсва.
Противоречието по този въпрос е обяснимо с приложената на л. 29 от въззивното дело молба от подсъдимия В. /вх.№ 17702 от 20.06.2016год. на ВРС, подкрепена с разписка за получена от защитника на подсъдимия сума за процесуално представителство/, с която след обявяване на новата присъда недопустимо от процесуална гледна точка е претендирал възлагането на направените от него разноски по делото пред въззивния съд в тежест на частния тъжител и граждански ищец.
Следва да се посочи, че когато въззивният съд упражнява правомощие по чл. 336, ал. 1, т.3 от НПК и постановява нова присъда, с която признава невиновността на подсъдим по дело, образувано по тъжба на пострадалия, е очевидно, че този съд, следва да прецени направените разноски от подсъдимия в хода на въззивното производство и се произнесе съобразно правилата на чл. 190 от НПК. Когато обаче, при постановяване на присъдата съдът е пропуснал да се произнесе по въпроса за разноските /чл. 301, ал. 1, т. 12 от НПК/ и когато са налице безспорни данни за реално направени такива, той може да стори това с определение по чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК, подлежащо на касационна проверка по реда на чл. 346, т.3 от НПК.
В конкретиката по случая, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение с характеристика на съществено, като се е произнесъл в мотивите по въпроса за разноските след обявяване диспозитива на присъдата, без да е имал представени доказателства в тази насока, с което е нарушил изискването за единство и непротиворечивост на двете части на присъдата по смисъла на чл. 305 от НПК и това поражда неяснота в тълкуване волята на съда, и до трудности при изпълнението на съдебния акт, а от друга страна е нарушено правото на частния тъжител своевременно да се запознае с направеното искане за присъждане на направени съдебни разноски от насрещната страна и да направи възражения.
Поради тези съображения, жалбата на частния тъжител срещу въззивната присъда е основателна и по този довод.
С оглед на горепосочените констатации за допуснати съществени нарушения на процесуалния и на материалния закон делото следва да се върне на въззивния съд за разглеждането му от стадия на допускане на доказателства за преценка от новия съдебен състав за необходимостта от допускане на такива.
Въз основа на изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. ал. 3, т. 2 и т. 3 от НПК
Върховният касационен съд, трето н.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ присъда № 59 от 26.05.2016год. постановена по внчхд № 425/2016год. по описа на Варненски окръжен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |