Ключови фрази
Право на добросъвестния владелец на подобренията * подобрения в чужд имот * владение * държане * неоснователно обогатяване * правна квалификация


Р Е Ш Е Н И Е
№ 131
София, 10. 07. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 913/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] [населено място], срещу въззивното решение № 1397 от 31.07.2012 г. по гр. д. № 1139/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Ответницата по иска Ц. П. К. счита, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 1397 от 31.07.2012 г. по гр. д. № 1139/2012 г. Софийският апелативен съд оставил в сила решението от 23.12.2011 г. по гр. д. № 618/2006 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявен от [фирма] [населено място] срещу Ц. П. К. частичен иск за сумата 15 000 лева, представляваща част от цялото вземане в размер на 71 816.00 лева, за извършени подобрения в апартамент № 9 и гараж № 4, находящи се в сградата на [улица] [населено място], ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска на 24.02.2006 г. до окончателното изплащане на сумата.
По делото е установено, че с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС е уважен срещу [фирма] [населено място] иск за ревандикация на апартамент № 9 и гараж № 4, предявен от Ц. П. К., която закупила имотите с н. а. № 66 от 26.03.2002 г. от Л. Р. А.. Той, от своя страна ги придобил с н. а. № 8 от 11.03.2002 г. от М. К. Ц., който закупил правото на строеж с н. а. № 76/1997 г. от [фирма] на 10.09.1997 г. - т. е. преди 25.06.1998 г., когато е вписана исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора, с който това право първоначално е учредено от собствениците на земята на [фирма]. Възражението за погасяване на правото на строеж по давност е прието за преклудирано, като направено след реализирането /няколко месеца след изтичане на петгодишния срок по чл. 67 ЗС/ и трансформирането му в право на собственост. Ищцата е призната за собственик на тези имоти, като конкуренцията на права е разрешена по правилото на чл. 88, ал. 2 ЗЗД от реда на вписванията на нотариалния акт, от който черпи права М. К. Ц., и на последващото вписване на исковата молба за разваляне на договора за учредяване право на строеж на [фирма].
При висящността на производството по чл. 108 ЗС, на 24.02.2006 г. е предявен от [фирма] срещу Ц. П. К. настоящият частичен иск за сумата 15 000 лева за извършени подобрения в обектите - изграждане на апартамента и гаража от степен на завършеност груб строеж до строеж, въведен в експлоатация.
Ищецът твърди, че вследствие на довършителните работи, извършени от него в периода от 11.04.2001 г., когато собствениците на земята му учредили право на строеж, до 18.04.2005 г., когато сградата била въведена в експлоатация, стойността на обектите се е увеличила значително в сравнение със състоянието им в груб строеж и ответницата се е обогатила неоснователно, поради което и претендира от нея исковата сума.
Претенцията за присъждане на подобренията е разгледана на посоченото от страната правно основание - чл. 72, ал. 1 ЗС.
Като се позовал на разрешенията, дадени в Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС, въззивният съд приел, че всички работи, извършени след предявяване на иска по гр. д. № 12898/2002 г. на Софийския районен съд, не представляват подобрения и не могат да се търсят по реда на чл. 72, ал. 1 ЗС, тъй като предявяването на ревандикационната претенция намира отражение върху добросъвестността на владелеца и превръща владението в държане. Ищецът не може да се счита добросъвестен /чл. 70, ал. 1 ЗС/ и по причина, че не е положил грижа за охраняване на интересите си, като извърши справка за съществуващите вписвания за имота и установи, че праводателят му не е собственик, тъй като вписванията на първоначалното учредяване на правото на строеж и на последващото му прехвърляне в полза на М. К. Ц., предхождат вписването на исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и последващото учредяване на право на строеж в полза на касатора.
При така установеното въззивният съд заключил, че претенцията, основана на чл. 72, ал. 1 ЗС, е неоснователна.
С определение № 103 от 25.02.2013 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за точното прилагане на разпоредбите на чл. 72 и чл. 74 ЗС относно правомощието и задължението на съда да даде съответна на заявеното искане правна квалификация на предявения иск /неправилно посочено „на същото”/.
Определянето на правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на закона и се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. По тази причина съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска.
В този смисъл е налице утвърдена съдебна практика - напр. решение № 219 от 01.07.1998 г. по гр. д. № 26/1998 г. на ВКС, 5-членен състав, решение № 260 от 08.08.2011 г. по гр. д. № 1001/2010 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК. С решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 1205/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., също в производство по чл. 290 ГПК, е прието, че ако по делото не е установено ищецът да е извършил претендираните подобрения в качеството му на добросъвестен владелец, както е поддържал, то следва да се разгледа искът за заплащането им като на обикновен подобрител на чужд имот, а не да се отхвърля иска само на това основание, че е квалифициран от ищеца като такъв по чл. 72, ал. 1 ЗС. Съдебната практика по чл. 290 ГПК е задължителна съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По касационната жалба:
Неоснователен е доводът за недопустимост на постановеното решение. Той е обоснован с отказа на първоинстанционния съд да допусне, поради липса на внесена държавна такса, изменение в размера на предявения иск под формата на увеличение относно стойността на претендираните подобрения от 15 000 на 50 000 лева. Ако извършеното от съда процесуално действие е неправилно, то не би довело до недопустимост, а до евентуална неправилност на постановения съдъбен акт. Такъв порок, обаче, не е налице, тъй като за разликата над предявения до претендирания чрез увеличението размер на паричната претенция ищецът е дължал държавна такса и след като такава не е внесена, то не е било налице основание за уважаване на искането по чл. 116, ал. 1, изр. 2 ГПК /отм./.
С оглед даденото разрешение на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, обжалваното въззивно решение е неправилно. Порокът му произтича от неправилното становище на въззивния съд, че е обвързан от правната квалификация, дадена от ищеца на предявения от него иск за присъждане на извършени подобрения в имота на ответницата.
Правилно съдът е приел, че с предявяване на иск по чл. 108 ЗС добросъвестността на владелеца се прекъсва и направени след това подобрения са такива в чужд имот. Доводът в касационната жалба в обратен смисъл е неоснователен. Неправилно, обаче, съдът не е разгледал искането за заплащане на претендираните подобрения в по-малък обем на друго основание, което би могло да е по чл. 74, ал. 1 или 2 ЗС, или чл. 59, ал. 1 ЗЗД, след установяване на действителните правоотношения между страните.
Претенцията на ищеца е за стойността на извършени от него подобрения в имота на ответницата, а в основата на това субективно право както на добросъвестния, така и на недобросъвестния владелец, а също и на обикновения подобрител на чужд имот, стои принципът за недопустимост на неоснователното обогатяване. Затова и твърденията на ищеца за качеството, в което е извършил подобрения, не ограничават съда да даде защита при действителното правно основание на възникналите между страните облигационни отношения, нито определянето от съда на правната квалификация на иска би довело до нарушаване правото на защита на ответника по иска.
Неоснователно се поддържа от ответницата по касация, че такова процедиране би представлявало постановяване на решение по непредявен иск, което законът и практиката приемат за недопустимо, и че това ще засегне защитата на ответницата, която в случая е организирана като отговор на претенциите на добросъвестен владелец.
Видно от данните по делото, оспорвайки иска изцяло, ответницата е изразила становище, че поведението на ищеца не може да бъде свързано с правата на добросъвестен владелец. Поддържала е и, че към датата на закупуването им от нея, а и когато е била въведена от съдебния изпълнител, спорните обекти са били в окончателния им вид; в този вид те са останали, като никакви подобрения по тях не са извършвани от ищеца. Тезата си е подкрепила със съответните доказателствени искания. Така изразеното становище и представените за установяването му доказателства подлежат на обсъждане, с оглед установяване на действителните правоотношения между страните.
С оглед на изложеното, обжалваното въззивно решение следва да се отмени и тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия - определяне на точната правна квалификация на предявения иск при произнасяне по доводите и възраженията на страните, делото съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 1397 от 31.07.2012 г. по гр. д. № 1139/2012 г. на Софийския апелативен съд.
ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: