7 РЕШЕНИЕ № 80 гр. София, 30 април 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 204 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпила жалба от подсъдимата В. К. Д., чрез защитника й адвокат В. И., срещу въззивно решение № 3/11.01.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 418/2018 год., по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата се сочи наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК, като алтернативно се претендира оправдаване на подсъдимата или намаляване на определения изпитателен срок от пет години на три години. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно. Гражданският ищец Г. П. и повереникът му – адвокат С., редовно призовани, не се явяват и не взимат отношение по жалбата. Подсъдимата В. Д. поддържа жалбата и моли същата да бъде уважена. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 48/18.05.2018 год., постановена по н.о.х.д. № 2408/2017 год., по описа на Окръжен съд – Пловдив, подсъдимата В. К. Д. е призната за виновна в това, че за периода от 26.11.2014 г. до 05.05.2015 г., в [населено място], [населено място], [населено място], всички от обл. П., [населено място], обл. С. З., [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление е използвала платежни инструменти - банкова карта с № 5168490008342701, издадена от „Б.“ ЕАД на името на Г. В. П. и банкова карта № 67050130012119924, издадена от „Б.“ ЕАД на името на И. А. П., без съгласието на титулярите, като е изтеглила от А. устройства общо 14 280 лева /от които 12 280 лв., собственост на Г. В. П. и 2000 лева, собственост на И. А. П./ и деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъдена на три години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим за изтърпяване. Със същата присъда подсъдимата е осъдена на основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на гражданския ищец Г. В. П. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 12 280,00 лв., изтеглени с банковата му карта парични средства и 666,67 лв., представляващи наследствена част от сумата от 2000 лева, изтеглена с банковата карта на починалата му съпруга И. А. П., ведно със законната лихва, считано от 05.05.2015 г. до окончателно изплащане на сумата, както и 600 лева разноски по водене на делото. Подсъдимата Д. е останала недоволна от присъдата и е обжалвала същата пред Апелативен съд – Пловдив. С въззивно решение № № 3/11.01.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 418/2018 год., АС- Пловдив изменил първоинстанционната присъда като на основание чл. 66, ал.1 от НК отложил изтърпяването на наложеното на подсъдимата наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Касационната жалба срещу въззивното решение е допустима, тъй като е подадена от страна, която има право на това и е депозирана по отношение на акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Касаторът твърди, че въззивният съд незаконосъобразно е счел подсъдимата за виновна в извършването на деяние по чл. 249 от НК, тъй като липсвали доказателства, обосноваващи обвинението. В подкрепа на това се сочи, че неправилно контролираният съд не дал вяра на подсъдимата и съпруга й – св. Д. за това, че св. П. е дал доброволно банковата си карта на Д. при съвместното им пътуване до [населено място] и че по негово искане е изтеглила 100 лева. Тази сума била много по-малка от изтеглените при другите трансакции, което не било логично и потвърждавало обясненията на подсъдимата, че е използвала картата със съгласието на св. П.. Въззивният съд не взел предвид показанията на св. Д. и св. Л. за влошените отношения между гр. ищец и една от дъщерите му, като неправилно приел, че подсъдимата е използвала инкриминираните карти. В жалбата се твърди и че въззивната инстанция не отчела особеното състояние на подсъдимата, в което се е намирала, когато е признала за извършеното деяние, поради смъртта на сина си, както и че признанието е направено под влияние на други лица. Прави се заключение, че всичко това оборвало внесеното от прокуратурата обвинение, като на тази база се претендира оправдаване на подсъдимата. Така изложените в касационната жалба доводи, всъщност са твърдения, оспорващи обосноваността на въззивното решение, която не е от категорията на касационните основания, посочени в чл. 348, ал.1, т.1 – т. 3 от НПК. За разлика от въззивния съд, който съгласно разпоредбата на чл. 315 и чл. 316 от НПК може да събира всички доказателства по предвидения процесуален ред и да установява нови факти въз основа на тях, касационният съд няма такива правомощия. Касационната инстанция е съд по правото и не може да приема нови фактически положения, давайки различна оценка на събраните от предходните съдилища доказателства, на базата на които да оправдава дееца, каквото искане прави касаторът. Това което касационната инстанция е оправомощена да извърши е да провери дали контролираният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствената съвкупност и дали е приложил правилно материалния закон. При извършената касационна проверка се констатира, че въззивният съд, съобразно разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК, в обжалваното решение е изложил своите констатации относно приетите за установени фактически положения, анализирал е подробно доказателствените източници, въз основа на които е достигнал до тях, като е отговорил и на всички възражения на защитата. Доказателственият анализ на въззивната инстанция е пълен, всеобхватен, задълбочен, прецизен и изцяло съобразен с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Неоснователно е оплакването на касатора за това, че контролираният съд е дал вяра на показанията на св. П., като е игнорирал обясненията на подсъдимата Д. и показанията на нейния съпруг – св. Д.. Това оплакване не може да бъде споделено. Подробно и задълбочено, с необходимия професионален усет, контролираният съд е обсъдил показанията на св. П. и е достигнал до правилния извод за тяхната достоверност, непротиворечивост и обективност, въпреки заинтересоваността му от изхода на делото, произтичаща от конституирането му като граждански ищец. За разлика от непоследователните и некореспондиращи с останалите доказателства обяснения на подсъдимата, показанията на св. П. са вътрешно устойчиви, логични и непроменени от самото начало на наказателното производство. Поради това законосъобразно и правилно са приети от предходната инстанция / а и от първоинстанционния съд/ като надеждна доказателствена основа, на базата на която е изградила своите фактически и правни изводи. Основание за това е и констатираната от въззивния съд корелация между изложеното от св. П. и показанията на св. Т. Р. /изцяло кредитирани, поради нейната незаинтересованост от изхода на процеса/ относно направеното от подсъдимата признание в тяхно присъствие за това, че е ползвала инкриминираните банкови карти, без разрешението на титулярите им. Показанията на посочените свидетели, че на срещата им с подсъдимата е присъствал и нейният син /починал около две години по-късно/ обуславят несъстоятелността на твърдението, че признанието на подсъдимата е направено в един тежък за нея момент, когато е била повлияна от загубата на детето си. Липсата на конкретика в жалбата относно това кои други лица са повлияли на подсъдимата да признае деянието, предпоставя невъзможността да бъде проверено възражението, изложено в тази връзка. Не са налице доказателства за оказан натиск върху подсъдимата да признае за извършеното деяние пред свидетелите П. и Р., поради което правилно контролираният съд се е позовал на показанията им, приемайки за установен този факт. Твърдението на касатора, че не е отчетена възможността друго лице да е ползвало банковите карти, като се вземат предвид влошените отношения между св. П. и една от дъщерите му, също не може да бъде прието за основателно. По делото не са събрани доказателства, от които да се направи извод за съществуването на недобри отношения между гражданския ищец и децата му, като сочените от защитата. Не са налице и данни, даващи основание да се приеме, че през инкриминирания период друго лице, освен подсъдимата е посещавало жилището на св. П. и е имало достъп до банковите карти. Показанията на гражданския ищец, от които се установява, че дъщерите му не са живеели при него и че единствено подс. Д. е имала достъп до всички помещения в дома му, включително и до неработещия фризер, където са били съхранявани банковите карти и „П.“ - кодовете за тяхното използване са в корелация с показанията на свидетелите Л. и И., не се опровергават от други доказателства, поради което правилно са ползвани като доказателствена основа от въззивния съд. Професионално въззивната инстанция е подходила и при анализа на показанията на св. Д. – съпруг на подсъдимата, като законосъобразно и правилно не е приела за достоверно твърдението му за доброволно предоставяне на банковата карта от св. П.. Доказателство за вниманието и задълбочеността, с която контролираният съд е обсъдил посочения доказателствен източник, е констатираното от него разминаване между датата/ 17.03.2015 г./, на която според показанията на св. Д., подсъдимата и св. П. са пътували за [населено място] /въпреки заявеното от него, че я помни, тъй като съвпада с рождения му ден/ и датата на извършената трансакция – 18.03.2015 г. Фактът, че самата подсъдима не е съобщила в обясненията си съпругът й да е бил свидетел на разговора между нея и св. П. относно пътуването им до [населено място], също не е останал извън вниманието на контролирания съд. Поради изложеното последният не може да бъде упрекнат за това, че е оценил показанията на св. Д. като ненадеждни, недостоверни и израз на несполучливия му опит да подкрепи защитната версия на подсъдимата. Показанията на гражданския ищец за това, че действително е пътувал заедно с подсъдимата до [населено място], само потвърждават извода на контролирания съд, че св. П. е добросъвестен при изнасянето на фактите, относими към предмета на делото, но не налагат заключението, което защитата прави - че той доброволно е предоставил платежните инструменти на подсъдимата. Като довод, обосноваващ твърдението, че картите са използвани от подсъдимата със знанието на титуляра им, в жалбата се сочи обстоятелството, че подсъдимата е изтеглила от А. устройството в [населено място] само 100 лева, а не максималната сума от 400 лв., какъвто е лимитът за деня. Според защитника липсвала логика Д. да изтегли по-малката сума от лимитираната, което било доказателство, че е направила това, защото така й е било поръчано от св. П.. При осъществяването на отделните деяния /45 на брой/ в рамките на продължаваното престъпление, подсъдимата е теглила различни суми, включително и такива по 20, 30, 50, 90 лева, значително по-малки от дневния лимит, поради което посоченият довод не е в състояние да опровергае показанията на св. П., че никога и по никакъв повод, включително и при пътуването им до [населено място], не е предоставял на Д. инкриминираните платежни инструменти. Липсата на устойчивост, последователност и непротиворечивост в обясненията на подсъдимата относно броя на извършените от нея трансакции и причините за това, фактът, че е имала свободен достъп до жилището на св. П. и до мястото, където той е съхранявал банковите карти и „П.“ - кодовете за тяхното използване, направеното от нея признание за извършеното пред пострадалия и св. Р., кореспондиращо със заключението на идентификационната техническа експертиза, са дали основание на предходната инстанция да отхвърли като изцяло защитна версията за доброволно предоставяне на инкриминираните платежни инструменти от титулярите им. Логична последици от това е заключението на контролирания съд, че с действията си подс. Д. е осъществила от обективна и субективна страна състава на чл. 249, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 от НК. Материалният закон е приложен правилно, поради което не е налице твърдяното в жалбата касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Върховният съд не намира за основателно и възражението за несправедливост на наложеното наказание и направеното в тази връзка искане за намаляване на размера на изпитателния срок, за който е отложено изтърпяването на лишаването от свобода. Въззивният съд е проявил достатъчно голяма снизходителност, като е приложил разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК, давайки превес на ниската степен на обществена опасност на подсъдимата пред високата степен на обществената опасност на конкретното деяние, обусловена от изключително големият брой на отделните деяния в рамките на продължаваното престъпление, сравнително дългият период на осъществената престъпна дейност и значителната парична сума, получена от Д.. Последната е достатъчно премирана от контролирания съд, поради което не следва да бъде уважена претенцията й за определяне на по-кратък изпитателен срок. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 3 / 11.01.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 418 / 2018 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.