Ключови фрази
Иск за отговорност за вреди причинени от правозащитните органи * обезщетение за неимуществени вреди * обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди


5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 198

С., 3.10. 2014 год.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в публично заседание на седемнадесети септември, две хиляди и четиринадесета година в състав:

Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. Богданова
Г. Михайлова

При секретаря Райна Стоименова изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д.№ 2307 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура, [населено място] срещу въззивно решение № 20 от 16.01.2014 г. по гр.д. № 952/2013 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1401 от 17.07.2013 г. по гр.д. № 1193/2012 г. на Пловдивския окръжен съд в частта му, с която е уважен предявеният от С. Н. И. срещу Прокуратура на Р България иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. Поддържа, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен.
С определение № 762 от 9.06.2014 г. постановено по настоящото дело е допуснато на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК касационно обжалване по материалноправния въпрос относно съдържанието на понятието “справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
Представителят на Прокуратура на Република България изразява становище, че решението в обжалваната част е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като критерия за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД е приложен неправилно и присъдената сума в размер на по 30 000 лв. е завишена. При определяне размера на обезщетението съдът не е отчел в достатъчна степен доказания обем на действително претърпяните неимуществени вреди.
Ответницата С. Н. И. изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., като взе предвид доводите във връзка с подадената касационна жалба и като провери правилността на въззивното решение в обжалваната част на основание чл.290, ал.2 ГПК намира следното:
По поставения материалноправен въпрос е налице задължителна практика - т.4 на ППВС № 4/1968 г., в която е прието, че размера на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. В този смисъл е и даденото разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о.; решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. на ІІІ г.о.; решение № 302 от 4.10.2011 г. по гр.д. №78/2011 г. на ІІІ г.о. и др. В тях е прието, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 З., от който произтича отговорността на държавата за вреди, като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с този принцип.
При този отговор на материалноправния въпрос, настоящият съдебен състав намира жалбата на Апелативна прокуратура, [населено място] за основателна.
В. съд е приел, че са налице основанията за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2, ал.1, предл.2 З. в лицето на Прокуратура на Р България, от чиито действия на ищцата са причинени вреди- незаконно повдигане на обвинение в извършване на престъпление, за което с влязла на присъда по нох.д. № 1161/2007 г. на Пловдивския районен съд е призната за невинна.
За да уважи искът за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. съдът е взел предвид периода на производството, наложената мярка за неотклонение, тежестта на обвинението, отзвука от него сред близки и познати, обстоятелството, че това е дало отражение върху здравословното й състояние, а именно че започнала да страда от безсъние и изживените във връзка с всичко това негативни емоции.
Съдът в настоящия състав намира, че решението в частта, с която е определен размера на присъденото обезщетение на 30 000 лв. е неправилно. Неправилно е приложен материалния закон - чл.52 ЗЗД, като необходимият за обезщетяване на претърпяните морални вреди размер е завишен.
Установено е по делото, че воденото срещу ищцата наказателно преследване във връзка с повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 308, ал.1 НК, заради това, че през м. март 2004 г. до 23.03.2004 г. в [населено място] в условията на продължавано престъпление като съизвършител в съучастие с Л. И. Т. е съставила неистински официални документи, с цел да бъдат използвани е приключило с оправдателна присъда. Установено е, че взетата мярка за неотклонение е „подписка”, а наказателното производство е продължило близо 7 години. Установено е също така, че през 2010 г., преди приключване на наказателното производство ищцата е заминала на работа в чужбина. От показанията на св. Г. И. и И. И.- съпруг и син на ищцата е установено, че е била притеснена, разстроена, уплашена, че семейството се преместило да живее в друго населено място, за да избегнат клюките по неин адрес, че заради честите отсъствия от работа по повод наказателното преследване не могла да си намери постоянна работа.
Настоящият съдебен състав изхождайки от разбирането, че критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД не е абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства намира, че в случая те не дават основание за присъждане на обезщетение в размер на 30 000 лв. Отчитайки продължителността на наказателното преследване, но и вида на наложената мярка за неотклонение, предвиденото наказание за престъплението по повдигнатото обвинение, обстоятелството, че премествайки се в друго населено място е спестила част от негативните преживявания, тъй като там не са имали знание за повдигнатото обвинение, че преживените стрес и напрежение са се отразили върху психиката й, като е страдала от лека форма на безсъние, като по делото не е установено във връзка със това и състояние да се е наложило медикаментозно лечение. Съдът отчита и факта, че за преживяните тревоги и притеснения доказателствата изхождат от съпруга й, както и от сина, който няма непосредствени впечатления за състоянието на майка си, тъй като по това време е бил в чужбина. Обстоятелството, че след 2010 г. ищцата е на работа в чужбина не обосновава извод за ограничаване на свободния избор на местоживеене, каквито са твърденията в исковата молба. При тези факти, настоящият състав приема, че за установените неимуществени вреди справедливият размер на обезщетението е 10 000 лв.
Предвид изложеното, решението в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.2 З. е уважен за разликата над 10 000 лв. и до 30 000 лв. ще следва да се отмени и по реда на чл.293, ал.2 ГПК се постанови ново, с което се отхвърли за сумата от 20 000 лв./ разликата над 10 000 лв. и до 30 000 лв./. Същото следва да бъде отменено и в частта на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 З.. / 1098 лв. за първата инстанция и 780 лв. за въззивната инстанция/.
Предвид изхода на делото и на основание чл.38, ал.2 З..на процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ, в размер определен по реда на реда на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г.който възлиза общо на сумата 1950 лв. /по 650 лв.за всяка от инстанциите/.
Водим от горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 20 от 16.01.2014 г. по гр.д. № 952/2013 г. на Пловдивския апелативен съд в частта му, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на С. Н. И. обезщетение за претърпяни неимуществени вреди за сумата над 10 000 лв. и до 30 000 лв. и в частта на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, като в тази част Постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. Н. И. от [населено място] поле, обл. Пловдивска, [улица], със съдебен адрес: [населено място], бул. „Ц. Б. ІІІ Обединител”, № 54, партер, офис № 102, адвокат А. В. А. срещу Прокуратура на Република България, [населено място] иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 З. за заплащане на обезщетение в размер на сумата 20 000 лв., представляваща разликата над 10 000 лв. до 30 000 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в частта, с която Прокуратура на Р България е осъдена да заплати на С. Н. И. на основание чл.2, ал.1, т.2 З. сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва.
Осъжда Прокуратура на Р България да заплати на адвокат А. В. А. на основание чл.38, ал.2 З.. сумата 1950 лв.
Решението не подлежи на обжалване.


Председател:
Членове: