Р Е Ш Е Н И Е № 112 Гр.София, 01.10.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември, 2020 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ИВАНЧЕВА В присъствието на прокурора от ВКП Михайлова изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.550/20 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №25.07.17 г.,постановена от РС-София /СРС/, НО, 133 състав, по Н.О.Х.Д.6988/16 г., подсъдимата Л. Г. Р. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея престъпление по чл.209,ал.1 НК и вр.чл.54 НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено за срок от три години. На основание чл.45 ЗЗД подсъдимата е осъдена да заплати на конституираната гражданска ищца С. Д. обезщетение за имуществени вреди в размер на 2 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.06.14 г. Тази присъда е отменена и вместо нея е постановена нова такава на ГС-София /СГС/, НО, 15 въззивен състав- №212/30.10.19 г., по В.Н.О.Х.Д.2471/19 г. Отхвърлен е предявеният от С. Д. граждански иск в размер на 2 000 лв. Срещу този съдебен акт е постъпил протест от представител на СГП, в който са релевирани касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК, развити в допълнително изложение. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Постъпила е касационна жалба и от частната обвинителка и гражданска ищца С. Д., чрез повереника й. В нея е релевирано касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК. С допълнение към същата е развито и касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, както и уважаване на гражданския иск. Срещу сезиращите този съд процесуални документи са постъпили възражения от подсъдимата чрез нейния защитник, в които се застъпва становище за неоснователност на същите. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът поддържа протеста и заявените в него претенции. Същото се отнася и за частната обвинителка и гражданска ищца и нейния повереник, като се уточнява искане за присъждане на направените пред тази инстанция разноски. Подсъдимата сама и чрез упълномощения си защитник настоява присъдата на СГС да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и допълнението към него, жалбата на частната обвинителка и гражданска ищца и допълнението към нея, всички с изведените в тях доводи и искания, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да се вземе отношение по съществото на претенциите, трябва да се отбележи, че в жалбата на частната обвинителка и гражданска ищца е въздигнато само основанието по чл.348,ал.1,т.2 НПК. След запознаване с мотивите към постановената въззивна присъда, в допълнението е релевирано и основанието по чл.348,ал.1,т.1 НПК. Това е сторено след изтичане на срока за атакуване на съдебния акт /30.10.19 г.-24.02.20 г./, което поначало предпоставя въпроса с разглеждането /касационните основания се сочат в протеста или жалбата в срока на атакуване на съответния съдебен акт, докато в допълнението, представимо до даване ход на делото пред ВКС,получават своето разгръщане- чл.351,ал.4,пр.2 НПК, но когато са посочени/. Прегледът на конкретиката на възраженията по годността на оценката на доказателствената съвкупност обаче в същината си води до извод за неправилно постановена оправдателна присъда от една страна. От друга-доколкото държавното обвинение само е релевирало навреме нарушение на чл.348,ал.1,т.1 НПК, този въпрос стои на преглед пред настоящата инстанция. Що се касае до протеста, очевидно е допусната техническа грешка с изявлението в него, че фактическите констатации по решаващия съдебен акт са обусловили оправдаването на К. Ф.. Такова лице не е подсъдим по настоящото производство. Освен това в допълнението към протеста голяма част от съображенията, изложени по отношение на касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК, касаят допускането на процесуални нарушения при оценката на доказателствения материал. Именно като такива, подведени под вярното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК, те ще бъдат огледани в съдържателен план, но само доколкото не са свързани с оплаквания за необоснованост. И протестът на СГП, и жалбата на частната обвинителка и гражданска ищца се основателни. Това е така, макар и поначало фактологията по вменената престъпна деятелност да е правилно изведена. Предвид спецификата на същата, доказателственият анализ очертава незаконосъобразен съдебен прочит на СГС, вплитащ се и в обстоятелства, приети по приложението на правото. Този съд ще се концентрира върху несъстоятелната юридическа интерпретация на доказателствата, очертана по сезиращите я документи, но ще го направи общо поради еднаквите на практика възражения. Първо, в рамките на фактите е прието, че подсъдимата Р. е оспорила авторството на саморъчното завещание на своя брат, обявено на 10.01.12 г.от нотариус Р. М., съгласно което всичкото движимо и недвижимо имущество е било завещано на С. Д.. С решение на РС-Перник от 15.11.12 г., потвърдено с решение на ОС-Перник от 17.06.13 г., искът е отхвърлен. Чрез процесуалния си представител Р. депозирала касационна жалба срещу последния посочен съдебен акт. С определение от 06.02.14 г.на ВКС, 4 гражданско отделение не било допуснато касационно обжалване. На подсъдимата Р. не било изпратено съобщение, с което да бъде уведомена за определението на ВКС. Макар и последното посочено обстоятелство да е обсъждано в доказателствен и правен план основно с оглед неналичие на субективна страна за осъществяване на вмененото престъпление на Р. по чл.209 НК, този съд започва разглеждането на атакуваната присъда с него, предвид соченето му от СГС като факт, формулиращ действията на подсъдимата. Предвид изказа, се приема, че съдебното уведомяване е било задължително, за да се изведе познанието на Р., че съдебната битка е изцяло загубена, което пък се явява решаващ мотив за оценка на вмененото й престъпно поведение. Върховната съдебна инстанция по граждански и търговски дела при отказа си да допусне касационно обжалване не дължи нарочно уведомяване на страните за постановяване на своя съдебен акт, с изпращане на съобщение за него. Нито процесуалният закон, нито вътрешните правила на ВКС задължават към претендираното от СГС уведомяване. И това е така, тъй като става дума за последен финализиращ съответното производство съдебен акт, предизвикан по искане на някоя от страните по делото. Претендиращата страна сама трябва да се грижи за добиване на познание дали е удовлетворен нейният интерес-независимо дали жалбоподателят прави това лично или чрез упълномощен представител /чл.288 и чл.296,т.3 ГПК/. Съдът не е длъжен да обгрижва този интерес чрез изпращане на съобщения. Не би било така в случай, че се допусне касационно обжалване по съответното производство, за което страните следва да бъдат уведомени и се изисква по процесуалния закон. Тогава този междинен акт по допустимост не би бил окончателен и страните трябва да бъдат уведомени кога ще се провежда откритото заседание по интересуващото го производство. Предвид казаното, след като касационната жалба на Р. е предизвикала образуване на К.Г.Д.6068/13 г.по описа на 4 гр.отделение на ВКС, то по правилата за разглеждане на дела като процесното, на 04.12.2013 г.е проведено закрито съдебно заседание, за което тя и/или нейният представител са имали възможност да следят или лично в деловодството на съда, или чрез интернет сайта на ВКС. По-нататък те самостойно е следвало да проявяват интерес за постановеното съдебно решение и неуведомяването им за него /то е финално,както бе казано/ не може да бъде поставено в центъра на непознаване на факта, че подсъдимата не е била наясно с обстоятелството дали все пак не се явява наследник на имуществото на своя починал брат. Тъкмо напротив, до момента на неузнаване на третираното обстоятелство, Р. е знаела, че оспорването на авторството на завещанието е неуспешно и тя няма никакви права върху имуществото на починалия, независимо че е била наследник по закон. Освен това, към лятото на 2014 г., когато свидетелят Д. й се е обадил, за да я уведоми за присъствие на автомобил на брат й в сервиза, в който той е работел, е имала конкретен повод да провери какъв е резултатът от заведеното пред ВКС касационно дело, което вече е било приключило, ако дотогава активността по случая й е била чужда. Казано просто, вярно е приетото от СГС обстоятелство, че на Р. не е изпратено съобщение, с което да бъде уведомена за определението на ВКС, но тъй като такова не се е дължало, се явява несъстоятелна интерпретацията относно значението на този факт за поведението на подсъдимата. Не може да се допусне в нейното съзнание да е била отразена възможността именно тя да се окаже собственик на процесната вещ, поне към процесния момент. Незнанието й, ако е налице, не се явява дотолкова извинително, че чрез него да се оспорва субективната страна на деянието. Второ, според решаващата въззивна инстанция подсъдимата не е целяла да въведе в заблуждение свидетеля Д., тъй като пред него е представила истински документи и с вярно съдържание- удостоверение за наследници по закон, лична карта и удостоверение за смърт на брат си. Това,че документите не страдат от документален порок, въобще не означава,че няма налице извършена измама. Именно чрез тях Р. е убедила свидетеля, че се явява оправомощено лице да получи автомобила, оставен в сервиза от починалия й брат. Дали Д. е мислел, че тя е собственик или не, както е обсъждал СГС, е без значение, след като е останал с впечатление, че предава вещта на легитимирано да я получи лице /за каквото действие всъщност е било нужно удостоверението за наследници/. Подсъдимата по никакъв начин не е дала да се разбере, че нейното право на наследник по закон е ограничено досежно тази движима вещ от направеното завещание, за което е воден съдебен спор. Трето, въззивният съд е приел, че простото предаване на автомобила от страна на свидетеля Д. на Р., не представлява действие, с което да е намален патрумониумът на собственика на вещта, ерго,не е настъпило намаляване на активите на имуществото на С. Д.. Това би било вярно в случай, че подсъдимата бе предоставила процесния автомобил на частната обвинителка, след като го е взела от сервиза. Установено е обаче по доказателствата, че още преди фактическото извеждане на колата тя е осигурила превозването й и предаване за скрап, по какъвто начин е експликирано разпоредително поведение /обстоятелства за това присъстват в обвинителния акт/. Юридическите действия по прехвърляне на МПС-то, които не били налице в случая, както е приел СГС, не изключват фактическото разпореждане с вещта. Както правилно е отразено в допълнението към касационния протест, само действителният собственик на вещта би могъл да участва в отчуждаването й пред нотариус. Д. не е бил легитимиран да стори това, както и Р.. Затова нейните реални разпоредителни действия следва да бъдат обмислени на плоскостта на обвинението за измама, а не на престъпление по чл.216 НК,както е сторил СГС. Според възражението на подсъдимата, няма налице причинена имотна вреда, тъй като с получените пари тя платила за изграждането на надгробен паметник на брат си, което трябвало да стори Д.. Казаното няма никаква правна стойност, що се касае до обвинението за измама, дори и да се приеме, че взетите от предаването на колата за скрап средства действително са били изхарчени за това. Вижданията на подсъдимата и на нейната защита как частната обвинителка би следвало да се отнася към паметта на починалия наследодател с оглед издигане на паметник на гроба му, биха могли да имат морално /все пак се вменяват другиму правила по собствена ценностна система, която няма правно регулиране/, но не и юридическо измерение в случая в контекста на обвинението за измама. Предвид приетото, атакуваната присъда страда от пороци,свързани с незаконосъобразно обмисляне на доказателствен материал, както твърдят атакуващите страни /поради което се явява ограничено участието им в процеса/, и с невярно изведено приложение на материалното право. Затова съдебният акт следва да бъде отменен, а делото-върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При това развитие на наказателната част на настоящото производство, ВКС е изправен пред невъзможност да уважи искането на гражданската ищца за директно удовлетворяване на претендирания граждански иск за имуществени вреди. Той е функция от наказателната част на присъдата, чиято конструкция трябва да бъде детайлно изчистена, за да се преценява дължи ли се или не обезщетение. Последното казано рефлектира и върху отправеното искане до ВКС подсъдимата да бъде осъдена да заплати на Д. направените по делото разноски. Същото не може да бъде уважено на този етап, точно поради цялостната отмяна на атакуваната присъда. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.2 и 3 вр. ал.1,т.5 вр.чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА присъда №212/30.10.19 г., постановена от ГС-София, НО, 15 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.2471/20 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/