Р Е Ш Е Н И Е № 60197 гр. София, 09 февруари 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора КАЛИН СОФИЯНСКИ, след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 791 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Настоящото - второ по ред, касационно производство е образувано по самостоятелни жалби на подсъдиия Б. А., на защитника адв.С. Д., на частните обвинители и граждански ищци Б. О. К., А. С. Х. и Б. О. Х., чрез повереника им адв.К. Е., Ю. С. Т. и А. О. Х., чрез повереника им адв.К. Д., против въззивно решение № 260105/25.06.2021 г., постановено по внохд № 321/2020 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. В жалбите и допълненията към тях на подсъдимия и на защитника са ангажирани доводи в подкрепа и на трите касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1-3 от НПК. Посочено е, че нарушението на материалния закон приоритетно е функция на допуснатите процесуални наршения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност, изразяващи се в неизпълнение на предписаните от разпоредбите на чл.13, чл.14, чл.107, ал.3 и чл.305, ал.3 от НПК императивни изисквания. Изводът за авторството на извършеното престъпление се базира на произволна интерпретация на инкорпорираните гласни доказателствени източници и изслушаните по делото експертни заключения, при непълнота на доказателствата, преодоляна с предположения и хипотетични разсъждения. Възприетите фактически положения, очертаващи механизма и хронологията на деянието са изведени след схематично и некоректно обсъждане на отделни фрагменти от показанията на св.С., Д. и К., които са изолирано оценени от други части на техните разпити, при пренебрегване на съществуващите сериозни несъответствия по отношение на времето на престой на подсъдимия на хижа „Родопски партизани“, обективните възможности за придвижването му до вилата на пострадалия, възпроизвеждането на фаталния изстрел, описаното по хипотетичен начин местоположение на подсъдимия и осъществените от него телодвижения. Според защитата, в нарушение на разпоредбата на чл.124 от НПК въззивният съд широко ползва заявеното от свидетеля с тайна самоличност № 12, направено под давление на служители от МВР срещу облагата да се „оттърве“ от наказателно преследване по друго дело - за съучастие в убийство /осъществено на 13.06.1999 г. на митничаря Г. Д./ с настоящия подсъдим, още повече че впоследствие, след като в разрез с нормата на чл.123, ал.2, т.2 от НПК, по делото е разкрита и установена самоличноста му, същият многократно е декларирал за упражнен спрямо него натиск от служебни лица, без да са обсъдени последващите му показания. Адв. Д. счита, че компроментираната по този начин достоверност на показанията на свидетеля с тайна самоличност от по-ранния етап на наказателното производство, която се подкрепя и от показанията на полицейския служител св.К., представлява негоден доказателствен материал и като такъв не може да се използва за мотивиране на фактическите изводи от значение за доказаността на обвинението. Твърди се, че при отсъствието на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, в нарушение на процедурата по чл.287 от НПК, въззивният съд фриволно е променил хронологията на събитията, довели до умъртвяването на О. Х., като е приел, че А. е пристигнал на технопартито около 22,00 ч., а не както е според обвинителния акт – около 23,00 ч., което като непредвидима процесуална изненада за подсъдимия не само е забранена от закона, но и силно е стеснила реализацията на правото на защита, като на практика го е лишила възможността за изграждане на алиби. Според подсъдимия и защитника отмереното наказание доживотен затвор не е съобразено с приетите от съда смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, извършеното деяние не е изключително тежко, с което не само е нарушен материалния закон, но е налице и явна несправедливост, като напълно е подценено значението на разумния срок за разглеждане и решаване на делото. При условията на алтернативност се претендира да се отмени въззивното решение, като се оправдае подсъдимия, делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или се измени решението, като се намали наложеното наказание с лишаване от свобода в минималния предвиден в закона размер. В жалбите на оформилите се две групи частни обвинители и граждански ищци е релевирано единствено касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като се претендира да се отмени решението и делото да се върне за ново разглеждане за увеличаване наказанието на подсъдимия на доживотен затвор без право на замяна, тъй като извършеното престъпление е изклчително тежко и посочените в чл.36 от НК цели не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание. В съдебно заседание от частните обвинители и граждански ищци се явява единствено Ю. Т., която лично и чрез повереника адв.Д., както и повереникът адв.Е., поддържат жалбите и настояват те да бъдат уважени по изложените в тях съображения. Подсъдимият Б. А. и защитникът адв.Д. поддържат жалбите си и считат, че има достатъчно основания за ревизия на въззивния съдебен акт в желаната от тях насока. В последната си дума подсъдимият настоява да бъде оправдан или делото да се върне за ново разглеждане в друг апелативен район. Представителят на ВКП е на становище, че апелативният съд е постановил правилен и справедлив съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са подадени в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирани страни, по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което са допустими, но разгледани по същество са НЕОСНОВАТЕЛНИ. С присъда № 79/27.09.2017 г., постановена от Окръжен съд - Пловдив по нохд № 488/2016 г. подсъдимият Б. М. А. е признат за виновен в това, че на 17.08.2007 г. в частна вила, собственост на О. Х., находяща се в парк „Родопи“, Пловдивска област, при условията на опасен рецидив, умишлено е умъртвил О. Х., като убийството е извършено със средства, опасни за живота на мнозина - ловна пушка 12 калибър, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6 и т.12 във вр. с чл.115 вр. с чл.29, ал.1, б. „А“ от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на доживотен затвор, което наказание на основание чл.57, ал.1, т.1 от ЗИНЗС е постановено да се изтърпи при първоначален специален режим. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци А. О. Х. и Б. О. Х. - син и дъщеря на починалия, сумата от по 200 000 лв., а на Ю. Т., с която убитият е живял на съпржески начала и на родителите му, съответно Б. О. и А. С. Х., по 150 000 лв. на всеки един от тях поотделно, представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до оконателното им заплащане, като за разликата до пълния предявен размер от по 300 000 лв. гражданските искове са отхвърлени като неоснователни, а по сметка на съда - сумата от 839 лв. и 34 000 лв. - дължима държавна такса върху уважения размер на предявените граждански искове. По протест на прокурор от Окръжна прократура - Пловдив, жалби на частните обвинители и граждански ищци, както на защитника и на подсъдимия е образувано внохд № 241/2018 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. С постановеното въззивно решение № 149/19.07.2019 г., на основание чл.338 от НПК е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда, като подсъдимият е осъден да заплати допълнително 1092,07 лв. разноски по водене на делото. По жалби на частното обвинение, на защитника и на подсъдимия по образваното н.д. № 1090/2019 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, с Решение № 60/14.07.2020 г., на основание чл.354, ал.3, т.2 вр. с ал.1, т.5 от НПК е отменено въззивното решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. С постановеното въззивно решение по образуваното ново внохд № 321/25.06.2021 г., предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.334, т.6 вр. с чл.338 от НПК за втори път е потвърдена първоинстанционната присъда, като подсъдимият е осъден да заплати допълнително още 4 922,61 лв. разноски. Непредубеденият прочит на обжалвания съдебен акт и прегледът на доказателствената съвкупност налагат извода, че въззивният съд професионално е изпълнил в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата, относими към главния факт от предмета на доказване, като е изчерпал всички възможности за попълване на делото с доказателства. В съответствие с изискванията на чл.339, ал.2 от НПК на всички възражения на защитата и на подсъдимия е даден убедителен, конкретен и обоснован отговор, който се споделя изцяло от настоящия състав и не следва да се преповтаря. Доказателствените източници не са анализирани едностранчиво, превратно или в разрез с правилата на формалната логика, като въпреки значителната отдалеченост във времето – лятото на 2007 г., инстанциите по фактите са успели да пресъздадат максимално подробно картината на случилото се. При новото разглеждане на делото в изпълнение на указанията в отменителното решение на ВКС са проведени два разпита по реда на чл.141 от НПК на свидетеля с тайна самоличност № 12 и един в присъствието на страните след разкриване на самоличността му, с което е отстранен констатирания пропуск за отсъствие на предоставена възможност на защитата да задава въпроси по прочетените и потвърдени показания на анонимния свидетел от досъдебното производство. Действително проведено мащабно въззивно съдебно следствие е довело до известни промени във възприетата от първоинстанционния съд фактология, но съставът на апелативния съд е препотвърдил първоначалната еднозначна убеденост на окръжния съд, че стройно изградената система от косвени доказателства, в тяхната фактическа и логическа връзка, по безспорен начин установяват и налагат единствения възможен извод, а именно, че подсъдимият Б. А. е прострелял смъртоносно О. Х. в интервала 23,00 - 23,20 ч. на инкриминирата дата и място. За да разкрие значимата за процеса фактология, доказателствената дейност на предходните инстанции е обхванала обширен в количествено отношение доказателствен материал. След изключително задълбочен и подробен анализ на доказателствените източници от страна на контролирания съд по делото е прието за установено, че: - иззетата като веществено доказателство пушка „Збройовка Б.“, 12 калибър, без серийни номера, принадлежи на подсъдимия и е той я е държал непосредствено преди прострелването на убития; - непосредствено след извършване на инкриминираното деяние подсъдимият е поръчал на сина си да предаде процесната пушка на приятеля му св.К., който я занесъл на св.Р., у когото е открита от полицията. Веднага след получаване на призовката за повдигане на обвинение А. е поискал от сина си да говори със св.К. за уточняване на показанията му относно пушката; - четирите сачми, извадени от тялото на убития, трите - намерени забити в претмети в близост до мястото на прострелването и изпадналата до тялото надбарутна капачка са части от ловен патрон 12 калибър, с какъвто единствено може да бъде снарядена иззетата пушка. Една от експериментално изстреляните с пушката сачми 13/0 е показала сходство с една от иззетите като веществени доказателства сачми 13/0; - около 20,20 ч. - 20,50 ч. на 17.08.2007 г. подсъдимият е бил с компания в близост до мястото на убийството, като в или малко след 21,30 ч. се е оттеглил, а към 00,30 - 01,00 се е завърнал, т.е. имал е физическата възможност да се придвижи до местопрестъплението и да се върне на технопартито в района на хижа „Родопски партизани“; - свидетелят с тайна самоличност и идентификационен № 12 възпроизвежда извънпроцесуално признание за убийство от страна на приятеля си Б. А.; - с конклудентно действие самият подсъдим е демонстрирал причастност към убийството на О. Х. към най-близкия си човек - неговия син М. А.; - подсъдимият е имал мотив да убие О. Х., който е съобщил на свидетеля с тайна самоличност през 2010 или 2011 г., а именно, че не може да се издължи за взетия за продажба между половин и един килограм кокаин, за което пострадалият настоявал Действително за разрешаването на спорния въпрос относно авторството на деянието са ползвани показанията на свидетеля с тайна самолиност № 12, установен впоследствие в хода на делото като св.И. К., без обаче осъждането на подсъдимия да се основава в решаваща степен на тези показания. Касационният състав не констатира пропуски в процедурата при вземането на мярката за защита на свидетеля и нейната отмяна по реда на чл.123 от НПК, както от органите на досъдебното производство, така и от съда. Следва да се подчертае, че всеки от органите, упражняващ функцията по ръководство и решаване в съответната фаза на наказателния процес, е взел всички възможни мерки за запазване в тайна и неразкриване самоличността на свидетеля, неутрализиране на опасностите за самия него и за ближните му. Очевидно взетата мярка е изпълнила дадената й от закона функция и свидетелят е поискал нейната отмяна, като на 01.03.2021 г. в хода на въззивното съдебно следствие молбата му отново е удовлетворена, поради което не може да се сподели твърдението, че при липсата на доказателства за застрашаване живота, здравето и имуществото на свидетеля с тайна самоличност № 12 със защитата му се е целяло да се улесни доказването на обвинителната теза чрез дерогиране на състезателното начало. Въззивният съд не може да бъде упрекнат, че се е доверил на показанията на този свидетел, депозирани от него в хода на досъдебното производство и надлежно приобщени към доказателствения материал, съобразно разпоредбата на чл.281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 от НПК, при отказа му да даде такива в хода на първоинстанционното съдебно следствие. С основание, в съответствие с приложените справки от началника на затвора - Пловдив, по делото е прието, че съдбовната среща между подсъдимия и свидетеля се е състояла на някоя от посочените отпуски на А. през 2010 г. - 2011 г., т.е. когато тя е била фактически възможна. При отчетените противоречия в показанията, дадени на досъдебеното производство, при поставянето му по негово искане като защитен свидетел и след неговото осветляване, въззивният съд е направил изключително задълбочена преценка на тяхната достоверност и обективност, като детайлно е посочил кои от показанията кредитира и по какви причини, като са изложени убедителни съображения за взетото от съда решение. В случая констатацията на състава на апелативния съд за достоверност на част от показанията на св.К., депозирани на досъдебното производство, не е произволна. Тя е изведена от съдържащата се в тях доказателствена информация, която не е била известна на разследващите не само относно мотива за извършване на престъплението, но най-вече относно разкриването на средството на престъплението – процесната пушка, оставена „у К.“, която след осъждането му на 31.03.2008 г. за престъпление по чл.339, ал.1 от НК и отнемането й в полза на държавата е престояла в Централния оръжеен склад в [населено място] повече от 6 години - от влизане в сила на осъдителната присъда на 16.04.2008 г. до момента на депозиране показанията на анонимния свидетел № 12 на досъдебното производство – на 16.07.2014 г. В мотивите на решението с изключителен професионализъм е аргументирано становището на съда за недостоверност на привнесените впоследствие от свидетеля данни, в хода на съдебното следствие пред втория въззивен състав, за упражнен спрямо него натиск от страна на полицейските служители и в частност от св.К., каквито по делото не са установени. При отсъствието на каквито и да било данни за упражнено неправомерно психическо, а още по-малко за физическо въздействие върху личността на свидетеля, за въззивния съд не е останало никакво съмнение в достоверността на заявеното от него, не на последно място и предвид факта, че показанията му не са подписани, тъй като са дадени от свидетеля, когато е бил с тайна самоличност, т.е. не имало какъвто и да било проблем те да бъдат коригирани с цел да се елиминират несъответствия в тях. Същевременно не следва да се подценява и обстоятелството, че именно на практика появилите се от нищото показания, депозирани на 16.07.2014 г., дават изключителен тласък на процесуалната „безизходица“, в която се е намирало разследването до момента, в продължение на близо седем години, след извършените огледи на местопроизшествието и изготвянето на експертните заключения за причината на смъртта на О. Х.. Именно информацията, дадена от свидетеля с тайна самоличност, е довела до разкриването на оръдието на престъплението, следствие на което развилите се непосредствено след това бързо и в логическа връзка събития, е изградена и процесуално проверена версията за авторството на извършеното деяние. Съставът на въззивният съд в пълнота е изпълнил задължението си да разкрие причините за противоречията в показанията на св.К. и след внимателна преценка с основание е приел за отговарящи на обективната истина дадените пред органа на досъдебното производство. В този смисъл настоящият състав не намира причина да не споделя изложените от въззивния съд съображения, още повече че съдържанието на този разпит не оставя никакво съмнение относно достоверността и процесуалната годност на показанията на свидетеля с тайна самоличност № 12. Касационният състав не приема възражението на защитата, че съдът е направил извод не въз основа на факти, а на свидетелски интерпретации, асоциации и съждения относно заявеното от страна на св.Д. С. за възприетия от него в края на м.август 2007 г. жест с показалеца на подсъдимия към сина му М. А., по време на работата му без охрана на външен за затвора обект – цех за фуражи, в [населено място], като негово потвърждение, че лично той е застрелял „О.“. В тази връзка, на първо място следва да се посочи, че не отговаря на действителното положение, че въззивният съд не е извършил съпоставка на показанията на свидетеля със справката от началника на затворническо общежитие „Х.“ към Затвора Пловдив, където към инкриминирания момент подсъдимият е изтърпявал наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода за престъпление по чл.354а, ал.2 вр. с ал.1 от НК. Предходните инстанции детайлно са анализирали очертаните фактически обстоятелства, преди да заключат, че въпросната среща между подсъдимия, сина му и неговия приятел и съученик - св. С., действително е проведена, при това само седмица или две след убийството, в периода 20.08.2007 г. - 31.08.2007 г., поради което не може да се сподели претенцията на защитата за липса на мотиви. Отразеното в справката, че на 25.08.2007 г. /събота/ и на 26.08.2007 г. /неделя/ подсъдимият не е бил на работа по никакъв начин не опровергава възможността св.С. да възприеме коментирания жест, както се твърди в жалбата. Под формата на свободен разказ свидетелят е изложил станалите му известни факти, които лично е възприел близо седмица след технопартито, като те са свързани с обстоятелствата по делото и допринасят за тяхното изясняване. Разгадаването на съдържанието на посочения от свидетеля жест, съпроводен с чутите от него думи, изречени от подсъдимия, не изисква специални научни или технически познания за неговото правилно разбиране, както се твърди в жалбите. Не отговарят на действителното положение и твърденията за проявена избирателност и тенденциозност при доказателствената интерпретация на показанията на св.С. и относно установяването на периода и продължителността на престоя на подсъдимия на хижа „Родопски партизани“. Не е останало извън вниманието на съдилищата, че показанията на св.С. са в съответствие и със заявеното от св. К. на досъдебното производство, като същите кореспондират и няма основание да се постави под съмнение достоверността на изнесеното от двамата, напълно независими един от друг свидетели. Крайно неубедително е и твърдението в жалбата на защитника, че ВДС, макар и получени в резултат законосъобразно разрешени и приложени СРС по отношение сина на подсъдимия, не съдържат каквито и да е доказателства от обсега на записаните в чл.102 от НПК, които да ангажират съпричастност на А. към инкриминираното деяние. Действително апелативният съд е заключил, че тези доказателствени материали убедително подкрепят обвинителната теза, но след като съдържанието на проведените разговори между подсъдимия и сина му не само подробно е анализирано, но е съпоставено и с показанията на св.К., в които той съзнателно е затаил информация за връзката между пушката и Б. А., включително и по делото, по което е осъден. Следствие на така извършената оценка на тези доказателствени източници въззивният състав е достигнал до обоснования извод за извънпроцесуално /тъй като все още А. е бил само призован да се яви за привличането му като обвиняем/ знание у подсъдимия за връзката между пушката и убийството, и отделеното огромно значение от него на обстоятелството да е присъствал непрекъснато на технопартито на инкриминираната дата, необходимо му за изграждането му на алиби. Близо седем години след деянието, без да му повдигнато все още обвинение, още повече в самото първоначално постановление не се съдържат данни за часа на убийството, нито за часа на пристигането му на технопартито, т.е. няма откъде да е научил тези конкретни факти, А. е помнил добре и е предал на сина си точната дата на убийството, когато са били на хижа „Родопски партизани“. Опитал е да изгради непробиваемо потвърждение относно непрекъснатото му присъствие района и то най-вече около 23,00 ч. Съвсем отделен е въпросът, че той не е могъл да си спомни точната дата на другото убийство, извършено 1999 г. /на митничаря Д./, за което към този момент е бил привлечен в качеството му на обвиняем. Нещо повече, подсъдимият е демонстрирал яснота и относно доказателствата, с които са разполагали разследващите или по-точно казано изобщо липсата на такива, предвид заявеното от него - „ никой нито ме е видял, … Нито има ДеЕнК, нито има оръжие на престъплението … Нито има отпечатъци някъде, как ще ме осъдиш без тва?“. В този смисъл твърдението, че от разговорите се установява само, че А. търси опции за осъществяване на защитата си чрез издирване на свидетели и ангажирането им те да бъдат разпитани в процеса, като дава указания за извършването на тези действия на сина си, не е несъвместимо и не е в контрапункт на начина, по който е възприета от предходните инстанции съдържащата се в СРС информация, която представлява не само отправна точка в разрешаването на основния спорен въпрос относно авторството на деянието, но и запълва обема на доказателствените източници, като хвърля светлина по отношение доказателствената обезпеченост на повдигнатото обвинение. В жалбите на подсъдимия и на защитника се претендира, че без изменение на обвинението по чл.287 от НПК въззивният съд незаконосъобразно е приел, че Б. А. е пристигнал в района на хижа „Родопски партизани\“ „около 20,20 - 20,50 ч.“, а не „около 22,00 ч.“, както е прието от първоинстанционния съд и „някъде около 23,00 ч.“, както е посочено в обвинителния акт. Съобразно разпоредбата на чл.287, ал.1 от НПК прокурорът повдига ново обвинение, когато в съдебното следствие се установят основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Изменението на обвинението е съществено, когато събраните в хода на съдебното следствие доказателства изменят фактическите обстоятелства на инкриминираното в обвинителния акт деяние и дават основания за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко наказуемо престъпление, срещу което подсъдимият не се е защитавал, каквото в случая не е налице. В настоящия казус въззивната инстанция не се е отклонила съществено от посочените в обвинителния акт темпорални граници, като е приела малко по-различен – по-ранен час, в който подсъдимият се е появил, а и е отпътувал от технопартито, но самото извършване на деянието е останало позиционирано, както е възведено според обвинителния акт - вечерта на 17.08.2007 г., т.е. констатираното разминаване не е от такова естество, че да е създало някаква неяснота за А. или да е ограничило по някакъв начин правото му пълноценно да се защити. В този смисъл с основание въззивният състав е достигнал до извода, че макар и елемент от времето на извършване на деянието, точният час не може да се абсолютизира и той е от значение само, когато са събрани безспорни доказателства, че по време на деянието е изключено подсъдимият да е бил на мястото на извършването му, т.е. така приетото „ново обстоятелство“ не променя съществено фактическата обстановка, при която според обвинителния акт е извършено престъплението. Детайлизирането на фактическата обстановка по този начин не означава, че подсъдимият е осъден по неповдигнато обвинение и е бил процесуално изненадан от съществена промяна на неговата обстоятелствена част, тъй като няма съществено различие с обвинението по обвинителния акт. Изложеното дава основание да се приеме, че в случая не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, т.е. законосъобразно въззивният съд е потвърдил осъждането на подсъдимия. Останалите доводи в жалбите на защитника и на подсъдимия, макар и представени като възражения за допуснати съществени процесуални нарушения обективират единствено субективното им несъгласие с отхвърлянето на лансираната от тях защитна версия или са част от пространната им аргументация за необоснованост на фактическите констатации на съда, но тези две групи доводи попадат извън обхвата на касационна проверка, т.е. не представляват законово основание за ревизия на проверявания въззивен съдебен акт. По изложените съображения касационния състав счита, че вътрешното убеждение на въззивния съд е изградено в съответствие с изискванията на процесуалния закон и правилата на формалната логика, съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК. В пределите на установените и доказани фактически положения правилно е приложен материалният закон, като законосъобразно е прието, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна състава на престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр.1 и т.12, пр.1 във вр. с чл.115 вр. с чл.29, ал.1, б. „А“ от НК. Изложените в тази насока съображения от страна на въззивния съд почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с трайно установената съдебна практика и изцяло се споделят от настоящия съдебен състав, като не съществува необходимост да бъдат преповтаряни. Същевременно, както правилно е отбелязано от предходните инстанции, при отсъствието на повдигнато обвинение по отношение наличието на още квалифициращи обстоятелства на извършеното от А. престъпление, извън правната квалификация са останали - убийство да е извършено предумишлено, с користна цел и да е осъществено от лице, извършило друго умишлено убийство, за което не е постановена присъда /убийството на митничаря Д. през 1999 г./. Така изложените съображения не лишават съда от качеството му на безпристрастен арбитър, а още по-малко да го превръщат в обвинител, както се твърди в жалбата на защитника, тъй като никоя от предходните инстанции не е излязла извън рамките на обвинението. Настоящият състав на ВКС не констатира и наличието на претендираната явна несправедливост на наложеното наказание както от двете групи частни обвинители, така и от страна на защитника и на подсъдимия. Съобразно разпоредбата на чл.38а, ал.2 от НК наказанието доживотен затвор се определя, когато извършеното престъпление е изключително тежко. При отсъствието на легална дефиниция на това понятие, в правната доктрина се приема, че извън свързаните със санкцията белези, изключително тежко е това престъпление, което разкрива многобройност на квалифициращите елементи, изключително лоши характеристични данни на дееца или с деянието освен непосредствения обект се засягат самите устои на обществото и то се превръща в заплаха за нормалното му функциониране. На тази основа касационният състав приема, че апелативният съд е разгледал в цялост всички относими обстоятелства, като преценката му за вида на приложимата санкция, измежду трите алтернативи, а именно - доживотен затвор, е напълно съобразена с изискванията на закона и в съответствие с утвърдената съдебната практика. Няма как да бъде подминато обстоятелството, че настоящото престъпление е извършено докато А. е бил в отпуск от затвора, където е търпял наказание лишаване от свобода за държане с цел разпространение на високорискови наркотични вещества, след настъпила реабилитация по право за противозаконно държане на оръжие. Освен това осъждане, което определя квалификацията на настоящото престъпление като извършено при условията на опасен рецидив, по смисъла на чл.29, ал.1, б. „А“ от НК, по същото време - пак докато е бил в затвора, само месец след убийството, подсъдимият е извършил и е осъден за престъпления по чл.321, ал.3, т.1 вр. с ал.1 от НК и по чл.354а, ал.2, т.4 от НК. Не е останало извън вниманието на предходните инстанции и обстоятелството, че на инкриминираната дата, непосредствено преди, по време и след убийството подсъдимият противозаконно е държал процесното огнестрелно оръжие - ловна пушка и е държал и разпространил наркотични вещества на десетки лица, присъствали на технопартито. Изискуемата от закона изключителна тежест на извършеното от подсъдимия престъпление несъмнено се запълва не само с оглед на резултата, но и предвид механизма на осъществяването му, подбудите и мотивът за извършването му, посткриминалните усилия за изграждане на алиби, но и наличието на няколко квалифициращи признака, включително и отчетените извън правната квалификация на повдигнатото обвинение, като такива с висок отегчаващ капацитет. Начинът, по който е извършено убийството представлява не само брутален акт на публична екзекуция, довел до разчистването на лични сметки, но с него са засегнати и устоите на нормалното функциониране на обществото, тъй като обикновеният човек се чувства подтиснат и несигурен за собствения си живот, като изпитва непрестанен страх от престъпността, което води до дезорганизация на самото общество като цяло. Посочените обстоятелства безусловно характеризират извършеното престъпление като съдържащо всички, посочени по-горе белези, за да може да се квалифицира като изключително тежко. Касационният състав не споделя възприетите от въззивния състав като смекчаващи отговорността обстоятелства – полагането на обществено полезен труд от подсъдимия в затвора, добрата му адаптация в пенитенциарна среда и отглеждането на дете, с което поддържа близка връзка. Следва само да се отбележи, че към инкриминирания момент синът на подсъдимия - М. А. е навършил 20 години и активно е използван от баща си не само при укриването на пушката след деянието и наговарянето на свидетели по делото впоследствие, но е въвлечен и в участието на организирана престъпна група за държане и разпространение на наркотични вещества, за което е одобрено постигнато между страните споразумение. В този смисъл характерът на поддържаната връзка между баща и син не би могла и не следва да се възприеме като обстоятелство, което обуславя налагането на по-леко наказание. При изложените съображения единственото смекчаващо отговорността обстоятелство се явява изминалия значителен период от време от извършване на деянието, като следва да се подчертае, че А. е привлечен за първи път в качеството му на обвиняем на 18.09.2014 г.. Същевременно предвид изключителната фактическа и правна сложност на настоящия казус, разглеждането му от пет съдебни състава за малко повече от седем години, не може да се приеме, че продължителността на наказателното производство има придаденото в жалбата значение на неоправдана репресия, несъвместима със стандарта относно разбирането за „разумен срок“ по смисъла на чл.22 от НПК и чл.6, т.1 от ЕКПЧ. Тъй като след налагането на така индивидуализираното наказание доживотен затвор е налице и механизъм, гарантиращ преразглеждането му след изтичането на двадесет години, касационният състав намира, че така определеното на Б. А. наказание не търпи намеса както в посока неговото утежняване - с отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане - за налагането на доживотен затвор без замяна, както се претендира от частното обвинение, така и намаляването му - чрез налагането му на наказание лишаване от свобода, както се претендира от защитата и от самия подсъдим. По изложените съображение настоящият състав намира, че така определеното по вид наказание доживотен затвор съответства на установената обществена опасност на деянието и на дееца, на останалите определящи отговорността обстоятелства и на визираните в чл.36 от НК цели, поради което не е налице претендираната от страните явна несправедливост, която да обуславя намеса на съда в желаната от някоя от страните посока. Последица от осъждането на подсъдимия се явява уважаването на предявените граждански искове за неимуществени вреди следствие смъртта О. Х.. В жалбите не се съдържат каквито и да било възражения както относно основанието, така и по отношение на справедливостта на присъдения размер на обезщетенията, поради което касационната инстанция не дължи произнасяне. По изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира, че всички жалби са неоснователни и въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 260105/25.06.2021 г., постановено по внохд № 321/2020 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: