Р Е Ш Е Н И Е   № 338   гр. София, 27.05.2010 г.   Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април през две хиляди и десетата година, в състав:                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ                                      ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА                                                                         МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4701 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. на о. и н. чрез процесуалния му представител юрисконсулт Д. Г. , против въззивното решение № 130 от 9 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 823 по описа на апелативния съд в гр. С. за 2008 г., с което е оставено в сила решение без номер от 18 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд, за частта на присъдено обезщетение над десетмесечен срок, както и в частта, с която въззивният съд допълнително присъдил сумата от 40 лева над присъдената с първоинстанционното решение. Касационният контрол е допуснат с определение № 453 от 8 май 2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК по правния въпрос при прекратяване на служебно правоотношение при условията на чл. 121 ал. 1 т. 3 от Закона за държавния служител прилага ли се ограничението на срока за обезщетяване по смисъла на чл. 104 ал. 1 от ЗДСл. По поставения въпрос касаторът сочи, че не следва да се прави разграничение между срока на обезщетението, което се дължи на държавните служители при оставане без работа поради прекратяване на служебното правоотношение, в зависимост от основанията за това прекратяване, като законодателят не е имал предвид, че при прекратяване на служебното правоотношение на общо основание обезщетението е ограничено до десет месеца, а при прекратяване на останалите основания то да е безсрочно. Ответницата Л. Н. не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК. В писмени бележки процесуалният й представител адв. Н сочи, че, поради по-големите отговорности на държавния служител, му се дължи и по-голяма защита спрямо работещите по Кодекса на труда; текстът на закона не предвижда ограничение в размера на обезщетението. При условията на чл. 291 т. 1 от ГПК касационният съд приема, че правилно е разрешението на поставения въпрос, дадено в решението на СГС, което разбиране впрочем е подкрепено още и в решение № 172 от 27 февруари 2008 г. на ВКС по гр. д. № 925 по описа на ІІІ ГО за 2007 г., решение № 1* от 2 октомври 2008 г. на ВКС по гр. д. № 2* по описа на V ГО за 2005 г., решение № 126 от 16 февруари 2009 г. на ВКС по гр. д. № 5* по описа на ІІІ ГО за 2007 г. и решение № 405 от 20 май 2009 г. на ВКС по гр. д. 5069 по описа на ІІІ ГО за 2007 г. Освен това ВКС вече е постановил и решение по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 701 от 5 октомври 2009 г. на ВКС по гр. д. № 2* по описа на ІV ГО за 2008 г. Според задължителното тълкуване, дадено в посоченото решение, действително в нормата на чл. 121 ал. 1 т. 3 от ЗДСл, която урежда правото на служителя да търси обезщетение при незаконно прекратяване на служебното правоотношение, не е посочен размерът на това обезщетение и за какъв период се определя, въпреки че мястото на такава разпоредба би било именно в тази норма на закона. Налице е празнота в закона, поради което съобразно принципа на чл. 46 ал. 2 от Закона за нормативните актове следва да се приложи най-близката по смисъл норма, която урежда този въпрос, а именно чл. 104 ал. 1 от ЗДСл, предвиждащ обезщетението да не бъде за повече от десет месеца. По аналогичен начин са уредени правата на работниците и служителите по трудови правоотношения по Кодекса на труда, както и тези по ЗОВС, ЗМВР и ЗСВ. Няма основателно съображение, поради което да се приеме, че по Закона за държавния служител следва да се приложи по-благоприятен режим в сравнение с другите хипотези на обезщетяване при прекратяване на служебните или трудови правоотношения. Касационната жалба е основателна. Съдът е сезиран с иск за заплащане на обезщетение за времето, през което ищцата не е била на служба поради прекратяването на служебното правоотношение – иск по реда на чл. 121 ал. 1 т. 3 от ЗДСл. В исковата си молба ответницата по касация сочи, че служебното й правоотношение било незаконно прекратено през 2002 г., като заповедта за прекратяването била отменена по съответния ред. Претендира се заплащане на обезщетение за периода 10 декември 2002 г. – 4 август 2005 г. за сумата от 30720 лева, лихвата върху главницата от датата на предявяване на иска – 12 юли 2006 г. и разноските по делото. Служебното правоотношение на ищцата с М. на о. и н. било прекратено със заповед от 9 декември 2002 г. на основание чл. 106 ал. 1 т. 2 от ЗДСл – поради съкращаване на длъжността. С решение № 1* от 28 декември 2004 г. по адм.д. № 2* по описа на ВАС за 2004 г., оставено в сила с решение № 7* на петчленен състав на ВАС по адв.д. № 2* по описа на ВАС за 2005 г., заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е отменена. С решението си в атакуваната му част въззивният съд приел, че разпоредбата на чл. 104 ал. 1 от ЗДСл е приложима само при обезщетявания при прекратяване на служебното правоотношение на общо основание, изрично изброени в чл. 103 от ЗДСл, а разглежданото прекратяване е на основание чл. 106 ал. 1 т. 2 от ЗДСл, който не препраща към чл. 104 ал. 1 от ЗДСл, поради което следва да се приложи правилото на чл. 121 ал. 1 т. 3 от ЗДСл, която не дава ограничение за определен период от време. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано, защото съдът без основание приел, че обезщетение се дължи за целия период, през който ищцата не е била на служба поради прекратяването на правоотношението, като е пренебрегнато изричното правило на чл. 104 ал. 1 от Закона за държавния служител, а е прието, че при условията на чл. 121 ал. 1 т. 3 от ЗДСл периодът за обезщетяване не е ограничен. Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана от първостепенния съд, към датата на отмяната на прекратяване на служебното правоотношение, към която дата се взема предвид брутната заплата според чл. 104 ал. 1 изр. последно от ЗДСл, държавни експерти са били назначавани с две различни месечни заплати, поради което експертизата дава два варианта за брутна месечна заплата на ищцата –,80 лева или 578,40 лева. При по-благоприятния за ищцата вариант касаторът й дължи сумата от 6168 лева. Ответникът по иска е направил възражение за прихващане със сумата от 1504 лева, представляваща заплатено на ищцата обезщетение – за неизползван платен годишен отпуск 974,45 лева и за неспазен срок на предизвестие 529,20 лева – общо 1503,65 лева. Предвид дължимостта на сумата, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ищцата 4,35 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 12 юли 2006 г. Над посочената сума претенцията на ищцата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Ищцата дължи на касатора юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лева. Тя е сторила разноски за цялото производство в размер на 350 лева за услугите на един адвокат и 220 лева възнаграждение за изработването на експертиза. Предвид уважената част от иска касаторът й дължи сумата от 38 лева за сторени разноски по делото или като цяло ищцата следва да бъде осъдена да заплати на касатора сумата от 62 лева. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ въззивното решение № 130 от 9 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 823 по описа на апелативния съд в гр. С. за 2008 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА М. на о. и н. , с адрес в гр. С., бул. “. № 2, да заплати на Л. Б. Н. , ЕГН **********, с адрес в гр. С., ж.к. “С” бл. 366-А, вх. “Г”, ет. 3, ап. 82, сумата от 4664,35 (четири хиляди шестстотин шестдесет и четири цяло и тридесет и пет стотинки) лева обезщетение за времето, през което Н. не е заемала държавна служба за периода 10 декември 2002 г. – 10 октомври 2003 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 12 юли 2006 г., като за частта над присъденото до предявения размер от 30720 лева ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен. ОСЪЖДА Л. Б. Н. , ЕГН **********, с адрес в гр. С., ж.к. “С” бл. 366-А, вх. “Г”, ет. 3, ап. 82, да заплати на М. на о. и н. , с адрес в гр. С., бул. “. № 2, сумата от 62,00 (шестдесет и два) лева сторени разноски по делото пред касационната инстанция.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: