Р Е Ш Е Н И Е № 27 София, 09.09.2010 година В ИМЕТО НА НАРОД Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, търговска в съдебно заседание на 12.02.2010 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева Мария Славчева при участието на секретаря Л.Златкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията В. АЛЕКСИЕВА т.дело № 419 /2010 година Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Агенция за следприватизационен контрол, със седалище гр.София против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 168 от 30.10.2008 год., по в.т. д. № 268/2008 год., в частта, с която е оставено в сила решение № 213 от 07. 05.2008 год., по т.д.№ 449/2007 год. на Варненския окръжен съд и са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора, като ищец, срещу СД” Б. С.С”, гр.Варна обективно съединени искове по чл.92, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка за разликата над сумата 1 904 лв. до пълния заявен размер на същата от 32 295.66 лв. и по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата 5 731.48 лв., като са присъдени деловодни разноски по компенсация и е оставено без разглеждане, като недопустимо искането на Агенция за следприватизационен контрол за присъждане на законна лихва върху общия остатък от вноските от цената до нейното окончателно изплащане. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на материалния закон, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му . Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че е недопустимо кумулиране на мораторна неустойка с обезщетение за забава, което поддържа и в хода на производството пред касационната инстанция, позовавайки се на създадената от законодателя възможност, при неизпълнение на паричен дълг кредитора всякога да има право на „законна мораторна лихва”, без да е необходима конкретна уговорка в тази насока с длъжника. Допълнителен аргумент в подкрепа на въведените доводи, според изложеното в обстоятелствената част на касационната жалба, е отсъствието на пълна обезвреда за кредитора на парично задължение, при уговорена мораторна неустойка, лимитирана в определен времеви период, както е в разглеждания случай. Същевременно за лишен от основание в закона А. за следприватизационен контрол, чрез своя процесуален представител, счита и изразеното от въззивния съд разбиране, че допустимостта на искането за присъждане на законна лихва върху общия остатък от вноските на договорената покупна цена до тяхното окончателно изплащане е обусловено от предявяването на самостоятелен иск с предмет този остатък, а не с неговото констатиране в производството пред въззивния съд по предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД. Ответната по касационната жалба страна не е взела становище по основателността на въведените оплаквания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: С определение № 576 от 31.08.2009 год., постановено по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Прието е, че по значимия за крайния изход от спора въпрос на материалното право, по който въззивният съд се е произнесъл- за начина на определяне базата, върху която следва да се изчислява размера на дължимата неустойка за забава при разсрочено плащане на покупната цена по сключена приватизационна продажба и за наличието на предели на тази неустойка съществува противоречие в практиката на съдилищата, както служебно известно на състава на касационната инстанция, така и обективирано в цитираните и приложени с касационната жалба решения на отделни състави на ВКС: № 958/2004 год., по т.д.№ 5/2004 год. на ІІ т.о.; № 34/2008 год., по т.д.№ 650/2007 год. на ІІ т.о. на ВКС; № 30 /2007 год., на ВКС ,ТК; № 533 от 21.06.2007 год., по т.д.№ 271/2007 год. и № 98/2008 год., по т.д.№ 664/ 2007 год. на І- т.о. на ВКС. По отношение на всички останали въпроси, формулирани от касатора е счетено, че предпоставките за достъп до касационен контрол отсъстват. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Основаният спор между страните в процеса по предявените при условията на чл.103 ГПК/ отм./ искове с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е относно наличието на договорен между страните по сключената на 20.01.1998 год. приватизационна продажба на ресторант „ГАЛАТЕЯ”, като обособена част от „В. Б.” Е., предел на дължимата, съгласно неустоечната клауза на чл.12 от договора, неустойка за забава и методиката, по която същата следва да бъде изчислена. Тълкувайки съдържанието на посочената неустоечна клауза в процесния приватизационен договор по правилото на чл.20 ЗЗД, въззивният съд е счел, че постигнатото общо съгласие на съконтрахентите е при забавена престация на отделната вноска от дължимата при разсрочено плащане покупна цена, възлизаща общо на 19 600 щ.д., с левова равностойност 35 850.36 лв., купувачът да бъде санкциониран с дневна неустойка в размер на 1/360 от основния лихвен % + 0.05% от стойността на съответната вноска за всеки просрочен ден, но не повече от конкретно посочените 90 дни. Затова, като е съобразил така възприетия метод решаващият съд е извършил и конкретно изчисление на дължимите суми на база всяка отделна вноска от разсрочената главница, увеличена с уговореното в чл.6 от договора олихвяване на същата за периода от настъпване падежа на същата по договорения погасителен план до крайния възприет за максимално уговорен период от 90 дни. Решението е правилно е следва да бъде потвърдено. Въпросът за базата, върху която следва да бъде изчислена дължимата неустойка за забава при разсрочено плащане цената по приватизационната продажба- върху всяка една от неплатените вноски за съответния период или въз основа на целия дължим остатък от вноските, когато в клаузите на договора липсва изрично определен начин, по който следва да бъде определен същия е разрешен по задължителен за съдилищата в страната начин с т.4 от ТР №1/19.02.2010 год. на ОСТК на ВКС. Следователно съобразени дадените с цитираното ТР на ОСТК на ВКС задължителни указания по приложението на чл.92, ал.1 ЗЗД в разглежданата хипотеза на договорна неустойка за забавено изпълнение при разсрочено заплащана покупната цена по договор за приватизационна продажба, сочещи, че противоречието, обусловило в разглеждания случай касационното обжалване по приложно поле е напълно преодоляно, налагат да бъде приетата за правилна практиката, отразена в обжалваното въззивно решение - арг. от чл. 291, ал.1 ГПК. Обстоятелството, че фактическият състав на чл.92, ал.1 ЗЗД, включва като елементи изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от страна на длъжника, обосновава правен извод, че при договорено разсрочено плащане на покупната цена и конкретно определен срок за престация на отделната вноска от същата, с настъпване падежа на всяка част от цената, последната става изискуема именно в тази си част. Затова при неплащането и в определения конкретен срок, длъжникът изпада в забава, но само за тази неплатена част от цената. Или, в този случай дължимата неустойка за забава се определя на база всяка отделна част от цената, която е станала изискуема и не е била заплатена на датата на падежа, в какъвто смисъл е и общо постигнатото между съконтрахентите съгласие, обективирано в клаузата на чл.12 от процесния приватизационен договор. Затова, като е съобразил горното и е коригирал в този см. заключението на допусната и изслушана ССЕ, Варненският апелативен съд правилно е приложил материалния закон и същественото процесуално правило на чл.157, ал.3 ГПК/ отм./, при действието на което се е развило въззивното производство. Като изграден въз основа на закона и доказателствения материал по делото следва да бъде споделен и крайния извод на въззивната инстанция за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Правилно въззивният съд е счел, че така претендираното от ищеца с исковата молба обезщетение за забавено плащане на същата главница за забавата на която се претендира и мораторна неустойка, уговорена с клаузата на чл.12 от договора за приватизационна продажба, макар и за период следващ начисляването на последната е недопустимо, тъй като води до неразрешено от закона кумулиране на еднакви по своята правна същност обезщетения за едно и също забавено изпълнение. Вярно е, че законовото правило на чл.92, ал.1 ЗЗД допуска кредиторът да търси обезщетение и за по-големите вреди над договорената неустойка, както законосъобразно е посочил в съобразителната част на обжалвания съдебен акт и решаващият съд. Несъмнено е също, че при забава в изпълнението на парично задължение, тази разлика от покритите с договорената неустойка и реално понесените от кредитора вреди от длъжниковата забава се съизмерява с особеното обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, важимо само при забава на паричен дълг, но в този случай освен, че не се касае до обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, а до съизмерими с тази специална норма вреди, подлежащи на обезщетяване извън договорената неустойка, то последните подлежат на главно и пряко доказване в процеса, каквото в случая не е било проведено, тъй като такъв иск не е бил предявен с исковата молба. Следователно произнасяйки се в рамките на въведения от ищеца с исковата молба предмет на спора, в който по начина на заявения петитум не се включва присъждане на обезщетение за понесени над договорената неустойка вреди, въззивният съд правилно е приложил процесуалния закон и принципа на диспозитивното начало. Отделен в тази вр. е въпросът,че за забавеното изплащане на дължимата неустойка се следва обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, но не това е разглежданата хипотеза. Съобразено със закона е обжалваното въззивно решение и в частта му, относно претендираната от ищеца законна лихва върху общия остатък от вноските по дължимата покупна цена, до окончателното и изплащане. Липсата на предявен в производството по настоящето дело иск с предмет остатъкът от вноските по дължимата покупна цена, изключва наличието на процесуална възможност за самостоятелно присъждане върху същата само на законна лихва- арг. от чл.116 ГПК/ отм./. Водим от гореизложеното и на осн. чл.293, ал.1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС Р Е Ш И: ОСТАВЯ в сила въззивното решение на Варненския апелативен съд № 168 от 30.10.2008 год. по в. т.д. № 268/2008 год. по описа на с.с. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: