6 Р Е Ш Е Н И Е № 539 гр. София, 13.12. 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести декември през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1844 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 369/20.07.2010 г. по въззивно гр. дело № 276/2010 г. на Софийския окръжен съд, с което е обезсилено изцяло решение № 59/25.01.2010 г. по гр. дело № 176/2009 г. на Ботевградския районен съд и делото е върнато на последния за произнасяне по предявения иск, квалифициран като такъв с правно основание чл. 101 от ЗЗД. С посоченото първоинстанционно решение е постановено отхвърляне изцяло на предявените от К. “Т.” срещу касатора, искове, квалифицирани като такива с правно основание чл. 49 и чл. 82 от ЗЗД, за заплащане на сумата 3 600 лв., представляващи стойността на унищожения 100 дка ечемик, при среден добив за кооперацията от 100 кг за декар, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на фактурирането й 30.08.2007 г. до завеждането на исковата молба – в размер 819.26 лв. С определение № 1182/20.09.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос за съответствието на съдебното решение с действителното искане - така, както то е конкретизирано от ищеца; по който правен въпрос обжалваното въззивно решение и посочените и представени (в преписи) от касатора решение № 620/25.06.1993 г. по гр. дело № 211/1993 г. на I-во гр. отд. на ВС и решение № 612/17.10.1995 г. по гр. дело № 390/1995 г. на 5-чл с-в на ВС формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. В касационната жалба и в молбата за уточняването й се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В тази връзка се поддържа, че от изложените в исковата молба фактически обстоятелства следвало, че е предявен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, по който се произнесъл първоинстанционният съд, като въззивният съд неправилно приел, че било налице произнасяне по непредявен иск. Сочи се и че под формата на оставяне без движение исковата молба за уточняването й, въззивният съд дал възможност на ищеца за недопустимо изменение основанието на иска във въззивното производство. С оглед на това се излага становище, че дори въззивният съд да е намерил, че надлежната правна квалификация на твърденията на ищеца е по чл. 101 от ЗЗД, той следвало да се произнесе по предявения иск по чл. 49 от ЗЗД. Ответникът по касационната жалба – ищецът К. “Т.” в отговора на касационната жалба излага доводи и съображения за правилност на обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по поставения правен въпрос и като провери правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: В исковата молба по делото, на първо място са изложени твърдения, че засетият от ищцовата кооперация ечемик на площ от 100 дка, бил унищожен от стадо коне на лица, работещи за ответното дружество. Наред с това, обаче са изложени и твърдения, че след като се уверил в нанесените щети, собственикът и управителят на ответното дружество предложил да ги заплати въз основа средния добив на ечемик от кооперацията, тъй като въпросните лица с конете действително работели за него по осъществяването на дейност по дърводобив. Ищцовата кооперация приела това предложение, като след приключване жътвата на ечемика, съгласно уговорката издала фактура за унищоженото количество от 100 дка ечемик, при среден добив от 100 кг от декар. Фактурата била приета от ответника без възражения и с уговорка, че ще бъде заплатена, но плащане не последвало. При така изложените твърдения в исковата молба, ищецът иска осъждане на ответника да му заплати процесните 3 600 лв., представляващи стойността на унищожения 100 дка ечемик, при среден добив за кооперацията от 100 кг за декар, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на фактурирането й 30.08.2007 г. до завеждането на исковата молба – в размер 819.26 лв. Така предявените искове са квалифицирани от първоинстанционния съд като такива с правно основание чл. 49 и чл. 82 от ЗЗД и са отхвърлени, като е прието, че не са налице всички предпоставки на фактическия състав по чл. 49 от ЗЗД, а именно – не е доказано, че конете, които са унищожили процесния ечемик, са на лица, на които ответното дружество е възложило работа по трудов или граждански договор. Предвид оплакванията във въззивната жалба на ищеца за неправилна квалификация на главния иск от първоинстанционния съд и предвид изтъкнатото и в жалбата обстоятелство за сключения между страните договор ответното дружество да заплати на ищцовата кооперация процесните щети, причинени й от трети лица, въззивният съд е дал указания на ищеца да уточни дали твърди, че процесните вреди са причинени от трети лица при или по повод изпълнението на работа, възложена им от ответника, или че последният е встъпил в дълга на третите лица, причинили непозволеното увреждане. Предвид направеното уточнение, че като приело да обезщети ищцовата кооперация за процесните вреди, ответното дружество поело дълга на третите лица, за което била издадена и процесната фактура, въззивният съд е квалифицирал главния иск като такъв с правно основание чл. 101, ал. 1 от ЗЗД, а ацесорния – като такъв с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за което е бил изготвен и нов доклад във въззивното производство по делото. За да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо, въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че с оглед уточненото при отстраняване нередовността на исковата молба във въззивното производство, по делото е бил предявен иск за неизпълнение на договор, а първоинстанционният съд се произнесъл по иск за обезщетяване на вреди, настъпили от деликт. В цитираните и представени от касатора две съдебни решения на ВС е прието, че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, т.е. да не постановява решение свръх петитум (решение № 620/25.06.1993 г. по гр. дело № 211/1993 г. на I-во гр. отд. на ВС), както и че именно защото ответникът изгражда защитата си с оглед на заявените в исковата молба обстоятелства и факти, то съдът не би могъл по своя еднолична преценка да ги променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда, нещо, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на диспозитивното начало в гражданския процес (решение № 612/17.10.1995 г. по гр. дело № 390/1995 г. на 5-чл с-в на ВС). Именно такова разрешение на поставения по настоящото дело процесуалноправен въпрос е дадено и с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело № 476/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В него е прието следното: Когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск. Когато, обаче, в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, определяйки погрешна правна квалификация, съдебното решение не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. В последния случай, съдът е определил неправилно правната норма, регулираща спорното правоотношение, което рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт. Така формиралата се по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС, се споделя и от настоящия състав на IV-то гр. отд. на ВКС. При така възприетото разрешение на процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване по настоящото дело, основателни се явяват оплакванията на касатора, че въззивният съд неправилно е приел в случая, че било налице произнасяне по непредявен иск от първоинстанционния съд, както и оплакванията, че въззивният съд не е имал основание за оставяне без движение исковата молба. Видно от съдържанието на последната, тя е напълно редовна. В нея от една страна са изложени твърдения на ищеца, които следва да се квалифицират в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно, - че като възложител на работа на лицата с чиито коне е бил унищожен процесният ечемик, ответникът носи гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД (която дефинитивно е безвиновна - за чужди виновни деяния). Наред с това, обаче, в исковата молба са изложени изрични твърдения, че ответното Е., чрез своя управител и едноличен собственик на капитала (респ. и представител), не само е признало наличието на такава отговорност, а и че между страните е бил сключен и договор, съгласно който ответното дружество се задължило да заплати обезщетение за претърпените от ищцовата кооперация процесни вреди, чийто размер ще бъде определен на база средния добив на ечемик в кооперацията, като впоследствие било постигнато и съгласие, че средният добив е 100 кг на декар, респ. и за конкретния размер на обезщетението, което било обективирано във фактура. Така твърдяният в исковата молба договор, следва да се квалифицира като такъв по чл. 365 от ЗЗД – договор за извънсъдебна спогодба, сключен с оглед избягването на един възможен правен спор между страните. Петитумът на исковата молба е съобразен именно с така наведеното от ищеца договорно основание на главния иск, като процесната сума от 3 600 лв. е претендирана именно като стойност на унищожения ечемик, определена съгласно твърдяните уговорки между страните за това – на база среден добив от 100 кг за декар, т.е. претендира се изпълнение на договорното задължение на ответника, с което е новирано задължението му по чл. 49 от ЗЗД – според твърденията на ищеца, изложени още в исковата му молба. Първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на главния иск, като е взел предвид единствено първата част от твърденията в исковата молба. При квалифицирането на спорното право той не се е съобразил с твърденията в исковата молба на ищеца за сключен между страните договор, макар да ги е възпроизвел в мотивите към решението си и да е обсъдил събраните във връзка и с тях доказателства по делото (фактурата и заключението на вещото лице, както и част от свидетелските показания по делото). Тези доказателства не са взети предвид и при формирането на правните изводи на първоинстанционния съд – именно с оглед погрешно дадената от него правна квалификация на главния иск. От друга страна, диспозитивът на първоинстанционното решение изцяло съответства и е в отговор на петитума на исковата молба, който от своя страна, както вече беше посочено, е напълно съобразен с наведеното с обстоятелствената част на исковата молба, договорно основание на предявения иск. Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, на първо място, като без да е имал никакво основание за това, е дал указания за уточняване на напълно редовната искова молба. Това от своя страна е довело до погрешно квалифициране на предявения по делото главен иск, и от възивната съдебна инстанция. Налице е и второто сочено от касатора съществено процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, а именно – приетото от него, че първоинстанционният съд се бил произнесъл по непредявен иск, вместо по предявения такъв. Както беше изяснено по-горе, първоинстанционният съд не е излязъл извън предмета на спора по делото – така, както той е въведен с основанието и петитума на предявения по делото главен иск. Първоинстанционното решение (диспозитивът му) напълно съответства и представлява отговор на петитума на заведения иск. Погрешната правна квалификация на последния, дадена в мотивите към първоинстанционното решение (които не са част от самото решение – т. 18 от тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС), сочат на неправилно приложение на материалния закон, но не обосновават направения от въззивния съд извод за произнасяне по непредявен иск вместо по предявения, респ. за недопустимост на първоинстанционното решение и за неговото обезсилване. Горното налага, съгласно чл. 293, ал. 2, предл. 2 от ГПК, отмяна на допуснатото до касационно обжалване въззивно решение, което е неправилно, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Тъй като с него не е налице произнасяне по съществото на материалноправния спор, на основание чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да го докладва при действителната правна квалификация на предявените по делото искове, като с оглед на това следва да даде и възможност на страните за становища по новия доклад и евентуално - за сочене и събиране на доказателства, както и да постанови решение по съществото на материалноправния спор по делото, с който е сезиран съдът. При този изход на касационното производство, съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по направените от страните искания за присъждане на разноските за воденето на делото пред ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 369/20.07.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 276/2010 г. на Софийския окръжен съд; ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.