1 Р Е Ш Е Н И Е № 183 София, 17 октомври 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА БОНКА ЯНКОВА при секретаря Марияна Петрова и с участието на прокурора от ВКП Тома Комов изслуша докладваното от съдия Янкова н. д № 529/2019 г. Касационното производство е образувано по жалби, подадени срещу въззивна присъда № 6 от 08.12.2017 г. постановена по ВНОХД № 136/ 2017 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, както следва: 1.Жалба от адвокат Д.П. от САК - защитник на подсъдимия Т. А. с доводи за наличието на трите касационни основания по чл.348,ал.1,т.2,т.2 и т. 3 от НПК. Основното оплакване е за игнориране и необсъждане на доказателства, оборващи обвинителната теза, довело до неправилно приложение на закона с осъждането на подсъдимия. Нарушението на материалния закон се аргументира с претендираната липса на дължими изводи за приетата от съда съставомерност на поведението на подсъдимия А., като „съизвършител“ по възведеното му обвинение по чл.142а от НК, като се акцентира върху отсъствието на описани действия, чрез които е прието за осъществено конкретното деяние. Несправедливостта на наказанието се обосновава с пълното игнориране на смекчаващи обстоятелства, без същите да се сочат конкретно, както и в липсата на съображения за отказа да се приложи разпоредбата на чл.66,ал.1 от НК. Искането е в алтернативност - ВКС да оправдае изцяло подс.А., да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, да намали размера на наложеното наказание или определи същото с приложение на чл.66,ал.1 от НК. 2. Жалба от адвокат Т.Д. от АК Б. - защитник на подсъдимия К. С. с развити доводи и по трите касационни основания. Материалната незаконосъобразност се аргументира с недоказаност от обективна и субективна страна подсъдимият да е извършил престъпление по чл.142а от НК. Заявените процесуални нарушения са свързани с порочност при формиране на вътрешното убеждение, изразена в игнориране на съществени противоречия, компрометирали достоверността на показанията на св.П. и липса на мотиви както за тяхното предпочитание, така и изобщо по направените възражения. С така заявените нарушения е обосновано и основанието по чл.348,ал.1,т.3 от НПК, а отправеното искане е ВКС да отмени присъдата и го оправдае. 3.Жалба от адвокат С.Н. от САК- защитник на подсъдимия С. П. съдържаща оплакване по всички касационни основания. С доводи за допуснато нарушение на императивните разпоредби по чл.13,чл.14 и по чл.339,ал.3 от НПК във вр с чл. 305,ал.3 от НПК се аргументират претендираните съществени процесуални нарушения. Твърди се пренебрегване на относимо както за изясняване на делото, така и за индивидуализиране на наказанието обстоятелство – поведението на пострадалия П.. С осъждането на подсъдимия, вместо да бъде оправдан се аргументира цялостна незаконосъобразност на въззивната присъда и на тази плоскост се отправя искане за нейната отмяна и оправдаване на подсъдимия П.. 4.Жалба от адвокат Н.А. от САК – защитник на подсъдимия М. Г., с оплаквания за цялостна незаконосъобразност на въззивната присъда, аргументирани с доводи за постановяването и при неизяснена фактическа обстановка, допуснати нарушения на процесуалните правила, съществено накърнили правото на защита на подсъдимия и в нарушение на материалния закон. Акцентира се по-конкретно върху игнориране и необсъждане на съществени доводи на защитата, превратен доказателствен анализ и постановяване на присъда, основана на недопустимо предположение. Изтъкнати са и съображения за несъставомерност, развити на плоскостта на двукратната правна оценка на едно и също квалифициращо обстоятелство - причинената средна телесна повреда, инкриминирана едновременно при двете престъпления - по чл.142 от НК и по чл.142а от НК. Наведени са доводи за несъставомерност и по отношение вмененото престъпление по чл.198,ал.4 от НК, свързани с липсваща в обективния състав на това престъпление форма на принуда - възползване от беззащитното състояние на пострадалия, в което бил приведен преди това. В алтернативност са отправени искания за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание, с приложение института на условното осъждане. 5. Жалба от подсъдимия В.Т., подадена чрез защитника му - адвокат Д.С. от САК, в която се релевират всички касационни основания. С твърдения за непълноценно обсъждане на доказателствените източници и по сходни с изложените в жалбата на подс.П. доводи, свързани с поведението на пострадалия, включително и несвоевременното му медицинско изследване, се аргументира оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения. Искането е за отмяна на въззивната присъда и постановяване от касационният състав на съдебен акт, с който подс.Т. бъде признат за невиновен и оправдан. С молба от 18.06.2019 г., подадена от адв.С., с доводи за изтекла погасителна давност за наказателно преследване, се отправя искане за прекратяване на наказателното производство, водено срещу подс.В.Т. за престъплението по чл.131,ал.1,т. 5,т. 9 и т.11 във връзка с чл. 130,ал.1 от НК. В съдебното заседание адв.А., защитник на подсъдимия М.Г. по съображенията изложени в касационната жалба, моли същата да бъде уважена, а въззивната присъда като неправилна, незаконосъобразна и с неизпълнени задължителни указания, дадени от предходния състав на ВКС да се отмени, респективно делото да бъде върнато на друг състав за ново разглеждане. Подсъдимият и жалбоподател М.Г. в лична защита изразява желание да бъде оправдан. В идентичен смисъл е позицията му изразена в правото му на последна дума. В съдебното заседание, адв.Н., защитник на подсъдимия С.П., поддържа изцяло касационната жалба по изложените в нея доводи и моли да бъде уважена. Споделя и всички аргументи, изтъкнати от защитата на подс.Г., като акцентира върху процесуалната позиция на участвалия в първото касационно производство прокурор – да не поддържа подадения касационния протест, по който е било образувано производството. Подсъдимият и жалбоподател С.П. в лична защита изразява позиция за невинност и моли да бъде оправдан, която поддържа и при предоставеното му право на последна дума. В съдебно заседание, адв.С., защитник на подсъдимия В.Т. поддържа молбата за прекратяване на наказателното производство и моли същата да бъде уважена. В алтернативност в случай, че касационната жалба бъде разгледана по същество изразява становище за основателност на изложените в нея доводи, които поддържа в цялост и моли подзащитният му да бъде оправдан. Подсъдимият и жалбоподател В. Т. поддържа жалбата и изразява изричното си желание производството да бъде прекратено поради изтекла абсолютна погасителна давност. В същият смисъл е изявлението му и при последна дума. В съдебно заседание, адв.Д., защитник на подсъдимия К.С. поддържа касационната жалба с изложените съображения.Въззивната присъда, като постановена без доказателства и немотивирана моли да бъде отменена, а подс.С. да бъде оправдан. Подсъдимият и жалбоподател К. С., редовно призован не се явява пред ВКС. В съдебното заседание адв.П., защитник на подс.Т.А. поддържа подадената касационна жалба по изложените съображения за наличието на трите касационни основания и моли да бъде уважена. Подсъдимият и жалбоподател Т. А. в лична защита изразява позиция за невиновност и желае да бъде оправдан. В идентичен смисъл е становището му и при упражненото право на последна дума. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните, провери атакуваната въззивна присъда и в пределите на правомощията по чл. 347 НПК, за да се произнесе съобрази следното: Настоящото касационно производство е второ по ред, а процесуалното развитие на делото е следното: С присъда от 11.09.2015 г. по НОХД № 1307/2013 г. Специализираният наказателен съд - признал подсъдимия К.С. за виновен в това да е извършил на 26.08.2011 г. в [населено място] престъпление по чл.339,ал.1 от НК, за което във вр. с чл.54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години, постановено за изтърпяване при първоначален строг режим, в затвор. На основание чл.68,ал.1 от НК е приведено в изпълнение наложеното му наказание по НОХД № 2358/07.07.2011 г. на РС Бургас – четири месеца лишаване от свобода, постановено за изтърпяване при първоначален строг режим, в затвор; - признал подсъдимите М.Г. и С.П. за невиновни в това да са извършили на 19.03.2011 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители престъпление по чл.142,ал.3,т. 2,т.3 и т.4 във вр. с ал.2,т.2 пр. първо и т.7 във вр. с ал.1 и вр. с чл.20,ал.2 от НК, поради което и ги оправдал по обвинението за посоченото престъпление; - признал подсъдимите М.Г.,С.П.,Т.А. и К.С. за невиновни в това да са извършили на 19.03.2011 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители престъпление по чл.142а,ал.4, предл.първо и второ вр. с ал.1, а подс.А. и във вр. с чл.142а,ал.2 във вр. с чл.142,ал.2,т.6 вр. с чл.20 ал.2 от НК, поради което и ги оправдал по обвинението за посоченото престъпление; - признал подсъдимия М.Г. за невиновен в това да е извършил на 19.03.2011 г. в [населено място] престъпление по чл.198,ал.4, пр.второ вр. с ал.1 от НК, поради което и го оправдал по това обвинение; - признал подсъдимия В.Т. за невиновен в това да е извършил на 19.03.2011 г. в [населено място] престъпление по чл.131,ал.1,т.5,т.9 и т.11 във вр. с чл.130,ал.1 от НК, поради което и го оправдал по обвинението за посоченото престъпление; В образуваното пред АСНС ВНОХД № 236/2015 г., с въззивна присъда № 3/24.06.2016 г. първоинстанционният съдебен акт е била отменен само в частта, в която подс. К.А. е бил оправдан по чл.339,ал.1 от НК, като същият е признат за виновен в това да е извършил на 26.08.2011 г. в [населено място] престъпление по чл.339,ал.1 от НК и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение е отложено на основание чл.66,ал.1 от НК за срок от три години, а подс. К.С. е бил оправдан частично по обвинението по чл.339,ал.1 от НК само досежно това да е държал без надлежно разрешение 31бр. патрони, турско производство. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена. С решение № 21/26.04.2017 г. по н.д. № 1067/2016 г. на ВКС, ІІ н.о., постановената по ВНОХД№ 236/2015 г. въззивна присъда е била отменена в частта, с която е потвърдена присъда от 11.09.2015 г. на СНС по НОХД № 1307/2013 г. досежно оневиняването на: 1/подсъдимите М. С. Г. и С. З. П. по чл.142,ал.3,т. 2,т.3 и т.4 във вр. с ал.2,т.2 и т.7 във вр. с ал.1, вр с чл.20,ал.2 от НК; 2/ подсъдимите М. Г., С. П., К. К. С. и Т. В. А. по чл.142а,ал.4 вр. с ал.1 във вр с чл.20,ал.2 от НК; 3/ подс. М. Г. по чл.198,ал.4 от НК; 4/ подс. В. И. Т. по чл. 131,ал.1,т.5,т.9 и т.11 във вр. с чл.130,ал.1 от НК и делото е върнато в тази част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В останалата част – досежно осъждането на подс.К.А. и подс.К. С. за извършени самостоятелно престъпления по чл.339,ал.1 от НК въззивната присъда е оставена в сила. С обжалваната сега пред касационната инстанция въззивна присъда № 6 от 8.12.2017 г. постановена по ВНОХД № 136/2017 г., Апелативният специализиран наказателен съд отменил присъдата на СНС от 11.09.2015 г. по НОХД № 1307/2013 г. като : - признал подсъдимите М.Г. и С.П. за виновни в това да са извършили на 19.03.2011 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители престъпление по чл.142,ал.3, т.2,т.3 и т.4 във вр. с ал.2,т.2 пр. първо и т.7,пр. първо във вр. с ал.1 и във вр. с чл.20,ал.2 от НК, като в условията на чл.55,ал.1,т.1 от НК им наложил наказания лишаване от свобода в размер на по четири години за всеки от тях; - признал подсъдимите М.Г., С.П., Т.А. и К.С. за виновни в това да са извършили на 19.03.2011 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители престъпление по чл.142а, ал.4, предл. първо и второ вр. с ал.1, а само за подс.А. и във вр. с чл.142а,ал.2 във вр с чл.142,ал.2,т.6 вр. с чл.20,ал.2 от НК, поради което и на основание чл.55,ал.1,т.1 от НК им наложил наказания лишаване от свобода в размер на по две години за всеки един от тях; - признал подсъдимия М.Г. за виновен в това да е извършил на 19.03.2011 г. в [населено място] престъпление по чл.198,ал.4, пр.второ вр. с ал.1 от НК, поради което и на основание чл.55,ал.1,т.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години; - признал подсъдимия В.Т. за виновен в това да е извършил на 19.03.2011 г. в [населено място] престъпление по чл.131,ал.1,т.5,т.9 и т.11 във вр. с чл.130,ал.1 от НК, поради което и във вр. с чл.54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година, постановено за изтърпяване при общ режим; На основание чл.23,ал.1 от НК определил общо наказание на подс.М.Г. и общо наказание на подс.С.П., в размер на най-тежкото от наложените на всеки един от тях наказания, а именно - лишаване от свобода за срок от четири години, постановени за изтърпяване при общ режим. Постановил наложените на подс.Т.А. и подс.К.С. наказания в размер на по две години лишаване от свобода за всеки от тях, да бъдат изтърпени при първоначален общ режим за А. и строг режим за С.. Пропуснал да се произнесе по определянето на общо наказание на подс. С., измежду наложените му за престъплението по чл.339,ал.1 от НК, с оставената в сила от предходния състав на ВКС в тази част въззивна присъда на АСНС и сега наложеното с проверяваната въззивната присъда наказание за извършеното от него престъпление по чл.142а от НК. Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от процесуално легитимирани страни и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346,т.1 от НПК. По същество, преценени общо, което е възможно с оглед наведените в тях сходни възражения и доводи, така депозираните жалби изискват на първо място уточнението, че отправеното във всяка от тях искане - за оправдаване на подсъдимите направо от касационната инстанция принципно е допустимо (чл.354,ал.1,т.2 от НПК), но единствено и само в рамките на приетите от въззивният съд фактически обстоятелства, а от изложените съображения е видно, че именно те се оспорват с оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения в аналитичната доказателствена дейност на съда. Ето защо, подадените касационни жалби изискват произнасяне преди всичко по основателността на наведените в тях оплаквания за наличието на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК. Разгледани на тази плоскост ВКС ги намира за основателни, макар и не по всички изложени в тях доводи за допуснати съществени процесуални нарушения. В посоченото по-горе отменително решение, първият касационен състав е акцентирал върху некачественото изпълнение задълженията на въззивната инстанция да провери атакувания пред нея първоинстанционен акт в рамките на възложените и правомощия за цялостна проверка. В тази връзка е дал и указания за отстраняване на процесуалните недостатъци, фокусирани главно върху дължимото истинно фактическо установяване, които указания са задължителни(чл.355,ал.1,т.3 от НПК). Изпълнението им е изисквало преодоляване на пропуските в обсъждането на доказателствената съвкупност, но не самоцелно, а насочено към разкриване на обективната истина и надлежно мотивиране на фактическите изводи и по приложимото право. Настоящият състав на ВКС намира, че въпреки събраните чрез проведеното въззивно съдебно следствие нови доказателства, въззивният съд постановил проверяваната присъда не е изпълнил дължимото по НПК разкриване на обективната истина. Постановил е обратен резултат допускайки от своя страна съществени процесуални нарушения, без да е изпълнил задължението си като съд по същество за всестранно и пълно изясняване на делото. Изложените във въззивните мотиви съображения не дават отговор на редица съществени въпроси, свързани с фактическата деятелност на всеки един от подсъдимите, а отделно от това и не позволяват да се проследи основанието за правната им оценка, което придава резонност на отправената претенция за наличие на касационното основание по чл.348,ал.3,т.2,изр. първо от НПК. По начало структурното изграждане на мотивите е въпрос на индивидуална преценка и в този смисъл отсъствието на ясно обособени аналитична част и такава по правото, както и нестриктното придържане към поредността на изложението посочена в чл.305,ал.3, изр.първо от НПК принципно не съставляват абсолютно основание за отмяна по см. на чл.348,ал.3,т.2 от НПК, стига в мотивите да са залегнали в достатъчна степен релевантните факти и съответните правни изводи, гарантиращи на подсъдимите възможността да узнаят в пълен обем кои техни деяния и въз основа на какви доказателства съдът е отнесъл към съответната правна норма, формулирана в НК като престъпление и обосноваваща наказването им. В случая обаче дължимата мотивна връзка е разкъсана и посоченото основно право на подсъдимите е съществено накърнено, което разкрива наличието и на касационното основание по чл.348,ал.1,т 2 във вр с ал.3, т.1 от НПК. В мотивите към постановената въззивна присъда не се съдържат съображенията на съда с кои действия от хронологично възпроизведената фактология подсъдимите са осъществили вменените им престъпни състави по чл.142 от НК и по чл.142а от НК, като дължимите фактически и правни изводи се изчерпват с буквалното възпроизвеждане на самите престъпни състави (вж.стр.11 и стр.14 от възз.мотиви). Не са отразени мотиви за приетите значителни вредни последици по отношение престъплението по чл.142 от НК, формулирани като такива от „личен и здравословен характер“, а останалите квалифициращи обстоятелства, независимо от съдържателното си различие (вж. т.15 от ППВС 2/1957, Р 70 от 3.06.2015 г. по н. д. № 1900/2014 г., на ВКС II н.о), са формулирани общо и еднакво – изразени чрез нанесен побой над пострадалия (в престъплението по чл.142а от НК добавено и продължителен – бел.ВКС) чрез удари с ръце /юмруци/, крака/ритници/ и твърди предмети (вж.л.11 и л.20 от възз.мотиви). Същевременно, доколкото в хронологичното описание на събитията съдът е отбелязал, че “Пострадалият не могъл да предприеме никакви действия за защита на вещите си, тъй като бил повален на земата в беззащитно състояние, пребит и преместен силово в базата ползвана от от подс.Г. и подс.П., като по този начин било ограничено правото му на свободно придвижване в пространството“(вж. стр.7 от мотивите), съществената непълнота на мотивите не само не е отстранена, но е и задълбочена предвид неяснотата по въпроса кога според съда приключва отвличането и кога започва противозаконното лишаване от свобода, респективно кога последното е приключило. След като по начало вярно съдът е съобразил обективните признаци на престъплението отвличане, състоящо се в „силовото отвеждане против волята на пострадалия на място извън Б., което е различно от първоначалното му пребиваване в к-с Меден рудник, където живеел“ (вж.л.13 от възз.мотиви) неразбираемо защо не продължил по-нататък да открои ясно онези фактически действия на подсъдимите, с които според него е осъществен състава на престъплението противозаконно лишаване от свобода. Последното е била наложително с оглед осъждането на четиримата подсъдими Г., П., С. и А. по чл.142а от НК и посоченото по-горе, че само първите двама са ограничили правото на пострадалия „на свободно придвижване в пространството“, доколкото макар и отвличането да включва имплицитно отнемане възможността на пострадалия да избира свободното си движение, ограничаване правото на свободно придвижване изпълва съдържателно елементите именно на престъпния състав по чл.142а от НК (вж и Р № 306 от 21.06.2011 г. по н. д. № 1738/2011 г., на ВКС,II н. о., Р № 429 от 30.10.2012 г.по н. д. № 1484/2012 г., на ВКС , III н. о.,) Разграничението е от съществено значение и за открояване деятелността на дошлите по-късно през деня подсъдими С. и А., особено при приетата причина за пристигането им – С. ползвал базата за да паркира камиона си, а А. се движел в компанията на подс.Г., като негова лична охрана (вж. л.8 от възз.мотиви). При направеното след констатацията, че силовото преместване на пострадалия в базата е начина, по който е „ограничено правото му на свободно придвижване“ фактическо заключение, че „от там св.Д. бил отведен от подс.Г. и П. чрез дърпане и влачене във вътрешността на пункта в една постройка в строеж“, където поискали от него „да се обади на негови близки, роднини и приятели, от които да събере още същият ден сумата от 600 лв.“ (вж стр. 7 от възз.мотиви) съдът е дължал ясен отговор - тези последващи фактически действия- на подсъдимите Г. и П. част ли са от деятелността по осъществяване на противозаконното лишаване от свобода. Разграничението е от съществено значение и за правилната преценка относно инкриминираното като утежняващо квалифициращо обстоятелство и за двете престъпления - по чл.142 от НК и чл.142а от НК - причиняване на средна телесна повреда, доколкото във въззивните мотиви напълно отсъства фактическо изложение на обстоятелствата по нейното причиняване. Посочено е само, че „ В резултат на нанесения на пострадалия побой той получил счупване на две ребра...“ (вж. стр.10 от възз.мотиви), а хронологично, според посоченото в мотивите, такъв му е нанасян от момента на излизането от асансьора, преди да бъде вкаран в таксиметровия автомобил, след изкарването му от автомобила, вътре в пункта – където бил бит от подс.Г. с гумена палка в продължение на 3-4 минути (преди пристигането на подсъдимите С. и А. - бел.ВКС), във фирмения офис на базата, където подс.С. му нанесъл побой в областта на гърдите, без друга конкретизация и където подс.Г. „през различни интервали от време около 20 минути минавал покрай пострадалия и му нанасял побой, което продължило до 17.00ч“ ( вж л.7 - л.8 от възз. мотиви). При положение, че напълно сходни действия, като начин на нанасяне и местоположение - върху тялото на пострадалия с направеното в диспозитива уточнение, че са локализирани върху гърба е извършил и подс.Т., независимо от инкриминирането им в самостоятелно престъпление по чл.131 от НК, съдът категорично е дължал отговор с кои действия или най-малкото при извършване на кое престъпление е причинено увреждането, съдържащото признаците на средна телесна повреда, изразено в счупване на две ребра вляво, затруднило трайно движението на снагата. Възприетата в съдебната практика принципна ирелевантост на конкретния удар, с който се причинява съставомерния резултат когато последния е настъпил от множество действия на няколко лица е относима в случаите когато се касае за едно престъпление, но не и когато става въпрос за различни престъпни деяния. В изготвеното от в.л К.Я. заключение по възложената му на досъдебното производство съдебно медицинска експертиза, изобщо не е изследван механизма на причиняване на процесната средна телесна повреда. Разпитът му пред първата инстанция е изключително повърхностен, а контролираният съд не е намерил за необходимо да изследва този въпрос, нито да извършва разпит на вещото лице, както е декларирал изрично в определението си по чл.327 от НПК. Обстоятелството, че първият въззивен състав е игнорирал напълно правната тежест на експертното заключение на в.л. К.Я., споделяйки изводите на първата инстанция, че травмите са с друг произход, получило критичната оценка на касационният съд в първото отменително решение, не е от естество да освободи следващият въззивен състав от задължението му за всестранно и пълно фактическо изясняване на делото особено в светлината на дадените в тази посока задължителни указания в отменителното касационно решение и в аспекта на постановения обратен на приетия от първата инстанция правен резултат. Като последен съд по установяване на фактите контролираният съд несъмнено е следвало да се придържа стриктно към произтичащите от основните принципи по чл.13 и чл.14 от НПК задължения и като се е отклонил от тях е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила довело и до компрометиране разкриването на обективната истина. Неяснотата във волята на съда относно фактическите параметри на престъпленията по чл.142 от НК и по чл.142а от НК е задълбочена и от приетото по-нататък в мотивите обстоятелство, че около обяд пострадалият бил преместен във фирмения офис на базата и сложен на стол, където С. също му нанесъл побой и че по-късно през деня, около 19.30 ч., пристигнал подс.Т. и от своя страна „взел един дървен сап(дърво) и ударил няколко пъти по тялото пострадалия, който паднал на земята по очи“ (вж. стр.9 от възз.мотиви). Действията на Т. са инкриминирани като самостоятелно извършено престъпление по чл.131 от НК, квалифицирано според обвинението и прието от съда като извършено „с цел да бъде улеснено друго престъпление – такова по чл.142а от НК, извършено от други лица – обвиняемите Г.,П., А. и С.“. При това положение, възможността да бъде разбрано вътрешното убеждение на съда относно началния и крайния момент на противозаконното лишаване от свобода допълнително е ограничена, както защото при идентични по същността си действия подс. С. е осъден за извършено в съучастие престъпление по чл.142а от НК, а подс.Т. в самостоятелно извършено причиняване на квалифицирана лека телесна повреда, но и защото към 19.30 ч. действията на последния са оценени като осъществени с цел да бъде улеснено престъплението по чл.142а от НК, а съдебната практика приема, че така квалифицирано е деянието, осъществено за да улесни друго престъпление, което предстои да бъде извършено (вж.Р № 548 от 10.VIII.1973 г. по н. д. № 441/73 г., на ВС на РБ, II н. о. Р№ 363 от 21.IХ.1982 г. по н. д. № 645/81 г., на ВС на РБ, I н. о.). С оглед формулираната от обвинението и приета от съда в контролирания акт взаимна обвързаност на инкриминираните деяния по чл.131 от НК и чл.142а от НК, както и времевите граници на осъщественото противозаконното лишаване от свобода - от 9.00 до 22.00ч., „улесняващите“ действия на подс.Т., извършени около 19.30 ч. действително затрудняват възможността да бъде разбрана волята на съда по фактическите параметри на престъплението по чл.142а от НК, респективно да бъде осъществена пълноценна проверка за правилността на формираното убеждение по релевантните факти. Липсват съображения на съда и по отношение субективния състав на извършеното от подсъдимите С. и А. престъпление, особено наложително при приетата в мотивите друга причина за идването им на пункта, а не в изпълнение на общ план или поне при знание за действията на подсъдимите Г. и П.. Декларативно съдът е заключил, че от „субективна страна подсъдимите са действали с пряк умисъл, напълно са осъзнавали действията си и постъпките си, техните противоправни последици, но са искали настъпването им ръководени от лични, користни подбуди“ (вж.стр.20 от възз.мотиви). При съдържащото се в мотивите на въззивния акт само хронологично описание и отсъствие на позиция за фактическите действия, чрез които подсъдимите са осъществили от обективна страна инкриминираното деяние по чл.142а от НК, няма как чрез тях да бъде изведен общия умисъл да лишат противозаконно пострадалия от свобода. Вярно е, че не е задължително съизвършителите да действат едновременно, както и без значение е конкретният им принос в постигането на съставомерния резултат, но несъмнено в представното съзнание на всеки един от тях следва да е отразено, че действа в изпълнение на съгласувано общо решение на всички участници за постигането на преследваната престъпна цел, в случая противозаконното лишаване на пострадалия от свобода. Съответно в мотивите съдът е следвало категорично и ясно да обоснове извода си за осъщественото от подсъдимите С. и А. от субективна страна престъпление по чл.142а от НК, респективно отсъствието му ограничава съществено ефективното упражняване на правото им на защита и разкрива резонност на наведените в този смисъл възражения направени пред въззивния състав и поддържани в касационното производство. Основателно е и възражението на защитата на подс.Г., свързано с противоречието в контролирания акт относно престъплението по чл.198,ал.4,пр. второ вр. с ал.1 от НК, за което последният е признат за виновен и осъден. При приети относно грабежа факти изразени в следното: „Докато удрял пострадалия Д., подс.Г. го пребъркал, извадил от джоба му портмоне с наличната в него сума от 80лв, в банкноти от по 50, 20 и 10лв, както и лична карта на св.Д. и ги взел.“(стр.7 от въз.мотиви), в диспозитива подсъдимият е признат за виновен, в това че на посочената дата и място: „чрез изваждане на портмоне от задния десен джоб на Д., отнел чужди движими вещи – 80 лв. в банкноти по един брой 50лв, 20лв и 10лв, мъжко портмоне без стойност, лична карта без стойност, от владението на Х. П.(погрешно изписан П. – бел.ВКС) от [населено място], без знанието и съгласието му с намерение противозаконно да ги присвои, като при отнемане на вещите е използвал беззащитното състояние на пострадалия, в което е бил поставен преди това от него и обв.П., при извършено предходно престъпление “отвличане“, като употребил за това сила, изразяваща се в побой чрез удари с ръце (юмруци), крака (ритници)“. Противоречието е задълбочено от възпроизведените в мотивите показания на пострадалия, обосновали извода за доказаност на престъплението, които дори и граматически не позволяват да бъде разбрана волята на съда за приетия начин на изпълнение на грабежа: „Според показанията на св.Д., след изкарването му от таксито и нанесения му побой, преди да бъде отвлечен от дома му и на входа на пункта за цветни метали „М.“ подс.Г. взел без съгласието му портмонето с наличните в него пари – 80лв и лична карта“(стр.20 от възз. мотиви). Цитирането е необходимо защото разкрива основателността на претендираното от защитата нарушаване правото на подсъдимия Г. да узнае фактическите и правни съображения за своето осъждане – за извършено отнемане чрез употреба на сила, както е посочено в мотивите към въззивната присъда, правно съответно на нормата по чл.198,ал.1 от НК или за осъществено чрез поставяне на пострадалия, какъвто е правният термин, използван от законодателя в чл.198,ал.4 от НК, в беззащитно състояние, както се извежда от диспозитива на присъдата, независимо от твърде непрецизното му формулиране. Въпреки и препращаща, разпоредбата на чл.198,ал.4 от НК урежда различна от регламентираната в основния състав на престъплението хипотеза, като различието е в елементите на един от двата функционално свързани престъпни акта – в използваната принуда. И независимо, че се касае за една и съща форма - за физическа принуда, прякото използване на сила е различно във фактическо отношение действие от това по създаване на условия пострадалият да не е в състояние да защити собствеността си, свързани предимно с обездвижването му (вж. стр.50, Наказателно право, Особена част - престъпления против собствеността, доц.А. С.) или чрез използване на приспивателно средство (Р. № 21от 16.ХII.1982 г. по н.д.№ С-20/82 г., на ВС на РБ, I н.о.) и не случайно са предмет на отделна регламентация. Изложеното до тук е достатъчно за аргументиране на касационното основание по чл. 348, ал.1,т.2 от НПК, обуславящо отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане по отношение инкриминираната деятелност на подсъдимите Г., П., С. и А. обхваната в предявените им обвинения за престъпления по чл.142 от НК – за Г. и П., по чл.142а от НК за четиримата подсъдими и чл.198,ал.4 от НК за подс.Г.. С оглед нормата на чл. 354, ал.2 от НПК делото следва да се върне за окончателното му решаване по същество на въззивната инстанция, като при новото разглеждане въззивният съд следва да предприеме съответните действия с оглед ефективното отстраняване на констатираните процесуални нарушения, като осъществи пълноценно правомощията си като последен съд по изясняване на фактите, при съблюдаване принципните начала по чл.13 и чл.14,ал.1 от НПК, внимателно анализира доказателствените източници и изведе ясни изводи относно фактическото поведение на всеки от подсъдимите, като в рамките на правомошията си направи преценка и за приложимия материален закон. Основателно е искането на касационният жалбоподател В.Т. за прекратяване на воденото срещу него наказателно производство. Престъплението, което му е вменено е извършено на 19.03.2011г. и съгласно чл.80,ал.1,т.4, във връзка с чл.81,ал.3 НК абсолютната давност за наказателно преследване срещу него е изтекла на 19.09.2018 г. В този случай, съгласно чл.24,ал.2 НПК наказателното производство се прекратява, освен ако осъденият е направил искане то да продължи, което в настоящият случай не е заявено, а точно обратното – се иска да бъде прекратено. Ето защо и са налице основания ВКС да упражни правомощието си по чл. 354,ал.1,т.2 НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл.354,ал.1,т.2 и чл.354,ал.5 във вр. с ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : Отменя въззивна присъда № 6 от 08.12.2017 г., постановена по ВНОХД № 136 /2017 г. на АСНС в частта, с която е ангажирана отговорността на В. И. Т. за престъпление по чл.131,ал.1,т.5,т.9 и т.11 във вр. с чл.130,ал.1 от НК и прекратява наказателното производство в тази част поради изтекла абсолютна погасителна давност за наказателно преследване. Отменя въззивна присъда № 6/ 08.12.2017 г., постановена по ВНОХД № 136 / 2017 г. на АСНС в останалата част и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.