7 Р Е Ш Е Н И Е № 401 гр. София, 12 ноември 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на седемнадесети септември, две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора А. Гебев, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №789 по описа за 2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано на основание касационна жалба на защитника на подсъдимия М. Й. М. срещу решение №42, постановено на 12.03.2012 г. по ВНОХД №396/2011 г. по описа на Апелативен съд- гр.Велико Търново. С това въззивно решение е изменена присъда №19, постановена на 04.11.2011 г. по НОХД №458/2011 г. по описа на Окръжен съд- гр.Ловеч, като наказанието на подсъдимия М. е намалено от девет години на осем години „лишаване от свобода”. В останалата й част атакуваната присъда е изцяло потвърдена. С първостепенната присъда подсъдимият М. е признат за виновен в това, че на 11.04.2011 г., около 22:30 часа в [населено място] е направил опит умишлено да умъртви М. Ю. М., като деянието е останало недовършено по независещи от него причини, като на основание чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 НК, във вр. с чл. 58, б.”а” НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от девет години. С присъдата подсъдимият М. е осъден да заплати на пострадалия М. сумата от 30 000 лева- обезщетение за претърпени в резултат на инкриминираното деяние неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 11.04.2011 г. до окончателното изпълнение на задължението, като предявения граждански иск е отхвърлен до пълния му размер от 60 000 лева като неоснователен. В касационната жалба се сочат всички касационни основания. Поддържа се, че е допуснато нарушение на материалния закон, като решаващите съдилища неправилно са приели, че правна квалификация на инкриминираното деяние по чл.115 НК, във вр. с чл.18, ал.1 НК, а не по чл.118, във вр. с чл.115 НК. Твърди се, че подсъдимият е действал при условията на остър физиологичен афект и той е предизвикан от изпитваната ревност към интимната му приятелка и от поведението на пострадалия М., който непосредствено преди инцидента му е отвърнал грубо, че тя не е в дома му и му е нанесъл удар предмет, които е причинил прорезна рана на ръката на подсъдимия. На тези основания се предлага инкриминираното деяние да бъде преквалифицирано по привилегирования състав на чл.118 НК. Поддържа се, че в хода на воденото наказателно производство е допуснато съществено нарушение на процесуални правила, тъй като на досъдебното производство срещу обвиняемия М. е повдигнато обвинение за извършване на недовършен опит за престъпление по чл.115 НК, а в обвинителния акт и впоследствие в присъдата той е бил признат за виновен в извършване на довършен опит към същото престъпление. Защитата твърди, че е налице съществено противоречие между обвинението на досъдебното и съдебното производство, което е основание да се отмени присъдата и да се върне делото за ново разглеждане. Моли се да бъде даден отговор на въпроса коя от двете квалификации (довършен или недовършен опит) е по- тежка и допустимо ли е да се преминава от едната в другата без изменение на обвинението. В жалбата се релевират и доводи за явна несправедливост на наложеното на М. наказание и се поддържа, че размера на уважения граждански иск е завишен. В съдебно заседание защитата на подсъдимия поддържа касационната жалба, като твърди, че предходните съдебни инстанции не са дали отговор на въпроса как е било причинено прорезното увреждане на подсъдимия и неправилно са изключили възможността то да е причинено от пострадалия. Поддържа се и тезата за допуснато съществено нарушение на процесуални правила, доколкото подсъдимият е осъден за довършен опит, а обвинението на досъдебното производство е било за недовършен такъв. В хода на производството пред касационната съдебната инстанция защитата предлага инкриминираното деяние да бъде квалифицирано като престъпление по чл.129, ал.2 НК, като оспорва съществуването на умисъл за умъртвяване на пострадалия М. и поддържа, че подсъдимият е искал единствено да причини телесно увреждане. Оспорва се и размера на наложеното на М. наказание, като се поддържа, че същото е завишено и се предлага да бъде редуцирано с приложение на чл.58 НК. Представителят на държавното обвинение поддържа, че касационната жалба е неоснователна и предлага същата да бъде оставена без уважение. Твърди, че не са налице предпоставките за промяна на възприетата от предходните съдебни състави правна квалификация, както и отмереното на подсъдимия наказание е справедливо. На тези основания се предлага атакувания съдебен акт да бъде оставен в сила. Подсъдимият М. изразява съжаление за случилото се и моли да бъде намалено наказанието му. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила Основното оплакване релевирано в касационната жалба и в хода на производството пред настоящата инстанция е свързано с претенцията, че на досъдебното производство срещу подсъдимия е било повдигнато и предявено обвинение за извършване на недовършен опит към престъпление по чл.115 НК, а в обвинителния акт е било отразено, че той е осъществил довършен опит за престъпление по чл.115 НК. Тази квалификация е била възприета и отразена и в актовете на първостепенния и въззивен съд. Касационната инстанция споделя напълно изводите на въззивния съд за това, че посоченото от защитата противоречие между постановлението за привличане на обвиняем на досъдебното производство, изготвения обвинителен акт и постановената от първоинстанционния съд присъда, по отношение на вида на опита, не представлява нарушение на процесуални правила и не може да бъде формално основание за отмяна на атакуваното въззивно решение. Действително констатираното противоречие съществува, но видно от задължителната практика на ВКС (Тълкувателно решение №2/2002 г.) и константната практика на висшата съдебна инстанция може да бъде направен извод, че когато държавното обвинение приеме, че следва да коригира правната квалификация в рамките на инкриминираното деяние това може да бъде направено с обвинителния акт, като не е необходимо изготвяне на ново постановление за привличане на обвиняем. Съгласно процесуалния закон именно с обвинителния акт се очертават рамките на производството и посоченото в този процесуален документ представлява предмета на делото, в рамките на който съдът дължи произнасяне. В това производство в диспозитива на обвинителния акт е отразено словно и цифрово поддържаното срещу подсъдимия М. обвинение за извършване на довършено престъпление. Ето защо правилно съдебните състави са се произнасяли по това обвинение и с признаването за виновен на подсъдимия по него те не са допуснали съществено нарушение на процесуални правила. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че подсъдимият е бил поставен в невъзможност да се защитава на досъдебното производство по обвинението, в извършването на което впоследствие е бил признат за виновен. Действително от приложените по делото постановления за привличане на обвиняем (това от 12.04.2011 г. и това от 15.04.2011 г.) е видно, че срещу М. е било повдигнато обвинение за извършване на недовършен опит за престъпление по чл.115 НК, като с обвинителния акт деянието е било квалифицирано по чл.18, ал.1, пр. 2-ро НК. Въпреки това, при преглед на фактите, отразени в посочените постановления за привличане на обвиняем и тези отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт не се откриват противоречия. Няма съмнение, че подсъдимият е имал възможност да се брани по тях и на досъдебното производство и допуснатото изменение на правната квалификация с обвинителния акт (вида на опита) не го е лишила от тази възможност. Не на последно място трябва да бъде посочено и това, че не съществува изискване да бъде изменяно обвинението по реда на чл.287 НПК от недовършен на довършен опит (както претендира защитата). При съпоставката на двете правни конструкции се установява, че те не представляват различни състави на престъпления и по отношение на тях не може да бъде приложен института на изменение на обвинението, тъй като става дума за едно и също престъпление (еднаква правна квалификация на престъпния състав, едно и също наказание и т.н.), а и е налице идентичност на съставомерните факти. Принципно е неправилно изписването на предложенията в законовите текстове, както е направено в постановлението за привличане на обвиняем и диспозитива на обвинителния акт, тъй като съгласно ЗНА правната квалификация трябва да бъде индивидуализирана до буквата на съответния законов текст, а не до отделните изречения, съдържащи се в законовата норма. В заключение трябва да бъде посочено и това, че съгласно чл.348, ал.3, т.1 НПК (единствено възможната приложима хипотеза за това производство) съществено процесуално нарушение е налице когато е било ограничено процесуално право на привлеченото към наказателна отговорност лице. Такова нарушение в случая не е извършено, респективно не е нарушено правото на защита на М., тъй като той в хода на цялото досъдебното производство е бил насяно с повдигнатото му обвинение, защитавал се е активно по него и е имал възможност да упражни в пълен обем правата си. Предвид изложеното касационната инстанция прецени, че в хода на воденото срещу подсъдимия наказателно производство не са били нарушени правата му, не са допуснати нарушения на процесуални правила и не са налице основанията на чл.348, ал.1, т.2 НПК за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон При внимателния преглед на материалите по делото касационната инстанция прие, че не са допуснати нарушения на материалния закон и той е бил правилно приложен. Не може да бъде споделена тезата на защитата, че са налице предпоставките за квалифициране на инкриминираното деяние като престъпление по чл.118 НК. Видно от показанията на свидетелите очевидци- С. и К. (присъствали на инцидента) инкриминираното деяние се е случило много бързо, като не е имал предходен контакт на пострадалия и подсъдимия. Преди инцидента двамата са си разменили реплики, след което М. е нанесъл удар в областта на корема на М., в резултат на който последния приклекнал. В този смисъл са и показанията на пострадалия свидетел. Не могат да бъдат кредитирани обясненията на подсъдимия, че той е нанесъл удар след като е бил ударен с неустановен предмет от страна на пострадалия. В тази им част обясненията му не се подкрепят от нито едно доказателство и се явяват изолирани от останалите доказателствени материали. Ето защо правилно те са били преценени от предходните решаващи съдилища като защитна версия и не са били кредитирани. Вярно е това, че по ръката на подсъдимия е било констатирано нараняване, имащо характер на прорезна рана, но това обстоятелство не може да установи по безспорен и категоричен начин факта, че подсъдимият е бил нападнат и то от пострадалия, непосредствено преди осъществяването на инкриминираното деяние. Напротив това нараняване е могло да бъде причинено по всяко време преди инцидента и от всяко лице, в това число да бъде резултат на самонараняване. Ето защо съществуването на тази рана не може да бъде основание да бъде приложен привилегирования текст на чл.118, във вр. с чл.115 НК. Тази законова разпоредба не може да бъде приета и на основание приетата по делото комплексна съдебно- психиатрична експертиза, в която експертите са категорични, че инкриминираното деяние не е било осъществено при условията на остър физиологичен афект, а е било продиктувано от приетия алкохол (подсъдимият се е намирал в състояние на обикновено алкохолно опиване), което е довело до повишена раздразнителност и снижен самоконтрол и от чувството за ревност. Липсват медицинските характеристики на силното раздразнение, изразени в стесняване на съзнанието и невъзможност да бъде правена нормална преценка за предприетите действия, които трябва да съществуват, за да бъде квалифицирано деянието като престъпление по чл.118, във вр. с чл.115 НК. На тези основания касационната инстанция прецени, че правилно инкриминираното деяние не е било квалифицирано като престъпление по чл.118, във вр. с чл.115 НК, а като такова по основния състав на чл.115 НК. Не може да бъде споделена и тезата на защитата, че коректната правна квалификация на инкриминираното деяние е по чл.129, ал.2, във вр. с ал.1 НК. Вярно е, че по своята медико- биологична характеристика нараняването на пострадалия представлява средна телесна повреда по смисъла на чл.129, ал.2 НК, но видно от приетата по делото съдебно- медицинска експертиза на М. причиненото му нараняване е довело до засягане на слезката и оментума и при липса на своевременна медицинска помощ (животоспасяваща коремна операция) смъртта би настъпила неминуемо в рамките на между 60 и 90 минути. Средството, използвано за причиняване на увреждането- нож с дължина на острието 6-7 см и ширина 3 см, силата и насочеността на удара, довели до преодоляване на коремната стена и засягане на органи в стомашната област и не на последно място мотивите за извършване на престъплението дават основание да се приеме, че подсъдимият е искал да умъртви пострадалия и е осъществил от обективна и субективна страна престъпление по чл.115 НК, във вр. с чл. 18, ал.1 НК, а не такова по чл.129 НК. В тази връзка трябва да се посочи, че съставомерния резултат по чл.115 НК не е настъпил единствено поради това, че намиращите се в близост свидетели С. и К. са успели своевременно да транспортират М. до болнично заведение, където той е получил специализирана медицинска помощ. Предвид изложеното, касационният съд прие, че в хода на воденото срещу подсъдимия М. наказателно производство не е допуснато нарушение на материалния закон и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК. По оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание При определянето на наказанието на подсъдимия М. предходните съдебни състави правилно са ценили като смекчаващи отговорността му обстоятелства- тежкото материално положение на подсъдимия, фамилната обремененост с алкохолизъм и наличието на заболяване- синдром на алкохолна зависимост. Като смекчаващо отговорността обстоятелство трябва да бъде ценено и чистото му съдебно минало- подсъдимият е бил осъждан, но реабилитиран по право. Първостепенният съд е ценил като отегчаващо отговорността обстоятелство това, че престъплението е било насочено към посегателство срещу човешки живот и това, че евентуалното продължително изтърпяване на наказание от М. би довело до ограничаване на употребата на алкохол. Въззивният съд е приел, че като отегчаващо отговорността обстоятелство трябва да бъде ценено предходното осъждане на подсъдимия и това, че то е било за престъпление, свързано с употребата на алкохол. Касационната инстанция прецени, че нито едно от посочените обстоятелства не трябва да бъде ценено като отегчаващо отговорността на подсъдимия. Няма спор, че престъплението- предмет на това производство има за непосредствен обект обществените отношения, защитаващи правото на живот, но това е отчетено от законодателя при определяне на санкцията за това престъпление и не може допълнително да бъде отчитано от решаващия съд като отегчаващо отговорността обстоятелство. Не може да бъде ценено като такова и необходимостта подсъдимият да бъде изолиран от обществото с цел да му се попречи да употребява алкохол, тъй като това съждение, макар и вярно, не е свързано с въпросите, обсъждани при индивидуализацията на наказанието. Неправилно въззивният съд е ценил като отегчаващо отговорността обстоятелство предходното осъждане на подсъдимия М.. Видно от приложения по делото бюлетин той е бил осъден с влязъл в сила съдебен акт на 08.01.2008 г. като са му били наложени наказания „лишаване от свобода” за срок от три месеца и лишаване от право да управлява МПС за срок от единадесет месеца, като изпълнението на първото наказание е било отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от три години. Към инкриминираната дата изпитателния срок е изтекъл и подсъдимият на основание чл.86, ал.1, т.1 НК е реабилитиран по право. Реабилитацията по право заличава изцяло последиците от предходното осъждане, което е и основание да се прецени, че неправилно то е било обсъждано и прието за отегчаващо отговорността обстоятелство. Предвид изложеното касационният съд прие, че по отношение на подсъдимия М. не могат да бъдат ценени като отегчаващи отговорността обстоятелства посочените по- горе и възприети от предходните съдебни състави. Като такива могат да бъдат ценени единствено начина на извършване на престъплението (с оръжие, с което е било нанесено увреждане, което без съмнение би причинило смъртта на пострадалия) и липсата на каквото и да предходно поведение на М., което да е провокирало подсъдимия. При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и касационната инстанция приема, че наказание в размер на осем години „лишаване от свобода”, което на основание чл.61, т.2, във вр. с чл.60, ал.1 от ЗИНЗС трябва да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от „закрит” тип е справедливо и съразмерно на обществената опасност на подсъдимия и осъщественото от него престъпление. Това наказание дава възможност да се постигнат целите на чл.36 НК и е достатъчно за поправяне и превъзпитание на подсъдимия. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че същото трябва да бъде отново редуцирано по реда на чл.58, б.”а” НК, тъй като този текст вече е бил приложен, определеното наказание е под предвидения в санкцията на чл.115 НК специален минимум и намаляването му ще бъде несъвместимо с постигането на целите на специалната и генералната превенция. Ето защо съдът прие, че определеното на подсъдимия М. наказание не е явно несправедливо и същото не трябва да бъде намалявано. По гражданския иск: Приетият за съвместно разглеждане в рамките на това производство граждански иск е бил уважен частично за сумата от 30 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на инкриминираното деяние. Касационната инстанция прие, че присъденото обезщетение е в размер съответен на претърпяната вреда и е достатъчно да репарира пострадалия. Не могат да бъдат възприети доводите на защитата, че същото е завишено, тъй като то е съразмерно на претърпените неимуществени вреди, изразили се в съществено засягане на здравето на пострадалия М. и липсата на каквото и да е съпричиняване или допринасяне от негова страна за получаване на уврежданията. Ето защо съдът прие, че атакувания съдебен акт трябва да бъде оставен в сила и в тази му част. Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №42, постановено на 12.03.2012 г. по ВНОХД №396/2011 г. по описа на Апелативен съд- гр.Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.