1

8

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 375

гр. София, 21.06. 2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на девети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1706 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. Н. срещу решение № 72 от 01. 04. 2021 г. по в. т. д. № 379/2020 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 260003 от 17. 08. 2020 г., поправено с решение № 2600014 от 30. 09. 2020 г., по т. д. № 261/2019 г. на Плевенски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу „Застрахователно акционерно дружество „Булстрад В. Иншурънс Груп“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП на 19. 07. 2019 г., причинено от водач на МПС, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при „Застрахователно акционерно дружество „Булстрад В. Иншурънс Груп“ АД, за разликата над 72 000 лв. до 120 000 лв.
Касационната жалбоподателка поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата в размер на 20 % е неправилен, тъй като по делото не било установено същата да е извършила нарушение на правилото на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, което да е в причинна връзка с настъпването на произшествието. Излага съображения, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП с оглед допуснатите от делинквента правила на ЗДвП, поради което пресичащата на пешеходна пътека ищца не се считала за съпричинител на произшествието. В касационната жалба се поддържа, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на чл. 52 ЗЗД, доколкото решаващият състав не е съобразил в достатъчна степен броя и вида на уврежданията на пострадалата, продължителността на лечението и възстановяването й, последиците с пожизнен характер за здравето й и качеството й на живот, както и търпените болки и неудобства. Моли обжалваното решение да бъде отменено.
Касационната жалбоподателка поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото. Първата група въпроси, въведени от жалбоподателката, се отнасят до съпричиняването: „Процесуалноправен въпрос: Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване, като съдът отчита съпричиняване поради поведение на пострадалия, различно от въведеното с възражение?; Материалноправни въпроси: 1.1. При предприето пресичане на обозначена с пътен знак и маркирана пешеходна пътека длъжен ли е пешеходецът да очаква и да пропусне приближаващо пешеходната пътека превозно средство?; 1.2. Изисква ли се от пресичащ на обозначена пешеходна пътека пешеходец да спре, за да осигури предимство на приближаващия пешеходна пътека автомобил?; 1.3. Възможността на пресичащ на пешеходна пътека пешеходец да възприеме приближаващ се автомобил, обосновава ли допринасяне от страна на пешеходеца, при настъпване на ПТП?; 2.1. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказано поведение на пострадалия в причинна връзка с вредоносните последици, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?; 2.2. Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия и бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, при условията на пълно и главно доказване, а не хипотетично предполагаем – може ли приносът да е хипотетично предполагаем?“. В изложението на основанията за достъп до касация се поставят и следните въпроси във връзка с приложение на принципа на справедливостта: „1.1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 33Д, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 1.2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.?; Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последици за здравето и психиката й и да съобрази значението на всяко увреждане?; Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 1.3. Как следва да се отчита липсата на възстановяване и обективната невъзможност за пълно възстановяване и последвалото трайно влошаване на качеството на живот и възможност за самостоятелно пълноценно съществуване, каквото е имало преди ПТП и посоченото представлява ли съществен, значим критерий за правилно приложение на принципа на справедливост?; 1.4. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“?; 1.5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; 2.1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004 – 2009 г./, но при лимит 2-5 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит - само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 2.2. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 3. Следва ли ищецът по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД да изброи всички негативни изменения на здравословното си състояние, за да получи обезщетение за тях или ако те са установи / в т. ч. и със СМЕ/ по делото, същите следва да бъдат обезщетени като част от общата претенция за вреди от твърдяното влошено здравословно състояние?“. В изложението се поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излагат се и доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.
Ответникът не е депозирал отговор на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касационната жалбоподателка и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното въззивно решение, Великотърновски апелативен съд е приел, че по делото е безспорно настъпването на деликт на 19. 07. 2019 г., при който ищцата М. Г. Н. е получила телесни увреждания, както и че гражданската отговорност на водача на МПС, с който е предизвикано ПТП, е била застрахована при ответника. Установил е, въз основа на представеното във въззивното производство споразумение по НОХД № 1248/2020 г. на Плевенски районен съд, че водачът на автомобила С. Т. е призната за виновна за това, че на 19. 07. 2019 г., на пешеходна пътека в [населено място], при управление на л. а. Хюндай Гетц с рег. [рег.номер на МПС] е нарушила правилата за движение – чл. 5, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 116 и чл. 119, ал. 1 ЗДвП – престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „а“, предл. второ вр. ал. 1, б. „б“, предл. второ вр. чл. 342, ал. 1 НК.
Въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 90 000 лв. би репарирало във възможно най-голяма степен неимуществените вреди на ищцата във връзка с телесните й увреждания при ПТП. Преценката за този размер на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение е мотивирана с тежестта на получените от ищцата травми/ счупване на костите на лявата подбедрица и на голямопищялната кост /тибия/ отдясно/, проведеното й лечение, включително оперативно, обусловените от счупванията болки, страдания и нужда от чужда помощ, отражението на травмите върху емоционалното й състояние, продължителния период на възстановяване и прогнозата на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза само за частично възстановяване на ищцата.
В решението е формиран извод, че е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на определеното обезщетение за неимуществени вреди с 20 %, съответно за присъждане на такова в размер на 72 000 лв., доколкото е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата с оглед извършеното от нея нарушение на правилото на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП за пресичане на пътното платно по пешеходна пътека. Въззивният съд е възприел заключението на автотехническата експертиза за настъпване на ПТП в [населено място], на кръстовище на ул. Гренадерска, Ал. К. и П. Р. С. при движение на лекия автомобил в южната лента на северното платно, което било разделено от южното с разделителна линия с ширина 0, 95 м. и за настъпване на удара на пешеходната пътека при движение на автомобила и движение на ищцата по северното платно след преминаване на разделителната линия. Установил е, че ударът е станал с предната дясна ъглова част на автомобила, до която пострадалата е паднала на пътното платно. Съставът на въззивния съд, позовавайки се на Тълкувателно решение № 2 от 22. 12. 2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС, е изложил съображения, че абсолютното право на пешеходеца при пресичане на пътното платно на специално очертана с маркировка пешеходна пътека се упражнява при спазване на правилата на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП, между които е въведеното с т. 1 на чл. 113, ал. 1 ЗДвП задължение на пешеходеца, преди да навлезе на платното за движение, да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства. Счел е, че преди достигане на разделителния остров и преди преминаването в северното платно ищцата е следвало да се огледа надясно и да възприеме приближаващия автомобил, за което не е имало пречки /чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП/, като с неизпълнението на посоченото задължение пострадалата е допринесла за настъпването на вредоносния резултат.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване.
Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационната жалбоподателка въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД по т. 1.1 – 1.5, т. 2.1.-2.4 могат да бъдат обобщени като въпрос относно прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Така обобщеният въпрос е обусловил изхода на спора, поради което е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, между които са и цитираните в изложението. В тази практика са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 23 от 25. 03. 2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о, решение № 157/28. 11. 2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о, решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към момента на настъпване на увреждането.
В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищцата иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. В мотивите на решението, като се е позовал на събраните по делото писмени доказателства, заключение на съдебно-медицинската експертиза и гласни доказателства, решаващият състав е извършил преценката за справедливия размер на обезщетението при отчитане вида и характера на получените от ищцата телесни увреждания, проведеното й лечение, включващо операция, наложило болничен престой, болките, страданията, движението с помощни средства, затрудненията в обслужването и нуждата от чужда помощ, обусловени от травмите, негативните последици за емоционалното й състояние и прогнозата само за частичното й възстановяване с оглед характера на счупванията, залежаването и възрастта й. Тъй като преценката на размера на справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищцата е осъществена с оглед момента на настъпване на увреждането, следва да се приеме, че съдът е отчел обществено-икономическите условия в страната към този момент и нормативно определените нива на застрахователно покритие като проявна форма на тези условия към датата на ПТП. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Следва да се изтъкне, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросите по т. 2.1. и 2.2. от първата група, въведени с изложението на касатора, са свързани и могат да бъдат обобщени по следния начин: „Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди?“. Така обобщения въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е формирана практика, обективирана в ППВС № 17/1963 г. и цитираните от жалбоподателя решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В нея се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Поради това касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС по въпроса „Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди?“
Що се отнася до останалите въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, то същите касаят проверката на правилността на въззивното решение и насочват към основанията за отмяна на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. По тези съображения отговорите на въпросите следва да бъдат дадени в решението по съществото на спора.
Касационната жалбоподателка е освободена от задължението за заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 72 от 01. 04. 2021 г. по в. т. д. № 379/2020 г. на Великотърновски апелативен съд в обжалваната част, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 260003 от 17. 08. 2020 г., поправено с решение № 2600014 от 30. 09. 2020 г., по т. д. № 261/2019 г. на Плевенски окръжен съд е отхвърлен предявеният от М. Г. Н. срещу „Застрахователно акционерно дружество „Булстрад В. Иншурънс Груп“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП на 19. 07. 2019 г. за разликата над 72 000 лв. до 120 000 лв.
Делото да се докладва на Председателя на I т. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.