Р Е Ш Е Н И Е

№ 105

гр. София, 06.07.2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2633 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Е. Ц. С. срещу решение № 27/26.02.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 677/2018 г. на Пловдивския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 1199/10.10.2018 г. по гр. дело № 3069/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу Д. Г. Т., иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване право на собственост на ищцата и осъждане на ответницата да ѝ предаде владението върху недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор № ..... по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] и с адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес]0 (подробно описан), ведно с принадлежащите му изба № ... и 1.57 % идеални части от общите части на сградата и съответното право на строеж; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.
В касационната жалба на ищцата Е. С. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки.
Ответницата Д. Т. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на същата.
С определение № 34/30.01.2020 г. касационното обжалване по делото е допуснато по следните два процесуалноправни въпроса: 1) следва ли въззивният съд при решаване на спора да осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, и какви са правомощията на въззивния съд при служебно прилагане на императивна материалноправна норма – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; и 2) когато срещу предявен иск за собственост, основан на наследяване по закон, ответникът се брани с възражение, основано на завещание, допустимо ли е ищецът да направи възражение по чл. 30 от ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството чрез намаляване на завещателното разпореждане – на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Разрешение на първия въпрос е дадено със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, при решаването на правния спор по същество, възивният съд има правомощието (едновременно – правото и задължението) служебно да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Предвид принципната процесуална забрана на чл. 266, ал. 1 от ГПК за страните да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства във въззивното производство, въззивната инстанция следва служебно (и без довод на страна по делото) да приложи императивна материалноправна норма, неприложена от първата инстанция, като вземе предвид обстоятелствата по делото – така, както те са установени в първоинстанционното производство, и ако те попадат в хипотезиса на императивната материалноправна норма. В тази връзка в мотивите към т. 1 от тълкувателното решение изрично е разяснено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Същият извод следва и от задължителните указания и разяснения, дадени с т. 10 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, към която препраща т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Само когато неприлагането на императивна материалноправна правна норма от първата инстанция е вследствие неправилно дадена от нея правна квалификация на иска или на материалноправно възражение на някоя от страните, въззивната инстанция разполага със служебното правомощие, не само да приложи съответната императивна материалноправна правна норма, а и да обезпечи нейното правилно приложение, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Същите служебни правомощия за прилагането на императивна материалноправна норма и за обезпечаване на нейното правилно приложение чрез даване на указания относно разпределението на доказателствената тежест има въззивният съд и в случаите по чл. 266, ал. 2 от ГПК – когато страните твърдят нови обстоятелства, които не са могли да узнаят до изтичане на срока за подаване на въззивната жалба, респ. – на отговора на същата, или твърдят настъпване на нововъзникнали обстоятелства до приключване на съдебното дирене във въззивното производство – аргум. и от чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Отговорът на втория процесуалноправен въпрос е положителен, като съображенията за това са следните: Когато срещу предявен положителен установителен (чл. 124, ал. 1, пр. 2 от ГПК) или осъдителен (чл. 108 от ЗС) иск за правото на собственост, основан на наследяване по закон, ответникът се брани с възражение, основано на завещание, последният предявява свои твърдяни насрещни права на наследник (чл. 16, ал. 1 от ЗН) или на заветник (чл. 16, ал. 2 от ЗН), които изключват (изцяло или частично) твърдяните наследствени права по закон на ищеца. В съдебната практика никога не е имало съмнение, а и от разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от ГПК следва, че ищецът на свой ред може (допустимо е) да направи правоизключващо възражение (реплика) по чл. 42 от ЗН за нищожност на завещателното разпореждане или правоунищожаващо възражение (реплика) по чл. 43 и чл. 44, ал. 3 от ЗН. Последното има правопроменящ (потестативен) характер, тъй като, ако е основателно, се унищожава с обратна сила завещателното разпореждане, направено в полза на ответника, респ. – заличават се с обратна сила правата на последния, произтичащи от завещанието, които се противопоставят на наследствените права по закон на ищеца. Следователно, няма процесуална пречка (т.е. – допустимо е) ищецът да направи и възражение (реплика) по чл. 30 от ЗН за възстановяване на запазената си част от наследството чрез намаляване на завещателното разпореждане, направено в полза на ответника, което възражение има подобен правопроменящ (потестативен) характер, с тази разлика, че ако го намери за основателно и го уважи, съдът следва да постанови и изричен диспозитив на решението си за това – в този смисъл е и трайно установената съдебна практика при разглеждането на това възражение в рамките на делбеното производство. Допустимостта на това възражение по чл. 30 от ЗН в рамките на общото исково производство при предявен иск за собственост, включително – в хипотезата по разглеждания въпрос, следва и от разпоредбата на чл. 55, изр. 1, предл. 2 от ЗН, съгласно която, когато след приемането на наследството се открие завещание, което не е било известно, наследникът не е длъжен да удовлетвори заветите по него, ако те накърняват неговата запазена част.
По касационните оплаквания:
Пред първоинстанционния съд по делото жалбоподателката Е. С., в качеството си на единствен наследник на баща си Ц. С. С., починал на 25.06.2016 г. (за които обстоятелства страните не спорят, а и са установени по несъмнен начин), е предявила срещу ответницата Д. Т. следните искове: иск по чл. 40 от ЗЗД за обявяване недействителността на договор за продажба от 10.12.2015 г., с който наследодателят приживе, действайки чрез ответницата – негов пълномощник, е продал на последната процесния апартамент, поради сключването на договора във вреда на представлявания наследодател-продавач; евентуален иск по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД за обявяване на същия договор за нищожен, поради липса на съгласие от страна на наследодателя-продавач; и иск по чл. 108 от ЗС за реивиндикацията на процесния недвижим имот. Ответницата е оспорила и трите иска, като при възраженията си срещу иска по чл. 108 от ЗС, освен на договора за продажба от 10.12.2015 г., при условията на евентуалност се е позовала и на саморъчно завещание от 03.02.2015 г., с което наследодателят ѝ е завещал процесното жилище. Жалбоподателката-ищца на свой ред е направила възражения (реплики) по чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1, изр. 1 от ЗН за нищожност на саморъчното завещание, поради това, че не е написано и подписано от завещателя, както и по чл. 30 от ЗН за възстановяване на запазената ѝ част от наследството чрез намаляване на завещателното разпореждане. Във връзка с последното си възражение жалбоподателката-ищца е изложила твърдения, че наследодателят ѝ е притежавал единствено процесното жилище, а ответницата – че той е притежавал и други имоти, земеделски земи и гори в района на [населено място]. С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил и трите иска на жалбоподателката, като относно обусловения иск по чл. 108 от ЗС е приел, че ответницата се легитимира като собственик на процесния имот с договора за продажба от 10.12.2015 г., поради което, и тъй като същата се позовава на саморъчното завещание при условията на евентуалност, не се е произнесъл по въпросите за неговата действителност и последиците му, както и по възражението на ищцата по чл. 30 от ЗН.
С необжалваната и влязла в сила част на въззивното решение апелативният съд е уважил иска по чл. 40 от ЗЗД, като не е разгледал евентуалния иск по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД. За да отхвърли обусловения иск по чл. 108 от ЗС с обжалваната част от решението си, въззивният съд е изложил следните съображения: Приел е, че с уважаването на иска по чл. 40 от ЗЗД процесният имот се връща в патримониума на прехвърителя-наследодател. Намерил е за неоснователно възражението на жалбоподателката-ищца по чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1, изр. 1 от ЗН за нищожност на саморъчното завещание от 03.02.2015 г., с което наследодателят е завещал процесния имот на ответницата, като е приел, че то отговаря на изискванията на чл. 25 от ЗН – съдържа означение на датата, на която е съставено, изписано е ръкописно и подписът на завещателя е под завещателните разпореждания; в тази връзка съдът се е позовал на категоричното заключение на съдебно-графологичната експертиза по делото, че ръкописният текст и подписът са изпълнени саморъчно от завещателя. При тези констатации апелативният съд е приел, че завещанието е действително и е произвело действие, тъй като към момента на смъртта си завещателят е притежавал завещаното имущество. На следващо място въззивният съд е оставил без разглеждане направеното в първоинстанционното производство възражение по чл. 30 от ЗН на жалбоподателката-ищца за възстановяване на запазената ѝ част от наследството на баща ѝ, накърнена чрез извършването на процесното завещание. В тази връзка съдът е приел за недопустимо ищецът, заедно с предявените искове, да прави възражение на възражението на ответника, при което да се достигне до кумулативно съединяване на предявените искове и на възражение, тъй като не е регламентиран процесуален ред за такова разглеждане. В заключение въззивният съд е приел, че при зачитане на прехвърлителното действие на завещанието, жалбоподателката-ищца не се легитимира като собственик на процесния имот, тъй като завещанието изключва придобиване на собственост от наследниците върху завещаното имущество. Приел е също, че по делото е безспорно, че процесният имот се владее от ответницата, както и че като заветник, тя го владее на правно основание.
Първото основно оплакване в касационната жалба на ищцата е, че въззивният съд допуснал съществено процесуално нарушение, като не е приложил служебно императивната материалноправна норма на чл. 41, ал. 1 от ЗН, съгласно която, отчуждението изцяло или отчасти на една завещана вещ отменя завета относно това, което е отчуждено, дори и когато вещта бъде отново придобита от завещателя или когато отчуждението бъде унищожено по други причини, а не поради порок в съгласието. Жалбоподателката поддържа, че апелативният съд допуснал и нарушение на тази материалноправна норма, като не е отчел, че съгласно същата, макар и да е недействителен на основание чл. 40 от ЗЗД, договорът за продажба от 10.12.2015 г. мълчаливо отменя завета от 03.02.2015 г., поради което последният не легитимира ответницата като собственик на процесното жилище. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни тези оплаквания и доводи на жалбоподателката по следните съображения: Както вече беше посочено при разрешаването на първия процесуалноправен въпрос по делото, в общия случай, какъвто е и настоящият, въззивният съд има правомощието (едновременно – правото и задължението) служебно да приложи императивна материалноправна норма, но само предвид обстоятелствата по делото – така, както те са установени в първоинстанционното производство, и ако те попадат в хипотезиса на императивната материалноправна норма. В случая твърденията на ответницата, че наследодателят е притежавал и други имоти, земеделски земи и гори в района на [населено място], са останали недоказани по делото, респ. – следва да се приеме за установено, че наследството се изчерпва с процесния жилищен имот в [населено място], каквито са били твърденията на самата ищца в първоинстанционното производство. Също предвид разрешението на първия процесуалноправен въпрос, ищцата недопустимо изменя тези свои твърдения, като за първи път едва в касационната си жалба поддържа, че в наследството се включвали и движими вещи. При това положение, съгласно трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 16 от ЗН, след като с процесното саморъчно завещание е завещан единственият имот на наследодателя, който изчерпва имуществото му към момента на смъртта му (наследството), това завещателно разпореждане е общо (универсално) по смисъла на чл. 16, ал. 1 от ЗН, а не е частно (завет) по смисъла на чл. 16, ал. 2 от ЗН. Също съгласно трайно установената практика, материалноправната норма на чл. 41, ал. 1 от ЗН, видно и от формулировката ѝ, цитирана по-горе, намира приложение единствено по отношение на заветите, но не и по отношение на универсалните завещания. Следователно, като не е приложил тази императивна материалноправна норма, апелативният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, от което следва и че неизлагането на съображения в мотивите към обжалвано решение за неприлагането на чл. 41, ал. 1 от ЗН не съставлява и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не се е отразило на крайния изход на спора, постановен с обжалваната част от въззивното решение.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателката, че въззивният съд не е приложил служебно материалноправната норма на чл. 55, изр. 1, предл. 2 от ЗН, съгласно която, когато след приемането на наследството се открие завещание, което не е било известно, наследникът не е длъжен да удовлетвори заветите по него, ако те накърняват неговата запазена част. В тази връзка в касационната жалба се поддържа, че като е намерил за недопустимо и не е разгледал възражението на ищцата по чл. 30 от ЗН, въззивният съд, освен че е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснал и нарушение на материалния закон, като не приложил нормата на чл. 55, изр. 1, предл. 2 от ЗН, която жалбоподателката счита също за императивна. Тази норма обаче има диспозитивен характер, тъй като с нея се предоставя възможност за избор на правомерно поведение на адресата ѝ, а именно – наследникът „…не е длъжен да удовлетвори заветите …“ по откритото (станалото му известно) след приемането на наследството завещание, ако те накърняват запазената му част от наследството, т.е. той може да поиска (чрез предявяване на конститутивен иск или на възражение по чл. 30 от ЗН) възстановяване на запазената си част чрез намаляване на завещателните разпореждания, но може и да зачете волята на завещателя като „…удовлетвори заветите…“, въпреки че те накърняват запазената му част от наследството.
Основателно е другото основно оплакване на жалбоподателката – че като е оставил без разглеждане възражението ѝ по чл. 30 от ЗН, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Предвид възприетото по-горе разрешение на втория поставен по делото процесуалноправен въпрос, апелативният съд неправилно е приел това възражение (реплика) на ищцата за недопустимо, като освен процесуално нарушение, по този начин съдът е допуснал и съществено вътрешно противоречие в решението си, тъй като е разгледал другото ѝ възражение (реплика) по чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1, изр. 1 от ЗН. Нарушението на съдопроизводствените правила е съществено, тъй като ако беше разгледал допустимото възражение по чл. 30 от ЗН за възстановяване на запазената част на ищцата от наследството на баща ѝ чрез намаляване на завещателното разпореждане, направено от него в полза на ответницата, апелативният съд би могъл да достигне и до друг извод относно основателността на иска по чл. 108 от ЗС, респ. – и до краен резултат по този иск, различен от постановения с обжалваната част на въззивното решение.
По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение – в обжалваната част, като неправилно, следва да бъде отменено. Тъй като съобразно приетото в отговора на втория процесуалноправен въпрос по делото, допуснатото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила налага извършването на нови съдопроизводствени действия – произнасяне по допустимото възражение по чл. 30 от ЗН на ищцата, като при евнтуална основателност на същото – и постановяване на изричен диспозитив по него, което не би могло да се постанови за първи път с настоящото решение на касационната инстанция, то съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане в същата част от друг състав на апелативния съд.
При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, въззивната инстанция най-наред следва да се произнесе по възражението по чл. 30 от ЗН на ищцата, и едва след това – в зависимост от резултата по него, да се произнесе и по иска по чл. 108 от ЗС.
Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство. Това налага отмяна на въззивното решение и в частта относно разноските по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 27/26.02.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 677/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният по делото иск с правно основание чл. 108 от ЗС и относно разноските.
ВРЪЩА делото на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане в посочената част от друг негов състав.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: