1 8 Р Е Ш Е Н И Е №50168 гр. София, 01.08. 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на седми ноември две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като изслуша докладваното от съдия Мадлена Желева т. д. № 1900 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Т. срещу решение № 260077 от 8. 06. 2021 г. по в. гр. д. № 128/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, с което е потвърдено решение № 20201 от 11. 12. 2020 г. по гр. д. № 273/2019 г. на Кърджалийски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу И. К. иск за разликата над сумата от 10 000 евро до сумата от 160 000 евро, внесени в учредено на основание протокол от 1. 04. 2013 г., подписан на 19. 06. 2013 г., и прекратено гражданско дружество, ведно със законната лихва, считано от 13. 11. 2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е прекратено учредено в [населено място] между Т. Г. Т. и И. К. на основание протокол от 1. 04. 2013 г., подписан на 19. 06. 2013 г., дружество по смисъла на чл. 357 ЗЗД, за постигане на една обща стопанска цел – покупка и продажба на недвижими имоти и закупуване на недвижимо имущество в границите на Република Турция, поради основателни причини, и И. К. е осъден да заплати на ищеца Т. Т. сумата от 10 000 евро, представляваща част от дела на съдружника Т. в учреденото и прекратено дружество, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 13. 11. 2019 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът оспорва като противоречащи на нормите на чл. 359 – 361 ЗЗД изводите на въззивния съд, че ищецът и ответникът като съдружници в прекратеното с влязло в сила съдебно решение гражданско дружество имат правото да получат равен дял от имуществото на дружеството, съответно половината от внесените от ищеца 300 000 евро. Излага съображения, че цялата парична вноска, извършена от него, подлежи на връщане, доколкото ответникът не е изпълнил задълженията си по договора и гражданското дружество не е осъществявало дейност. Позовава се и на допуснати нарушения на процесуалните правила от въззивния съд, доколкото не е обсъдил всички доводи на касатора въззивник и събраните по делото доказателства и не е изложил мотиви. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Назначеният особен представител на ответника И. К. адвокат Х. К. е депозирал писмен отговор на касационната жалба, в който я оспорва. Поддържа, че доводите на касатора за неправилност на въззивния акт в обжалваната част са неоснователни. Счита за съответстващо на закона и обосновано становището на въззивния съд, че внесените от ищеца пари са станали обща собственост на съдружниците, както и че при прекратяване на гражданското дружество по съдебен ред с оглед равенството на дяловете на двамата съдружници и върнатата от ответника на ищеца сума от 140 000 евро осъдителният иск по чл. 359, ал. 3 ЗЗД се явява неоснователен за разликата над 10 000 евро до пълния предявен размер от 140 000 евро. С определение № 472 от 1. 08. 2022 г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по значимия за изхода на спора въпрос за последиците от прекратяването на гражданското дружество по отношение на направените от съдружниците парични вноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба, прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че съгласно протокол с посочена дата 1. 04. 2013 г. и ръкописно изписана дата – 19. 06. 2013 г., подписан от страните по делото, на ответника И. К. се възлага да купува и продава недвижими имоти в Турция, като за целта ищецът Т. Т. следва да внесе по банкова сметка, разкрита в банка в Турция, сумата от 500 000 евро; след извършване на търговия в посоченото направление и приспадане на разходите, половината от печалбата остава за ответника К.; периодът на партньорство е определен на една година от датата на постъпването на посочената сума в банковата сметка. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието по делото, въззивният съд е установил, че от банкова сметка на ищеца в „Алианц Банк България“ АД по банкова сметка на ответника в банка „Т. Иш Банкасъ“ А. III., Истанбул са наредени преводи в общ размер от 300 000 евро, както следва: на 15. 05. 2013 г. - 100 000 евро, на 17. 06. 2013 г. - 100 000 евро и на 04. 07. 2013 г. - 100 000 евро; на 05.01.2016 г. по сметката на ищеца в посочената банка е постъпила сума в размер на 78 000 лева /левовата равностойност на 40 000 евро/ с наредител ответника и посочено основание за превода „връщане на пари, получени за строителство“, а на 07. 09. 2015 г. - сума в размер на 194 853,75 лева /левовата равностойност на 100 000 евро/, с наредител А. К., за когото ищецът сочи, че е в родствена връзка с ответника. Решаващият състав на въззивния съд е констатирал, че ищецът е отправил до ответника чрез нотариус предупреждение № 12203 от 11. 07. 2017 г. с покана за връщане на сума от 160 000 евро поради липса на изпълнение от страна на ответника, като последният в отговор е оспорил наличието на каквото и да е задължение към ищеца. Въззивният съд е счел, че с оглед установените факти намеренията на страните са били насочени към създаване на гражданско дружество за осъществяване на обща стопанска цел с обединени усилия. Направил е извод, че гражданското дружество е възникнало, като изпълнението на дейността му е било обусловено от внасяне на определена сума. Като се е позовал на практика на ВКС, е изложил съображения, че различните форми на участие в общата дейност на дружеството не обуславят различно съдържание на правата и задълженията, тъй като съдружниците нямат отделни цели и противоположни интереси в рамките на развиваната обща дейност. Подчертал е, че доколкото първоинстанционното решение в частта му за прекратяване на дружеството по чл. 357 ЗЗД не е обжалвано от страните, съдът е обвързан от това решение. В обжалваното въззивно решение са изложени мотиви, че внесените в дружеството суми – общо 300 000 евро съгласно чл. 358, ал. 2, изр. първо ЗЗД стават обща собственост на съдружниците, като на основание чл. 359, ал. 3 ЗЗД при прекратяване на дружеството всеки от съдружниците може да иска своя дял от общата съсобственост. В решението е прието, че страните по делото не са уговорили какъв е размерът на техните дялове, поради което на основание чл. 359, ал. 2 ЗЗД следва да се приеме че дяловете им са равни, в какъвто смисъл била и уговорката им по б. „е“ от подписания протокол между страните за разпределяне на печалбата от дейността поравно. По тези съображения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че на всеки от съдружниците при прекратяване на гражданското дружество се полагат по 1/2 от общата собственост или по 150 000 евро, съответно с оглед изплатените на ищеца до завеждане на делото 140 000 евро му се дължи сумата от 10 000 евро. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: По значимия за изхода на делото въпрос е формирана практика на ВКС, намерила израз в посочените от касатора решение № 78 от 17. 06. 2009 г. по т. д. № 756/2009 г., II т. о., решение № 34 от 6. 03. 2013 г. по т. д. № 94/2012 г., II т. о., решение № 119 от 20. 10. 2011 г. по т. д. № 711/2010 г., І т. о., както и в известното на състава решение № 60166 от 21. 12. 2021 г. по т. д. № 1803/2020 г. , II т. о. В тях се приема, че при договора за гражданско дружество страните не поемат помежду си насрещни права и задължения, както при двустранните договори; при договора за гражданско дружество страните обединяват дейността си за постигане на обща стопанска цел. Общата стопанска цел определя еднаквостта и взаимността на съдържанието на правата и задълженията на съдружниците. Съгласно чл. 358, ал. 2 ЗЗД внесените пари, заместими вещи и вещите, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Разпределяне на паричните средства, внесени за извършване на общата дейност, или придобити в резултат на осъществяването й, може да бъде извършено чрез уреждане на имуществените отношения между съдружниците, след прекратяване на гражданско дружество по реда на чл. 359, ал. 3 ЗЗД и след цялостна рекапитулация на печалбите и загубите от извършената съвместна дейност. Печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с техния дял, освен ако в договора не е уговорено друго разпределение /чл. 361, ал. 1 ЗЗД/. Настоящият състав съобразява цитираните разрешения в практиката на ВКС, които са относими към паричните вноски на съдружниците в гражданско дружество и разпределението на паричните средства, внесени за извършване на общата дейност или придобити в резултат на осъществяването й, като част от уреждането на отношенията между съдружниците по повод създалата се имуществена общност при прекратяване на дружеството на основанията по чл. 363 ЗЗД. Всеки от съдружниците при прекратяване на дружеството има право на дял от печалбата и общите парични средства и при оспорване на правата му от останалите той може да се защити с иск по чл. 359, ал. 3 ЗЗД. Доколкото разпоредбата на чл. 359, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако не е уговорено друго, дяловете на съдружниците са равни, следва да се приеме, че страните по договора за гражданско дружество могат да уговорят и различни по размер дялове. С оглед диспозитивния характер на тази разпоредба, както и на тълкуваната в цитираната практика на ВКС разпоредба на чл. 361, ал. 1 ЗЗД съдружниците са свободни да уредят в договора разпределението на печалбата и на дяловете от паричните средства на дружеството. Само при липса на клаузи в договора за гражданско дружество за начин на разпределение, различен от посочения в закона, се прилага законовата регламентация, а именно че дяловете на съдружниците са равни /чл. 359, ал. 2 ЗЗД/ и че печалбите се разпределят между съдружниците съразмерно с техния дял /чл. 361, ал. 1 ЗЗД/ . По същество на касационната жалба: Основателни са касационните доводи, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, като не е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с доводите на ищеца, че с оглед предвиденото в процесния договор и липсата на дейност на прекратеното гражданско дружество в случая не се е налагала рекапитулация на печалбите и загубите от извършена съвместна дейност и за ищеца се е породило правото да получи от ответника направената от Т. в изпълнение на договора за гражданско дружество вноска в пари, а именно сумата от 300 000 евро. Решаващият състав на въззивния съд се е съобразил с обвързващата страните сила на пресъдено нещо на влязлата в сила част от първоинстанционния акт, като е приел, че гражданското дружество, създадено с договор – протокол, подписан на 19. 06. 2013 г. от страните по делото, е било прекратено на основание чл. 363, б. „д“ ЗЗД - поради наличие на основателни причини, свързани с неизпълнение на задължението за вноска в пълен размер /500 000 евро/ от страна на съдружника Т., неосъществяване на дейност от дружеството и връщането от ответника на ищеца на част от внесените от последния парични средства, а именно на сумата от 140 000 евро. Във въззивния акт е обсъден договорът, обективиран в т. нар. протокол, подписан на 19. 06. 2013 г., за учредяване на гражданско дружество, от чието прекратяване ищецът е извеждал спорното си материално право да получи внесените в дружеството пари. Установено е, че се касае до обединяване на страните за осъществяване на дейност по покупко-продажба на недвижими имоти в Република Турция при уговорено задължение за вноска в размер на 500 000 евро от страна на ищеца Т., което съгласно доказателствата по делото е изпълнено частично – на три вноски през 2013 г. ищецът е превел по сметка на ответника в банка със седалище в Турция, посочена в договора, сумата от 300 000 евро. При съобразяване на съдържанието на договора е прието, че ответникът К. е следвало да купува и продава недвижимите имоти в Турция. Въззивният съд е установил, че според уговорката на страните, означена с б. „е“ от договора, след извършването на търговията и приспадане на разходите, половината от печалбата остава за ответника К.. С посочената констатация е подкрепен изводът на решаващия състав, че с договора на страните е предвидено разпределяне на печалбата от дейността на дружеството поравно между съдружниците. Почерпен е и довод в полза на решаващата теза на съда, че на основание чл. 359, ал. 2 ЗЗД дяловете на съдружниците са равни, поради което при прекратяване на дружеството от станалите обща собственост на съдружниците 300 000 евро, внесени от ищеца в изпълнение на договора, всеки от тях следва да получи 1 / 2 или 150 000 евро. Горните изводи на съда са формирани при липса на дължимите с оглед правомощията на въззивната инстанция и задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК обсъждане и анализ на съдържанието на уговорките по договора за гражданско дружество на страните, което е довело и до неправилното приложение на материалноправната норма на чл. 359, ал. 2 ЗЗД. Съгласно пълния текст на клаузата, означена с б. „е“ от процесния договор, „след извършена с цел печалба търговия на стоки, имот, недвижимо имущество и др. с местна или чужда валута в брой, сумата на главницата, бивайки на изпращача, печалбата от извършената търговска дейност след приспадане на разходите се разпределя поравно между двамата партньори“. Закрепеното в уговорката съгласие на страните има отношение към задължението за парична вноска в размер на 500 000 евро на ищеца Т. Т. /т. нар. главница/, явяващ се единственият съдружник с предвидено участие в общата дейност с пари според договора /за съдружника К. договорът допустимо е предвидил задължение за вноска в бъдещ труд, а именно инвестиране в Р Турция чрез придобиване и продажба на недвижими имоти/. Следва да бъде съобразена и уговорката по б. „ж“ от договора, че времето на партньорство с цел извършване на търговски покупки и продажби е една година, считано от превеждането на договорената сума по посочената банкова сметка, като в края на първата година срокът за стопанската дейност може да бъде удължен по преценка на съдружниците. При тълкуване на клаузата, означена с б. „е“ от договора за гражданско дружество, съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД следва да се приеме, че тя урежда както разпределението на печалбата между съдружниците, така и дяловете от общото имущество на дружество, съответно от паричните му средства. Прилагането на тези критерии предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. С оглед отговора на релевантния правен въпрос посочената клауза изключва законовата регламентация/чл. 359, ал. 2 ЗЗД/ за равни дялове на съдружниците и за разпределение на печалбата съразмерно с дела на съдружниците/чл. 361, ал. 1 ЗЗД/. Уговорката по съгласие на страните предписва, че ищецът като съдружник, направил парична вноска, при разпределяне на дяловете от паричните средства на дружеството следва да получи внесените от него пари и едва след това евентуално формираната чиста печалба /при приспадане на разходите/ да бъде разпределена между участниците в гражданското дружество поравно. Тя кореспондира на предвиденото задължение за парична вноска само за ищеца като съдружник в учреденото гражданско дружество и е съобразена с императивната забрана за изключване на съдружниците от участие в загубите или в печалбите /чл. 361, ал. 2 ЗЗД/. По изложените съображения, следва да се приеме, че въззивният съд неправилно е приложил нормата на чл. 359, ал. 2 ЗЗД, за да определи равни дялове на страните съдружници в прекратеното гражданско дружество, съответно да приеме, че всеки от тях следва да получи по 150 000 евро от паричните средства на дружеството, представляващи паричната вноска на ищеца в размер на 300 000 евро. Изводите му се явяват в противоречие с волята на съдружниците по отношение на дяловете на съдружниците, отнасяща се и до разпределението на паричните средства, внесени за извършване на общата дейност или придобити в резултат на осъществяването й. Освен това те не са съобразени и с конкретните установени по делото обстоятелства, че дружеството не е осъществявало никаква дейност, следователно не е реализирана вноската в труд на съдружника К., като липсват положителни резултати от дейността и не са извършени разходи, съответно имуществото на дружеството се изчерпва с паричните средства, внесени от ищеца в изпълнение на задължението му за вноска. По изложените съображения следва да се приемат за установени обстоятелствата, пораждащи правото на ищеца по чл. 359, ал. 3 ЗЗД, а именно наличие на валидно сключен договор за гражданско дружество между страните, направена от съдружника ищец дялова вноска в пари и нейният размер – 300 000 евро и неизплащане на вземането от паричните средства на дружеството от страна на съдружника ответник при прекратяване на дружеството по иска за разликата над 140 000 евро до пълния дължим размер от 300 000 евро. Тъй като по делото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, на основание чл. 293, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено, като вместо това се постанови решение за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 359, ал. 3 ЗЗД сумата от 150 000 евро /сумата от 10 000 евро е присъдена на ищеца с влязлото в сила решение на първоинстанционния съд за частично уважаване на иска по чл. 359, ал. 3 ГПК/. С оглед резултата по делото на касатора Т. Т. се дължат направените по делото разноски за държавни такси, депозит за вещо лице, възнаграждения за особен представител на ответника и адвокатско възнаграждение в общ размер от 63 083, 83 лв. за трите инстанции, включващи 29 864, 91 лв. за първоинстанционното производство /при съобразяване на присъдените от Кърджалийски окръжен съд на ищеца разноски в размер на 1991 лв./, 14 745, 09 лв. за въззивното производство и 18 473, 83 лв. за касационното производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 260077 от 8. 06. 2021 г. по в. гр. д. № 128/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА И. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх. А, ап. 11 да заплати на Т. Г. Т., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] на основание чл. 359, ал. 3 ЗЗД сумата от 150 000 евро /сто и петдесет хиляди евро/, представляваща парични средства, внесени от Т. в изпълнение на договор за гражданско дружество, прекратено на основание чл. 363, б. „д“ ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13. 11. 2019 г. до окончателното й изплащане ОСЪЖДА И. К. да заплати на Т. Г. Т. разноски за трите инстанции в размер на 63 083, 83 лв. /шестдесет и три хиляди осемдесет и три лева и 83 ст./ Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.