О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 508
София, 21.06.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: Мими Фурнаджиева
Членове: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 791 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието и по касационна жалба, подадена от З. Т. М., чрез адв. Н. П., против решение № 202/13.11.2019 г. по в.гр.д. № 508/2019 г. на Сливенския окръжен съд, което е постановено по реда на чл.294 ГПК.
С обжалваното решение, въззивният съд е отменил решение № 929/19.07.2018 г. по гр.д. № 54/2018 г. по описа на РС-Сливен в частта, с която е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР /отм./, че З. Т. М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за периода от първото тримесечие на 2003 г. до 30.06.2014 г. за разликата над 557 часа до 823 часа и 45 мин. и на ищцата са присъдени разноски за сумата над 203 лв., а ответникът е осъден да заплати държавна такса над 507 лв., като вместо него е постановено друго, с което установителният иск в тази част е отхвърлен, а в останалата уважена част, първоинстанционното решение е потвърдено.
С определение № 46 от 15.02.2022 г. производството по гр.д. № 791/2019 г. е възобновено, тъй като е отпаднала пречката за разглеждането му – по образуваното тълкувателно дело № 6/2017 г. е постановено тълкувателно решение на ОСГК на ВКС, с което се прие, че вземането за заплащане на обезщетение за военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение и от този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл.358, ал.1, т.3 вр. с ал.2, т.2 КТ.
В касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието се релевират оплаквания за недопустимост и за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: приложим ли е института на погасителната давност към установителните искове по чл.124, ал.1 ГПК за признаване право на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229, ал.9 ЗМВР 1997 г. /отм./ и чл.221, ал.1, т.3 ЗМВР 2006 г. / отм./ и какъв е давностният срок, в който се погасява правото на иск за признаване на правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие. Изложено е, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – определение№ 200/11.03.2019 г. по гр.д. № 4816/2018 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.288 ГПК и множеството определения на ВКС за спиране на производства по дела със същия предмет до постановяване на решение по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС, които са приложени към изложението. Освен това са изложени и доводи, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В касационната жалба на З. Т. М. се поддържат оплаквания за неправилност на атакуваното решение в частта, с която искът е отхвърлен, поради нарушения на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1/ задължителни ли са указанията на ВКС в хипотезата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК, когато надхвърлят обсега на касационната проверка за неправилност на въззивното решение, очертана от посочените в касационната жалба основания за неправилност на обжалваното въззивно решение и не касаят нарушена императивна правна норма при първоначалното разглеждане на делото от съда и 2/ задължителни ли са за изпълнение указанията на ВКС в хипотезата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК, ако същите указват приложение на императивна правна норма или принцип, в смисъл, противоположен на тълкуванията на самия ВКС, дадени в тълкувателно решение/постановление. Изложена е подробна аргументация, че и двата въпроса са от съществено значение за точното прилагане на закона и по-конкретно на нормата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК, както и за развитието на правото, доколкото разрешаването им има отношение към принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и неговото проявление както във въззивното, така и в касационното производство, именно в ограничената проверка на правилността на обжалвания акт само от посочените в жалбата основание за неправилност.
Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна на първоначалното въззивно решение от ВКС и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания за назначаване на експертиза, за установяване размера на доказания по основание иск при правилно определяне на задачите на вещото лице, а именно: изчисленията на нормалното работно време на ищцата и съответно на превишаването му при дадените от нея дежурства, да се извърши след сумирано изчисляване на действително отработеното от нея време за всяко от тримесечията за исковия период и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие; след определяне в кои тримесечия има превишаване на нормалното работно време с повече от 50 часа, да се изчисли на колко дни допълнителен платен годишен отпуск има право за съответното тримесечие, при съобразяване, че за календарната година този отпуск е най-много 12 дни; да не се извършва увеличаване на дадените часове дежурства през нощта и приравняването им към часове работно време през деня чрез увеличение с коефициент 0,143. В решението на ВКС по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване е прието, че правото на допълнителен отпуск е по естеството си компенсация за положен от съответния държавен служител на МВР извънреден труд, който извод следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР 1997 г. / ДВ, бр.17 от 21.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от служителите в МВР, работещи на смени, превишаващи нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от такива служители труд над нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл.212, ал.5, т.2 ЗМВР 1997 г., съответно 211, ал.5, т.2 ЗМВР 2006 г. – до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение, а разликата над 50 часа –допълнителен отпуск. Правото на допълнителен отпуск е непарично и се предявява с установителен иск, тъй като за разлика от разпоредбите в КТ /чл.176, ал.3/ и ЗДСл /чл.59, ал.6/, нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление, а от друга страна отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да се трансформира в парично докато съществува правоотношението между страните, нито може да бъде едностранно упражнено от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението
С оглед дадените задължителни указания на ВКС по приложението на закона, вкл. и за извършването на допълнителни съдопроизводствени действия за установяване размера на иска, при новото разглеждане на делото въззивният съд е допуснал изслушване на експертиза, със задачите посочени от касационната инстанция. Съгласно заключението на същата, некомпенсираните часове труд над нормативно установеното работно време, които подлежат на компенсация с допълнителен отпуск са в общ размер на 557 часа или 68 дни за съответните тримесечия в периода м.01.2003 г. – 30.06.2013 г. При тези данни, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в уважителната му част, а в останалата част – след частична отмяна е отхвърлил иска до пълния предявен размер.
С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, поставени от касатора – ответник, нито в хипотезата на т.1, нито на т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение е в изпълнение на задължителните указания на ВКС по приложение на материалния закон, които указания съответстват и на разрешението, дадено в Тълкувателното решение № 6/11.02.2022 г. по тълк. дело № 6/2017 г., според което вземането за заплащане на обезщетение за положен труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение и от този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл.358, ал.1, т.3 вр. с ал.2, т.2 КТ.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и по поставените от касатора – ищец процесуалноправни въпроси относно приложението на нормата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК. На първо място следва да се посочи, че поставените въпроси нямат характер на правни въпроси, доколкото във формулировката на същите е възпроизведено становището на касатора, че указанията на касационния, дадени с отменителното решение надхвърлят обсега на касационната проверка за неправилност на въззивното решение, очертана от посочените в касационната жалба основания за неправилност на обжалваното въззивно решение, както и че същите указват приложение на императивна правна норма или принцип, в смисъл, противоположен на тълкуванията на самия ВКС, дадени в тълкувателно решение/постановление, поради което тези указания не са задължителни за въззивния съд. Отделно от това, настоящият състав приема, че не е налице и допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по приложението на нормата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, / решение № 253/6.04.2010 г. по гр.д. № 4122/2008 г. на IV г.о., решение № 217/3.07.2012 г. по гр.д. № 579/2011 г. на IV г.о., решение № 164/1.072013 г. по гр.д. № 1238/2012 г. на III г.о., решение № 28/27.06.2017 г. по т.д. № 3416/2015 г. на I г.о. и др./, според която при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на закона /материален или процесуален/. Задължителните указания на ВКС се отнасят и до изразеното в отменителното решение по чл.290 ГПК становище относно материалноправен или процесуалноправен въпрос, произнасянето по който във въззивното решение покрива някоя от хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, 2 или 3 ГПК, и е довело до допускане на касационното обжалване. Не е допустимо при новото разглеждане въззивният съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане от касационната инстанция, да не се съобрази с дадените от последната указания за тълкуването както на материалния закон, така и на процесуалния закон. Връщането на делото за ново разглеждане може да бъде използвано от ВКС, за да отправи към въззивния съд и такива указания, чиито повод не са допуснати от въззивния съд процесуални нарушения – напр. да се изслуша вещо лице или да се извърши оглед при новото разглеждане на делото, тъй като те имат значение за правилното решаване на делото, като правото на ВКС да даде подобни указания е признато с т.11 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и тези указания са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото.
С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Предвид неоснователността и на двете касационни жалби, на страните не следва да се присъждат разноски за настоящото касационно производство.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 202/13.11.2019 г., постановено по в.гр.д. № 508/2019 г. по описа на Сливенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: