Р Е Ш Е Н И Е № 164 София, 20 юни 2014 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети април две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 2073/2013 година. Производство е образувано по касационни жалби от защитниците на подсъдимите Л. Д. Т. и Р. Д. Ю. против решение № 256а от 19.07.2013год. по внохд № 1172/2012год. на Софийския апелативен съд. В жалбата от името на подсъдимия Т. се поддържа, че при постановяване на решението съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като приемайки правната квалификация на деянието „извършено от две лица“, недопустимо се е позовал на сключено между прокуратурата и П. Г. Т. споразумение, по което касаторът не е страна и това обстоятелство, по никакъв начин, не може да служи за установяване на вината и да ангажира наказателната му отговорност. По делото не е установена специалната цел по основния състав на чл. 142, ал. 1 от НК, поради което деянието, предмет на обвинението, е изцяло несъставомерно. Съдът неправилно е приложил закона като е признал подсъдимия за виновен, вместо да го оправдае, в което се изразява и явната несправедливост. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и оправдаване на подсъдимия, а при условията на алтернативност-връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. В жалбата от защитника на подсъдимия Р. Ю. също се развиват доводи за нарушения на процесуалните правила в дейността на съдилищата по оценката на доказателствения материал, което ги е довело до опорочаване на вътрешното им убеждение по фактите, включени в предмета на доказване. Излага се довод, че разпитът на пострадалия от съдия на досъдебното производство е в нарушение на процесуалния закон, поради което този разпит следва да се изключи като източник на доказателства. Твърди се, че обвинението по чл. 198 и по чл. 143, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК не е доказано по безспорен начин, като се иска от касационната инстанция да отмени решението и върне делото за ново разглеждане или при алтернативност-намаляване размера на определеното на Ю. наказание. В съдебно заседание пред ВКС защитниците на подсъдимите-адв. А. и адв. Д. поддържат жалбите на подзащитните си по изложените в тях основания и доводи. Прокурорът от ВКП излага становище, че като неоснователни жалбите на касаторите следва да се оставят без уважение. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 22 от 02.02.2012год. по нохд № 560/2008год. на Благоевградския окръжен съд подсъдимият Л. Д. Т. е признат за виновен в това, че на 01.02.2007г., около 00.30ч, в съучастие като съизвършител с П. Г. Т., е отвлякъл Ю. К. Х., с цел противозаконно да го лиши от свобода, като деянието е извършено от две лица /П. Т. и Л. Т./ и с користна цел /да мотивира Ю. Х. да му даде сумата от 1100лв/, поради което и на основание чл.142, ал. 2, т. 2, предл. 1 и т.7, предл.1, във връзка с ал.1 НК /в редакцията й в ДВ, бр.50/1995г./, във връзка с чл. 2, ал. 2 НК, във връзка с чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК е осъден на три години лишаване от свобода, като е оправдан по частта от обвинението, че за времето от 01.30ч. до 08.45ч. на 01.02.2007г. във вилна сграда, в [населено място], противозаконно е лишил от свобода Ю. Х.. На основание чл. 66, ал. 1НК изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Подсъдимият Л. Д. Т. е признат за невинен по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.142а,ал.1 НК /в редакцията на ДВ,бр.62/1997г./-за времето от 01.30ч до 08.45ч на 01.02.2007г. в [населено място], противозаконно е лишил от свобода Ю. Х., като го е държал във вилната сграда и го е лишил от възможността да излезе от нея по свое желание, поради което и на основание чл.304 НПК е оправдан по това обвинение. На основание чл.25, ал.1 НК, във връзка с чл.23, ал.1 НК съдът е наложил на подсъдимия Л. Д. Т. едно общо наказание от три години лишаване от свобода по постановената от него присъда и по влезлите в сила присъди по нохд № 967/2007г. и нохд № 691/2005год. по описа на РС-Благоевград, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изпълнението за срок от пет години. С присъдата подсъдимият Р. Д. Ю. е признат за виновен в това, че: - за времето от 23.30ч. на 31.01.2007г. до 03.30ч. на 01.02.2007г., в мотел „име“, в [населено място], /община/, в съучастие като съизвършител с О. С., е принудил Д. Ш., руски гражданин, да извърши действия противно на волята, като е употребил за това сила, изразяваща се в нанасяне на удари по тялото и главата на Ш., поради което и на основание чл.143, ал.1 НК, във връзка с чл.20, ал. 2 НК и чл.54 НК е осъден на три години лишаване от свобода. - за времето от 03.30ч до 07.30ч на 01.02.2007г. в мотел „име“, в [населено място], в съучастие като съизвършител с О. С., противозаконно е лишил от свобода Д. Ш., като го е заключил в стая на мотела, поради което и на основание чл.142а, ал.1 НК /редакция, обн. в ДВ, бр.62/1997г./, във връзка с чл. 2, ал. 2 НК и във връзка с чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК е осъден на шест месеца лишаване от свобода, като е оправдан по обвинението деянието да е извършено и за времето от 23.30ч. на 31.01.2007г. до 03.30ч. на 01.02.2007г. и в съучастие с П. Г. Т., като подбудител. - на 01.02.2007г., около 01.30ч., в ресторанта на мотел „име“, в [населено място], е отнел от владението на Д. Ш. чужда движима вещ /банкнота от 20лв./ с намерение противозаконно да я присвои, като е употребил сила, поради което и на основание чл.198, ал.1, предл.1 НК и чл.54 НК е осъден на три години лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 НК, съдът е наложил на подсъдимия Р. Ю. едно общо най-тежко наказание от три години лишаване от свобода, като му е определил изтърпяването му при първоначален „Строг“ режим в затвор. На основание чл. 25, ал.1, във връзка с чл.23,ал.1 НК на Р. Ю. е определено едно общо най-тежко наказание от три години лишаване от свобода от наказанията, постановени с присъдата и тези, по влезлите в сила присъди по нохд № 1329/2008г. по описа на РС-Благоевград и по нохд № 365/2011г. по описа на ОС-Благоевград, което на основание чл. 24 от НК съдът увеличил с една година, и постановил така определеното наказание от четири години лишаване от свобода, Ю. да изтърпи при първоначален „Строг“ режим“ в затвор. На основание чл.59, ал.1 НК и чл.25, ал.2 НК, от така наложеното и увеличено общо най-тежко наказание на подсъдимия Р. Ю., съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „Задържане под стража“ и „Домашен арест“ по нохд № 560/2008год. на ОС-Благоевград, както и изтърпяната част от наказанията, наложени по нохд № 1329/2008г. по описа на РС-Благоевград и по нохд № 365/2011г. по описа на ОС-Благоевград. На основание чл.25, ал.1 НК, във връзка с чл.23,ал.1 НК съдът е определил на подсъдимия Р. Ю. едно общо най-тежко наказание от наложените му с влезли в сила съдебни актове по нохд № 531/2006г. и по нохд №1735/2006г. по описа на РС-Благоевград в размер на една година лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален „Общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип. С решение № 256а от 19.07.2013год. по внохд № 1172/2012год. на Софийския апелативен съд присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд прецени доводите на страните, доказателствата по делото и след като провери решението в пределите на чл. 347 НПК намира, жалбите на касаторите за неоснователни. Оплакването за незаконосъобразност е развито с довода, че е недопустимо в една и съща присъда да има оправдателен диспозитив по отношение на Л. Т. по обвинението да е лишил от свобода Ю. Х. и едновременно с това да бъде признат за виновен, че с цел противозаконно да го лиши от свобода, го е отвлякъл. Поддържа се, че престъплението по чл. 142 от НК, в приложимата към датата на деянието редакция, е съставно и следва да бъде извършено с пряк умисъл и специална цел и след като тази цел не е постигната, деянието е несъставомерно, което проверяваните съдилища не са съобразили. Посочените възражения не се поставят за първи път пред настоящата инстанция, а са били предмет на разглеждане и от въззивния съд, който не ги е възприел, излагайки съображения, в съответствие със задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, които се споделят от настоящия съдебен състав. Първоинстанционният съд е приел, че деянията, предмет на обвинението, са извършени в периода от 31.01.2007год.-до 01.02.2007год. като фактическите положение и правни изводи е основал от събраните и проверени доказателства и доказателствени средства. Въззивната инстанция е провела въззивно следствие и е допълнила доказателствената съвкупност чрез проведен разпит на свидетелите О. О. С. /по отношение на него наказателното производство е прекратено със сключено споразумение от 20.03.2008год. по нохд № 115/2008год. на ОС-Благоевград/ и П. Г. Т./по отношение на него наказателното производство също е прекратено със сключено споразумение от 05.02.2008год. по нохд №. 69/2008год.на ОС-Благоевград/, но техните показания, съпоставени с останалите доказателствени източници, не са я довели до убеждение за необходимост от промяна на установената от първостепенния съд фактическа обстановка. Актуално приложимата норма към момента на извършване на деянието по чл. 142, ал. 2, т. 7, пр.1 от НК е тази, обнародвана в ДВ, бр. 62 от 1997год., доп. бр.92 от 2002год., а не посочената в присъдата редакция на наказателния състав, обн. в ДВ, бр. 50/1995год. Допуснатата непрецизност не обосновава искането на защитата за отмяна на постановените съдебни актове по това основание, защото към момента на извършване на деянието и към момента на постановяване на присъдата, подсъдимия е бил наясно с предявеното обвинение от фактическа страна, че е извършил отвличането на пострадалия с друго наказателноотговорно лице и с користна цел, по което обвинение лично той и процесуалният му представител са осъществили правото на защитата. На следващо място, предвиденото наказание и в двете обсъждани редакции /от три до десет години лишаване от свобода/ не е претърпяла промяна до изменяване на нормата / ДВ, бр. 26 от 2010 г./, съгласно която за престъплението е наказанието е увеличено от седем до петнадесет години лишаване от свобода. Индивидуализирайки наказанието, съдът законосъобразно го е определил в рамките, предвидени за престъплението, като се е съобразил с разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК, задължаваща го да приложи най-благоприятния за дееца закон. Доводът за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в приемането на правната квалификация на деянието като „извършено от две лица“, само въз основа на сключено между прокуратурата и П. Г. Т. споразумение, по което Л. Т. не е страна и това не може да служи за установяване на вината и да ангажира наказателната му отговорност, е некоректен и не се възприема от настоящата инстанция, тъй като изводите в тази насока, не се основат само на тези данни, а на показанията на пострадалия Ю. Х. в тази им част, дадени на досъдебното производство пред съдия и приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК на които съдът е дал вяра, като се обосновал за това, както и от останалите писмени и гласни доказателства, обсъдени в присъдата и решението на въззивната инстанция. При приетите обстоятелства от фактическа страна изводите за осъществено от подсъдимия Л. Т. престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, предл. 1 и т. 7, предл. 1, във вр. ал. 1 от НК са законосъобразни. С действията си, като е извел със сила от ресторанта на мотела пострадалия Ю. Х. и след отправяне на заплахи към него, подпомогнат от П. Т. го качил в управлявания от последния лек автомобил, от обективна страна, двамата са осъществили квалифицирания състав на отвличането по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 1 от НК, като противозаконно и против волята на последния е последвала принудителната промяна на неговото местонахождение. В самото изпълнение са участвали две лица- Л. Т. и П. Т. и деянието е било извършено с користна цел-да бъде заплатена на П. Т. сумата от 1100 лева. Умишлената вина на подсъдимия в нейните интелектуални и волеви елементи, както и наличието на предвидената в закона цел, съдилищата са установили по категоричен начин. Начинът на поведение на Т. по отношение на пострадалия, в случая, сочи, че той е формирал представи в съзнанието си, че променя местонахождението на Ю. Х. противно на неговата воля, действайки заедно с още едно лице, като подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал неговото осъществяване, като е преследвал и съставомерната користна цел- пострадалият да бъде лишен от свобода за да бъде получена от него парична сума. Тези изводи на въззивния съд се основават на наличната доказателствена съвкупност и на закона, поради което се споделят изцяло от касационния състав. Верни са и последващите заключения на същия съд по възраженията срещу присъдата, с които е прието, че неосъществяването на целта, независимо по каква причина, не води до отпадане на наказателната отговорност за престъплението по чл. 142 от НК, тъй като това е обстоятелство от субективната страна на деянието и е достатъчно същата да е била отразена в съзнанието на подсъдимия, за да е осъществено изпълнителното деяние. Оправдаването на подсъдимия Т. по включеното в чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 1 и т. 7, пр. 1 от НК обвинение, че за времето от 01:30 часа до 08:45ч. на 01.02.2007 г. във вилна сграда в [населено място] противозаконно е лишил от свобода Ю. Х. и оправдаването по чл. 142а, ал. 1 от НК /в редакцията на ДВ,бр.62/1997г/, за това, че във същия времеви период противозаконно е лишил пострадалия от свобода, не поддържа твърдения на защитата за “правен парадокс“, с потвърждаване на присъдата в останалата й част по осъждането на Т. по чл. 142, ал. 2, т.2, пр. 1 и т.7, пр.1 НК. Това е така, защото престъплението по чл. 142а, ал. 1 НК/в редакцията, актуална към извършване на престъплението, предвиждаща наказание до две години лишаване от свобода/ е включено като елемент от фактическия състав на по-тежко наказуемото престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК, в което е предвидена и специалната цел за противозаконно лишаване от свобода и санкция от една до шест години лишаване от свобода. Фактическият състав на престъплението по чл. 142, ал. 1 от НК /в редакцията приложена от първоинстанционния съд/ изразяващ се в принудителна промяна на местопребиваването на пострадалия с ограничаване или възпрепятстване на личната му свобода за придвижване или движение по собствена воля, изключва в случая възможността при условията на съвкупност, фактическото лишаване от свобода да бъде приведена самостоятелно под наказателния състав на чл. 143а, ал. 1 от НК, т.е. да е налице съвкупност от престъпления, тъй като в обсъжданата норма противозаконното лишаване от свобода е цел на отвличането и поради това по-тежко наказуемият наказателен състав поглъща по-леко наказуемия като негова съставна част. В случая, деянието по чл. 142, ал. 2, т. 2, предл. 1 и т.7, предл. 1, във връзка с ал.1 от НК е довършено след насилственото отвличане на пострадалия от двамата извършители в лекия автомобил и напускането им на местопроизшествието с него, в изпълнение на преследваната от тях обща престъпна цел. Периодът на последвалото противозаконно лишаване от свобода на пострадалия и неговата продължителност е неотносим за съставомерността на престъплението по чл. 142 НК и има значение единствено към индивидуализиране на наказанието. По жалбата на подсъдимия Р. Ю. В нея се изразява недоволство от въззивното решение с потвърждаване на присъдата в осъдителната й част, касаеща подсъдимия, с несъгласие на приетите по отношение на него фактически положения и правни изводи. Навеждат се доводи за допуснати от съда съществени процесуални нарушения и на закона, макар в по-голямата си част да обосновават оплакване за необоснованост на съдебния акт, което по смисъла на чл. 348 от НПК, не представлява основание за касационна проверка. В аспекта на изложеното следва да се подчертае, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са изпълнили в цялост задължения по чл. 305, ал. 3 от НПК, като събраните по делото доказателства внимателно са били проверени и съпоставени и направените изводи по отношение авторството на Ю. в деянията, предмет на обвинението, проявната форма на съучастие и неговата вина, не се основават на превратно и изопачено тълкуване на доказателствата, а след внимателното изследване на всяко едно от тях, съобразно действителното им съдържание, относимо към установяване предмета по чл. 102 от НПК. Като е приел за обосновани и законосъобразни съображенията на САС по отношение на реализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Ю. за престъпленията по чл. 143, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, чл. 142а, ал. 1, във вр.чл. 2, ал. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 198, ал. 1 от НК, въззивният съд не е нарушил процесуалния закон, защото изводите в тази насока са основани след внимателна проверка на присъдата по основанията на чл. 318 и чл. 319 от НПК, а направените възражения за правилността и законосъобразността са получили надлежен отговор при потвърждаването й. Довод по основанието на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК от защитника на подсъдимия Ю. е за допуснато нарушение в хода на досъдебното производство при разпита пред съдия на свидетеля Д. Шабуров, чиито показания са били приобщени от решаващия делото орган по реда на чл. 281, ал. 1, т. 4, пр. 1 от НПК и ползвани като доказателствен източник. Според защитата, тези показания съдът е следвало да изключи от доказателствената маса и да не ги ползва при изгражване на вътрешното си убеждение, поради липсата на установъчни лични данни за лицето, разпитано по този ред, а като е сторил обратното е ограничил подсъдимия Ю. при упражняване на правото му на защита. Изложеният довод не може да бъде споделен, видно от искането на дознателя за разпит при условията на чл. 223 от НПК и от протокола, документирал извършеното процесуално действие по разпита на свидетеля Д. И. Ш. пред съдия, проведен на 01.02.2007 год./л.76-84 от дознанието/, в който са снети всички данни установяващи самоличността му. Оплакванията на двамата подсъдими по основанието на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е аргументирано с довода, че е налице явна несправедливост, тъй като подсъдимите са осъдени за деяния, които са несъставомерни. Този довод не се подкрепя с оглед изложените съображения на настоящия състав по правилността и законосъобразността на обжалваното въззивно решение. Наказанията на всеки от подсъдимите са индивидуализирани съобразно личното им участие в отделните деяния и при отчитане на законодателните промени, като за всяко от тях са наложени справедливи и съответни на целите на чл. 36 от НК наказания, в рамките на закона, съобразени с приноса на всеки от подсъдимите в изпълнение на преследваните общи и лични престъпни цели. Съдилищата са съобразили степента на обществена опасност на деянието и на дейците, наличните отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства за тях по всяко от извършените престъпления, като е преценено правилно тяхното съотношение и наказанията са определени при превес на смекчаващите обстоятелства по чл. 54 от НК, тъй като не са констатирани изключителни или многобройни смекчаващи такива, които да определят приложението на чл. 55 от НК. Спрямо Т. съдът е приложил института на условното осъждане с определяне на подходящ по чл. 66, ал. 1 от НК срок, излагайки съображение, че с оглед личността му, целите по чл. 36 от НК могат да се постигнат и без ефективното изпълнение на наказанието. По отношение на Ю. увеличеното общо наказание е мотивирано с проявената упоритост в развитата от него в кратък период престъпна деятелност, при извършване на няколко престъпления против личността при изразена арогантност и агресивност към пострадалия Шабуров. Това поведение на подсъдимия съдът е възприел като незачитане на обществените отношения, основани на зачитане правата и телесната неприкосновеност на отделната личност, а начинът на извършване на престъпленията и мотивите за това е преценил със законосъобразните изводи за високата лична обществена опасност на Ю. като деец, налагаща приложението на чл. 24 от НК. Тези изводи се споделят и от настоящия касационен състав, който намира, че в очертаните параметри наказанията на двамата касатори не са явно несправедливи и поради липсата на допълнителни доводи от страна на защитата по това основание, жалбите им са неоснователни. Въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като проверявайки присъдата, не се е занимал изцяло с нейната правилност по отношение на определените на подсъдимия Ю. режими и места за изтърпяване на определените по очертаните с присъдата съвкупности от престъпления, въпреки наведените му в тази насока доводи във въззивния протест. В съотношение на съвкупност първоинстанционният съд правилно е преценил престъпленията, по които Ю. е осъден с влезли в сила присъди по нохд № 1329 на РС-Благоевград и нохд № 365/2011год. на ОС-Благоевград, с наложеното наказание по чл. 23, ал. 1 от НК по нохд № 560/2008год. на ОС-Благоевград, като не е допуснал нарушение по определеното за изтърпяване общо най-тежко наказание по чл. 25, ал. 1, във вр. чл. 23, ал. 1 от НК от три години лишаване от свобода при първоначален „Строг” режим в затвор. От данните съдържащи се в справката за съдимост на Ю. по нохд № 531/2006год. и нохд № 1735/2006год. на РС-Благоевград е видно, че за тях също са налице условията по чл. 25, ал. 1, във вр. чл. 23, ал. 1 от НК за определяне на общо най-тежко наказание, което първоинстанционният съд правилно е сторил. Доколкото престъпленията, предмет на осъжданията на Ю., по първата от обсъжданите съвкупности са извършени след влизане в сила на съдебните актове, групирани по втората от тях и в изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 от НК на включените в нея присъди, е следвало да се приложи разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от НК, при което съдът не би стигнал до неверните изводи, че определеното общо наказание от една година лишаване от свобода, Ю. следва да изтърпява при първоначален „Общ” режим в затворническо общежитие от открит тип, тъй като вече е бил осъждан на лишаване от свобода и не е налице хипотезата на чл. 59, ал. 1, във вр. чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС. Допуснатото нарушение на чл. 68, ал. 1 от НК, обаче, в случая, не е съществено, защото фактически от мотивите на присъдата е пределно ясна волята на съда по приложението на закона-подсъдимият да изтърпи поотделно всяко от наказанията по двете съвкупности. Нарушението свързано с режима и мястото на изпълнение на наказанието по съвкупността от присъдите по нохд № 531/2006год. и нохд № 1735/2006год. на РС-Благоевград в настоящото производство е неотстранимо, тъй като надлежен касационен протест срещу въззивното решение в тази насока няма. Предвид на изложеното и като съобрази, че не са налице релевираните в касационните жалби на подсъдимите Л. Д. Т. и Р. Д. Ю. основания за отмяна/изменяване/на обжалвания съдебен акт, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 256а от 19.07.2013год. по внохд № 1172/2012год. на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: